Краен срок за изпращане на кратки разкази за юнския ни брой: 15 май. Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания. Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен. Очакваме текстовете ви, придружени от ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg

Червилото ѝ леко се е изтрило по краищата на устните, дишането ѝ издава умора, но носи гърба си изправен и докато я гледа, младата Елица осъзнава, че едва сега разбира значението на думата „достолепно“. Мадам Томова е съученичка на баба ѝ от Държавното балетно училище и Елица все пак се реши да ѝ се обади по време на престоя си във Франция. Затова се качи на влака от Лил и слезе в нейното градче. Разполага с един следобед за разходка с възрастната дама, за снимки, за възпитана обмяна на информация, преди да продължи пътешествието, което си обеща – едноседмично скитане с обществен транспорт и минимум багаж през Франция. Защото говори езика и защото в момента може да си го позволи.

Мадам Томова пък изобщо не си позволява носталгични отклонения, кимва делово на информацията, че бабата на Елица е преживяла лапароскопска операция на бъбрека и се възстановява чудесно.

– Чудна работа, предпочела е да ми го спести. И аз ѝ спестявам доста неща, когато се чуем по Вайбър. По-добре е да се говори за хубавото, Елица, иначе остава съвсем незабележимо – засмива се сипкаво, а френското ѝ „р“ ромоли като напористо поточе между камъчета.

Елица знае, че мадам Томова е преживяла двама-трима съпрузи, както елегантно, но беззлобно споменава баба ѝ зад гърба на добрата си приятелка. През последните няколко години двете си уреждаха така наречените старомомински партита в някакъв хотел във Варна и изкарваха там по пет дни около Варненския международен балетен конкурс. От тия срещи баба ѝ се връщаше винаги със снимки в телефона, нова шапка и блеснал поглед. „Ама защо старомоминско парти бе, бабо?“, питаше всеки път Елица, когато чуеше за предстоящото събитие, на което се очакваше да направи онлайн цялата логистика по резервацията на хотел и билети. „Защото сме стари момичета, но нямаме намерение да се предаваме. И теб те съветвам да не навеждаш брадичка пред житейските трудности“, неизменно отговаряше баба ѝ с интонация на отличничка, рецитираща добре заучена роля.

Катерят сега двете – Елица и мадам Томова – една немного стръмна уличка, времето е облачно, поривист вятър ги блъсва от време на време странично. Елица чува задъханото дишане на жената до себе си и се старае да се движи по-бавно, даже спира и прави безсмислени кадри на фасадите, за да ѝ даде възможност да отдъхне.

– Добро решение, да си позволиш сама тази екскурзия – каза ѝ възрастната дама, малко след като я посрещна на гарата и я заведе да ядат сладолед. Тонът ѝ беше приятно въпросителен, въпреки че изречението не беше.

– Имам нужда да си прочистя главата – кимна набързо Елица и маркира някакви служебни неудачи. 

Сладоледът беше богат, сметанов. С възхитителен лимонов привкус. Гребваха си мълчаливо известно време, зад прозореца дебел гълъб подприпкваше сякаш безцелно. Оказа се, че всъщност кълве нещо от малкото площадче пред сладкарницата. После Елица все пак реши да признае, че причината за това пътуване е последната ѝ неуспешна връзка.

– След любовна раздяла се пътува най-често – констатира мадам Томова, отмести празната сладоледена купичка и се впусна да ѝ разказва историята на градчето.

И ето ги сега – вървят една до друга. Светлината е мека, сива, щадяща.  Потупва като лапичка торбичките под очите на възрастната дама и прави ирисите ѝ да изглеждат още по-тъмни. 

– Светлината е благосклонна, хайде да си направим селфи! – внезапно се ентусиазира Елица и двете дълго търсят подходящия ъгъл с вдигнати брадички. 

Накрая по улицата зад тях избумтява двигател и на селфито двете им лица са на фона на светещите в червено стопове и развяното от вятъра платнище на товарен камион. На следващите опити поне едната от тях е мигнала. От четвъртия кадър най-после са доволни, решават, че ще го изпратят на бабата на Елица, а също и че животът е твърде непочтителен, за да не си направят и една изплезена снимка. „Но не чак като на Айнщайн“, доуточнява мадам Томова и двете деликатно плезят език към носовете си.

– Няма да откриеш и дума за най-голямата ни забележителност – съобщава възрастната балерина с поверителен тон. – Нито в справочниците, нито в Уикипедия.

