Познавате перото ѝ като автор на Нула32. Когато не пише за списанието, Катето се шегува, че се подвизава като театрален археолог, а съвсем наскоро дебютира и като драматург на сцената на ТР „Сфумато“ с пиесата „Тържество на самотата“. Тъкмо пресните ни впечатления от последната са поводът да я разпитаме тук.

Ще продължиш ли изречението: „Добър ден, аз съм Катерина и …“

… и много искам да си взема фенек за домашен любимец.

От колко време чакаше дебюта си като драматург?

Винаги съм имала копнеж да участвам в самото създаване на театър, а писането на този етап е най-голямата ми страст. Двете неща просто се свързаха.

Освен драматургия, пишеш и театрална критика. Това честно ли е?

Не мисля, че ако си завършил театрознание, не можеш да станеш актьор, режисьор или каквото си поискаш. Самата Юлия Огнянова е завършила театрознание, след което е станала режисьор. Според мен няма нищо нечестно в изкуството, ако го правиш с копнеж. Напоследък доста намалих писането на критика и все повече предпочитам да влагам енергията и опита си в това да пиша художествени текстове. Това в мен – да създавам измислици, винаги е било много по-силно, отколкото да проявявам критически рефлекс спрямо театралното изкуство.

Но ако копнежът означава честност, това оправдава ли съзнателното търсене на изгода?

Ако си даваш сметка за това, пак е честно (смее се). Но какво толкова можеш да спечелиш в изкуството? Има ли печалба?

Ти ще кажеш. Спечели ли нещо от дебютната си пиеса?

Много лична радост. Мечтала съм за това и не съм очаквала да се случи. Нямах никаква представа как се изгражда драматургичен текст. Нямах никаква идея какви са правилата, въпреки че съм изчела много, на практика е различно. Написах този текст импулсивно, провокирана от някакви чувства и тревоги, въобще не съм си представяла, че той може да стигне до сцена.

Много често младите си мислят, че откриват топлата вода. Ти разбра ли нещо ново?

Не мисля, че трябва да се гледа на това отвисоко. Това е много сладко и симпатично, защото всеки творец, следващ истинския си импулс, а не печалбата на суета или публика, иска да е откривател. За какво иначе твориш?

Ти какво откри в процеса?

Аз съм човек, който живее прекалено в импулса на думите, без да мога на момента да разбера дали те са релевантни на сценичната реализация. Често имам голяма и завършена идея в главата си, до момента в който не я прочете актьор. И за мен беше много ценно да разбера, че някои от тези импулси не работят за актьора. Той има нужда от конкретни обяснения. Не знам дали това е, защото театърът е такъв и има нужда от конкретни задачи и действия, или специално нашият театър е консервативен.

Как би измерила успеха ѝ?

Има неща, които е по-добре да не разбираш, иначе става завършено. Не е интересно, ти продължаваш да го разбираш. Ето сега превеждаме пиесата на английски и тя става съвсем различна. Самата дума „успех“ обаче не ми харесва. Бях щастлива и много тревожна по време на процеса. Не знам дали е било успешно, или свръхактуално, разбираемо, но хората усетиха, че е искрена.

Откъде започва втората ти пиеса?

С актрисата Мария Димитрова се интересуваме от ролите на хората и от това колко е трудно да сваляш маските си. Тя не е само една, имаме хиляди, които ни отдалечават от истинското ни аз. Започнахме да си представяме структура, аз започнах да пиша и вече е готова.

Какво чакаш с нетърпение сега?

Да стане по-топло и да изкача връх Ботев. И примерно Катя Петрова или Нина Димитрова да ми кажат: „О-о, втората ти
пиеса е точно за нас, искаме да я поставим“.

Поздрав за финал?

The Notorious B.I.G.-Juicy.

„Тържество на самотата“ е „спонтанно модно ревю шоу“ – трагикомична пиеса с размазан грим, която се надсмива над битовизмите и може да проговори на всеки. Очакваме пловдивската ѝ премиера наесен, в рамките на фестивала „Сцена на кръстопът“.

Още от рубриката „Все още млади“:

Стефан Русинов

Преслава Джонджорова

Петър Чиновски

Заглавна фотография: Катерина Георгиева © личен архив