Ето защо хора като Карачомака са крайно необходими.

Навремето имало един барон. Името му било Мюнхаузен и изглеждало така, сякаш приключенията сами го намирали. Винаги изпадал в заплетени ситуации, които биха коствали живота на всеки обикновен човек. Когато това се случело и опасността били или османци, или гигантски мечки, той комбинирал своята свръхсила с четицифрен интелект и се измъквал невредим. После събирал жадни за истории слушатели и им разказвал, докато не останат без думи. Тези, които са имали възможността да ги чуят от първо лице, били истински щастливци. След като свършвал да говори, барон Мюнхаузен се изправял от пейката в Цар-Симеоновата градина и тръгвал с пружинираща походка по Главната, а оттам по „Мария Луиза“ и се прибирал вкъщи. Да, бил е пловдичанин. Слушайте, слушайте.

Бай Иван Карачомака е емблематична градска личност. Въпросът за него би бил споходен с недоумение и въпросително повдигане на раменете, ако бъде зададен към дете или юноша. Но чуят ли ушите на събралите се на припек възрастни картоиграчи и шахматисти, че някой пита за доскорошният им приятел, сериозните физиономии се изкривяват в неподправени усмивки. Заради спомените, които това име им е оставило. До един положителни.

Бай Иван, както е почти задължително за всеки, носител на титлата „бай”, разбирал от всичко. Днешното твърдение, че човек трябва тясно да се специализира в една област, да си знае неговото и толкова, в тази ситуация звучи смехотворно. Карачомака бил вещ във всяка област на знанието. Веднъж внучката му трябвало да реши задача по химия. Несполучила и се обърнала към дядо си за помощ. На другия ден отишла в училище и показала решеното уравнение, сигурна във верността на отговора. Но уви – имало разминаване. Учителката настоявала, че нейното решение е коректно и уверила всички останали деца в това. Истината била, че в онзи момент в стаята имало само една тетрадка с правилно решение и тя била на Карачомаковата внучка. Станало ясно по-късно, че преподавателката е допуснала грешка.

Роден през 1916 г., в сравнително заможно семейство.

Учил в Художествената гимназия, заедно с известни актьори и актриси в тогава прохождащото българско кино. Оттам е и една негова картина. На нея се вижда голяма бяла къща на два етажа, препасана от дълга дървена ограда. Оградата, вдъхновила бай Иван да я нанесе на платното обаче била проядена от дървояди и осеяна с хиляди пролуки. Освен детайлно и правилно пресъздаване на рисуваното, Карачомака добавил и дупки с игла по платното, за още по-голяма достоверност. Вгледах се, видях ги. Има и слух, че е учил във Военноморското училище във Варна, че дори е бил механик на кораб. И на подводница се е подвизавал, но за кратко. Изгонили го, защото обичал да спи на отворен прозорец.

Пловдивският барон Мюнхаузен бил и пословично силен. По подобие на своят немски адаш нищо не му давала отпор. В квартала му, около църквата „Света Петка” се появил културист. Физически здрав индивид, посветил прилично голяма част от живота си върху оформяне на тялото си. Сякаш за да увери себе си, че е тренирал достатъчно, търсел противник за канадска борба. Побеждавал тук и там и хранел егото си. Отправил и предложение за съревнование към Карачомака, което бай Иван приел. Очакванията за облети в пот зачервени мъжки лица и треперещи от напрежение ръце не се оправдали. Културистката ръка била опряна в масата секунди след началото. Същото станало и когато се опитал с две.

Далеч по-трудна била борбата, когато настъпила промяна в политическата обстановка и за известно време у нас било неприемливо и нежелателно да си толкова жизнерадостен, весел и духовит. Приватизацията на частната собственост го разделила с къщата му, в замяна получил апартамент на първия етаж за него и семейството му. До края на живота си той е обиден на комунистите за това им действие.

Вместо да тъне в сивотата на предлагания му живот, повтаряйки цикъла работа-дом, Карачомака не започва във фабриката. Прехраната си изкарва чрез риболов. Когато е ходил за риба, нивото на водата е спадало с до 40 см. Според него, дори му се е налагало да връща част от уловеното, за да запази баланса в природата. Шегата настрана, но наистина е имал умението да намира всякаква риба и това е било известно на пловдивчани.

Имал е въдици и за левия, и за десния бряг на Марица

Хората се допитвали се до него, когато се чудели къде да хвърлят или пък просто му поръчвали и вечерта всеки получавал това, което си е пожелал. Като в ресторант, ама без блудкавите гарнитури и съмнителна термична обработка. Прясна риба, хваната незнайно как. И всичко това, когато магазините са предлагали един, в краен случай - два вида. А кой мислите, е уловил жабите, които Невена Коканова е яла, докато е била в Пловдив за снимките на „Тютюн” ? Жена му, Милка Карачомакова, също не работи – шие дрехи на тези, които пожелаят. Нелегално, разбира се.

Някак си е невъобразимо поведението му, дръзко. На фона на цялата сивота и репресия, предизвикана от една изкривена представа за равенство, граничеща дори с лудост, Карачомака се движи с цялата си седемцветна гама и оцветява всичко, до което се докосне. Петвековното турско робство не нанася толкова силен удар по православната църка, колкото петдесетгодишното партийно управление. В онези времена на безверие на първият етаж в един блок всяка неделя се пали кандило и се казват молитви по време на празниците. Никой не мисли за миризмата и дискомфорта, който създава миризмата на тамян. Традициите се спазват и продължават. На Нова година вкъщи всички се изправят около масата, пее се „Шуми Марица”.

Бързо ви изстрелвам факта, че бай Иван е имал възможност да напусне държавата.

Да намери своята Галфонщрасе, да обиколи света , пооцветявайки и него. Но не го е направил. Любовта му към родината е била по-голяма от омразата към системата. Комунизмът не е личност. Той е въплъщение на хаос и безумие, изкуствено настройване на човек срещу човек. От самата си зора хората търсят начин да се самонараняват, без някакъв особен смисъл. Дълбоко вплетено в двойната ни спирала. Ето защо хора като Карачомака са крайно необходими. Противоположност на заобикалящото, модел за поведение, вяра.

Много дух е имало около Бай Иван. Откъде е черпел вдъхновение да осмива себе си и да гледа на живота малко отстрани, без никакво напрежение, не знам. Знам само, че градът е имал свой жив герой, събрал така характерните за него черти - веселие и безгрижие. Чувство, което може да поемеш от една съвсем обикновена вечерна разходка. И докато го правиш, все ще ти се струва, че от ъгъла ще изскочи я той, я някой като него. И ще започне да разказва.  Произхождал е от богат род и макар да не е живял охолно, в края на краищата пак има най-ценното. Онази широка усмивка, разкриваща два реда протезни зъби и пресипнал, леко висок глас, казващ: „Карачомака ли бе? Ей, голям образ беше…”