– За теб? Грешиш, за теб има инфо в мрежата.

– За бога – смее се доволно мадам Томова и смехът ѝ също е сипкав като на птица, после дръпва Елица за лакътя. – Една малка статуя в парка. Ела, отиваме.

Спускат се по други улички с тесни тротоари. Делничен ден е и почти няма хора из градчето, но навсякъде свистят и гъгнат малки коли, момчета фучат на мотори, ванове с рекламни надписи нервно завиват по пресечките. Само те двете не принадлежат на тази суетня, с кратки фрази обсъждат новите филми, които са гледали и общо взето си пестят дъха. Раменете на Елица започват да отмаляват от раницата, но тя харесва малките болки, лекият дискомфорт по време на пътуване я държи нащрек, някак в готовност да вижда нещата по-ясно. Да вижда знаци.

Паркът ги посреща с тънките си прави алеи и мадам Томова изведнъж припва по-бързо. В края на извита, чакълирана пътечка виждат позеленяло от времето бронзово телце на жена, гледаща някъде над главите им. Косите почти скриват лицето ѝ, на лявото ѝ рамо има курешки от птици, нозете ѝ са боси и някак едва стъпили на земята. В основата на постамента е пълно с дребни цветни камъчета.

– Вземи си и си пожелай нещо. Тук камъчетата никога не свършват – кимва със сценична царственост мадам Томова към статуята и Елица се сепва някак против волята си.

– Как така не свършват?

– Защото, когато желанието ти се изпълни, трябва да дойдеш и да ѝ донесеш камъче.

Елица прикляка и започва да ги оглежда. Стотици, хиляди дребни късчета, повечето светли, някои студено-сиви, също зеленикави, охреножълти, напръскани като птичи яйца, всякакви. Но най-много са белите, обли, речни камъчета, които лесно се носят в джоба – прилични на голяма таблетка, която да преглътнеш и да излекуваш тъгата. И да прескочиш това, което те е мъчило. И да забравиш жестокостта, съмненията, болните фантазии, страховете, даже желанието си да забравиш. Само да го живееш. 

Мърмори ли си Елица, докато оглежда камъчетата, свита като охлювче, все така с раницата на гърба? Никой не чува. Пожелава си нещо, внимава да е наум и се чувства така банална. После взема някакво бяло камъче, мушва го в джоба на панталона си, усеща как коленете ѝ изпукват при изправянето, вижда гърба на мадам Томова – твърдо изопнат, но много крехък.

– Когато чух, че дъщеря ми иска също да бъде балерина, дойдох тук и си пожелах да не стане – внезапно казва възрастната дама. – Сгреших.

Елица поклаща глава. Тя знае от баба си, че дъщеря ѝ е загинала в нелепа катастрофа. Затова мълчаливо поставя ръка върху нейната, очите на мадам Томова са избелели, но ясни. Гледат категорично и изпитателно. Балерините от нейната класа не умеят да гледат въпросително, Елица го знае от баба си.

Вятърът ги връхлита отново – почти топъл порив, който обвива телата им и Елица усеща, че очаква косата на статуята да се развее от него. Вместо това един кичур от стегнатото кокче на балерината се изплъзва и се лепва върху остатъците от червилото ѝ. Тя го отлепва с деликатно възмущение и казва:

– Нямаме право да се месим в ничий живот, дори на децата си. Но понеже желанието ми все пак се изпълни, дойдох тук и ѝ донесох едно камъче. 

– Коя е тя?

– Никой не знае, Елица. Всяка. Или съдбата? Съдбите се сбъдват понякога и чрез хората, но ти все пак ѝ избери хубав камък отдалече, ще е чудесен повод да дойдеш пак.

Мадам Томова обърна гръб на статуята и вдигна вежда така, че Елица се засмя и призна:

 – Позволих си клише и си пожелах една чисто нова любов. 

– Е, значи няма да я затрудниш особено. Само не идвай в края на август, ще пътувам.

Един гълъб кимна и наперено ги отмина. Елица намести раницата на раменете си и театрално изписка:

– Какво говориш, та август е само след два месеца!

Четете още от художествената рубрика на Нула32:

„Нежелано, чакано писмо“ от Иванка Могилска

„Опит за ново начало“ от Валентин Вълканов

Заглавна илюстрация: © Стефани Неделчева