Още щом зърнеше формите им в далечината на магистралата се успокояваше. Приемаше това, че са там, че са все още налични и не са изчезнали като сигурен знак, че вкъщи всичко е наред, че ще бъде наред, докато ги има. С приближаването се уголемяваха в погледа му и постепенно отместваха моментните тревоги и заблуди от хоризонта, запълваха празнината в пейзажа, с който беше свикнал от дете, дорисуваха го. Пейзажът, който го изпращаше при всяко заминаване, само за да го извика после пак. Винаги по същия начин и със същата причина. Тепетата са онази константна част от цялото на града, която щеше да го посреща до края на дните му, дори когато вече няма да има кой друг да го прави, и щеше да му напомня, че макар и сам, има къде да се завърне и да се почувства у дома.

През прашния булевард в продължение на няколко секунди не сне поглед от сградата на Търговската гимназия, където пожела да го оставят. Погледна към небето, доколкото беше възможно от стъкленото недоразумение от другата страна на улицата, и видя как светлината пронизва облаците на места. Залезът обещаваше, щеше да се опита да го хване. Мина по алеята между двете училища и си спомни за всички цигари, които не беше изпушил тук като нормалните деца, за кратката си следгимназиална носталгия по междучасията, след които не се връщаше в час, за настоящото най-голямо междучасие в живота му.

Продължи по улицата до магазинчето срещу корта, за да си вземе бира. Почуди се дали си струва да се качва само с една и за това за по-сигурно си взе направо две. Тръгна по стълбите нагоре през Pink Floyd фунията на Дървото към площадката с Окото, където най-често си губеше времето като ученик. Още в осми клас беше осъзнал каква привилегия е да имаш, така да се каже, тепе в задния двор на даскалото. Кеф, който по никакъв начин не се равняваше на реката, с която се хвалеха приятелите му от Руската и Английската до табелата на Пазарджик, ако го разбирате. Наличието на подобна природна забележителност досами училището, разкриваше неподозирани възможности за изява пред по-непослушните. Непосредствено постижимата извисеност чрез рязка денивелация беше точно отражение на душевното му състояние в гимназиятa, че и сега – непрестанен низ от изкачвания и спускания по лични баири. Тепето беше винаги зад гърба му и го използваше за нещо като утеха, като начин за справяне с нещата, като мисъл за издигане с всяка следваща стъпка. Не си се представяше без тоя хълм и му се щеше и обратното да важи.

Сви по преките и леко кални пътечки, за да съкрати, но също и за да угоди на обреченото си желание да се загуби поне за миг и да се намери в гора. Навътре започна да долавя чуруликанията на птиците по-ясно и като че ли им се наслаждаваше. Осъзнаваше обаче и невъзможността си да ги разпознае, да раздели на партии членовете на този крилат хор. Всички звуци се сливаха в обща симфония, която, макар и да не можеше да назове, истински ценеше. Спомняше си как като малък дядо му го развеждаше нагоре-надолу по пътеките и го запознаваше с врабчетата, с които сега имаше проблем, и със скорците, със синигерите и със славеите, обитаващи хълма, и съжали, задето не го беше слушал внимателно, когато имаше възможността. Сети се единствено за вторачената право в него ушата сова, която веднъж го беше изплашила много и за това я беше запомнил. Почуди се и за имената на дървета, като случайно се огледа и за някоя катеричка по тези наоколо, но бързо подмина и тази си мисъл в търсене на друга, в която да се почувства по-уверен. Природните му познания бяха отдавна отлетели от главата му, а на тяхно място бяха накацали всякакви технологични глупости, които с оглед на настоящите му търсения бяха абсолютно безполезни и ненужни. Усети колко чужд на себе си е в тази естествена среда, до която градът все още не се беше изкачил непоправимо. Стресна се и забърза крачка нагоре, сякаш за да се оттърве от това усещане, да избяга от него.

Метри преди да стигне горе, започна да ръми. Оставаше още малко време преди слънцето да се отпусне напълно в облачните си възглавници. Небето над него изгаряше в апокалиптично жълти кръпки, като да се пръсне всеки миг. Ако някога можеше да направи филм за последния залез на света, щеше да използва точно този декор с точно тази влажна тревожност. Хората заслизаха надолу, прогонени от капките, без да дочакат края на събитието, с което осигуриха почти пълното му усамотение. Седна на ръба на полумокрия камък и провеси крака над простора. Огледа града пред себе си като карта на спомените и мечтите му, към които можеше да полети наравно с птиците, и забеляза, че наоколо вече няма никой друг. На върха на този най-идеологизиран от историята хълм се озова съвсем сам с две бири в компанията единствено на десетметровия гранитен руски войник, чието стърчане никога нямаше да остави хората на мира, чиято сянка усещаше и върху себе си... Отвори по бира и на двамата, въпреки че гледаха света в различни посоки, отпи и си каза наум: „Този огромен незнайник стои тук от шейсет години и никога не е виждал дори и един залез, каква будала само“.