Христо Йотов успява да накара всеки възрастен читател да се почувства дете пред модерното си невежество. Събужда желанието да се заровиш някъде дълбоко в миналото и там да откриеш нещо отдавна изгубено.

Всяко място има своя история. История, която времето постепенно ще превърне в легенда, в нещо далечно, отвъд тази реалност, и едновременно нещо, което може да бъде намерено на тавана сред писмата на дядо и старите снимки на баба. Да се опише тази космогония е почти толкова трудна задача, колкото да изваеш от парче дърво форма, която е несвойствена за него. Необходимо е търпение, чуждо за забързаните градски дни, както и най-подходящите инструменти. Понякога за тази цел се налага да се обърне внимание на неща, вече приети за архаични. Задачата обаче не е невъзможна. Най-добрият пример за това е книгата на Христо Йотов „Господьови очи“.

Баснословният дърворезбарски талант на Христо Йотов не трябва да заблуждава, че това е единственото, което провидението му е отредило. С невиждана в последно време от мен лекота, той успява да те накара да се изгубиш в езика и времето, които вече са ни непознати. Цялото четене на книгата може да се сравни със сън, след който си напълно убеден, че е бил истина. Защото имената и местата са познати. Познати са от летата на село, от една антология на родното, която всеки носи в себе си.

Христо Йотов е неразривно свързан със село Търничене, в което е живял и творил. Разказите му са преди всичко поклон към заобикалящата природа и онези хора, сякаш родени от нейната утроба. Чужди на модерните неволи, те могат да битуват и функционират само сред ядрото на изначалните истини и закони. Онези, които не са написани от човека за човека, а се усещат интуитивно най-напред със сърцето. Природа и бог се сливат ведно и този Янус наблюдава от позицията си на заобикалящо всичко и всички.

Най-вълнуващият елемент на книгата е случващата се пред очите митология. От позицията на съвременния човек всички споменати в нея професии, принадлежащите им инструменти и своеобразни диалекти звучат като излезли от друго пространство, рожби на магически свят. Героите напомнят на архетипите на Проп във вълшебните приказки. Всеки от тях притежава някакво невероятно качество, почти алхимично свойство. Занаятите са се превърнали в тайни практики. От външната страна на къщната врата обикалят необикновени сенки. Хората обичат по друг начин и по друг начин се отнасят към ближния.

Христо Йотов успява да накара всеки възрастен читател да се почувства дете пред модерното си невежество. Събужда желанието да се заровиш някъде дълбоко в миналото и там да откриеш нещо отдавна изгубено. В този ред на мисли стигам до друг момент от неговото неповторимо стихоплетство – начинът, по който успява да породи носталгия по това минало, като в същото време не натоварва читателя със сантименталност – то е съхранено в паметта, не може да бъде изтрито, напротив, може да заживее собствен живот извън съдбите на онези, от които е разцъфнало.

„Господьови очи“ може да бъде разглеждана като съвременен учебник за това как се създава пантеон. Грешно е да се приеме, че космогония се изгражда единствено в контекста на отдавна отминали времена и цивилизация. Всички ние сме в процес на създаване на собствения мит, но само хора като Христо Йотов, които не търсят чрез творчеството признание и слава, а начин да съхранят спомена за свидното, могат да бъдат допуснати сред тайния ритуал на съзидание на общата легенда. Той напусна пределите на този свят през 2019 г. и се превърна в автентичен разказвач на митове, издигнал се на едно надчовешко ниво. Неговата плътност може да се усети в думите, на които е избрал да служи, а разказите му намират път към читателя, за да напомнят, че и друго е имало преди днешния ден. Друго, което има толкова много да каже. Препоръчвам „Господьови очи“ на всеки, който иска да посънува с широко отворени очи изнизалото се време поне за момент.