Керана от "Керана и космонавтите" разказва за своите търсения наблизо и далеч и за своето най-ценно откритие - космонавтите.

Нямах представа какви бяха тези хора. Нито ги бях огледала, нито се бях вгледала в тях, дори и думата не им бях дала, но останах. Останаха и те –  Елена Илчева, Павел Видов, Димитър Пенчев, Николай Бобчев, Преслав Пеев, Стоил Иванов.

Цял живот търся нещо. И аз не бях много сигурна какво, обаче го търсех. И то с каква отдаденост, прилягаща само на нещо, дето не го знаеш какво е. Отдадеността ми към „търсенето“ беше толкова силна, че един пореден ден, се намерих да търся не в Кичука, а на улица "Сукумвит" 66/1, Бангкок, Тайланд. Спомням си, че в същия този ден, оцених подвизите си на търсач като леко позагубили своя център и поотплеснали се от изконната си цел. Което... не беше задължително твърде лошо. Например по път натам, минах от доста други места и намерих доста други неща, които май не ги търсех, ама като се намериха,  защо пък трябваше да ги връщам? И така си ги взех. Някой друг спомен, някой друг сувенир, някой друг урок (това последното не беше особено забавно, но определено се оказа най-полезно) малко слънце, малко пясък, живописни гледки, агресивни хранителни разстройства и най-интересното: хора. Винаги съм намирала хората за особено интригуващи, с техните нелогични навици и странни прически, с които се възприемат единствено и само те. И най-невероятната забележителност, която съм откривала, не ме е озадачавала така, както човешкото поведение. Много любопитно, страшно увлекателно. Толкова силно ме привличаха човеците, че започнах да се замислям да не би това, което така упорито търсех, не беше измежду тях. С това си мое, ново откритие, просветлена и помъдряла, като всеки средностатистически човек на двадесет и..., смело пренасочих търсенето в нова, по-обещаваща посока. Човеците! И взех да се вглеждам в тях, да ги разглеждам, да ги оглеждам, да ги преглеждам, дори от време на време им давах думата (което, трябва да знаете, и до днес смятам за най-високото си постижение). По едно време, взех да откривам. Откривах хора, които много ми харесваха, такива, които много не ме харесваха. Интересни хора, скучни хора, хора толкова скучни, че всъщност бяха интересни. Изненадващото е, че в цялата тази навалица успявах да открия и приятели. В никакъв случай много, но винаги добри. По-изненадващото обаче е, че те по никакъв начин не задоволиха моя копнеж в „търсенето“. Това беше неочаквано, тъй като винаги съм смятала приятелството за най-висшата форма на междучовешки отношения. Бях доста разочарована от посоката на развитие в моето „търсене“. Не достатъчно, за да го прекратя, но определено след този знаков, тайландски ден на просветление, търсенето ми придоби по-умърлушен и скептичен вид. И по национален. 

Много смешно нещо е животът. Един смешен парадокс. Докато аз бях толкова заета да обикалям света в цялото това „търсене“, то взе се случи така, че аз бях „открита“. А за да е още по-парадоксално, се случи точно там, откъдето бях тръгнала. Трябва да си призная, малко ме е яд, тъй като след натрупването на такъв дългогодишен и интернационален опит като моя, се имах за доста веща по въпросите с „търсенето“. Но явно въпросите по „търсенето“ и тези по „откриването“ бяха в много далечни отдели. За пръв и последен път казвам тези думи, но се радвам, че в живота, не всичко зависи само от мен. Защото, ако беше така, хладнокръвно щях да подмина това, което търсех. Лице в лице да го бях срещнала, нямаше да го разпозная. А каква загуба щеше да е това и какво петно можеше да се окаже върху моята биография на „търсител“. 

Но да оставим настрана моето търсене и да обърнем внимание на моето откриване. То пристигна превъплътено във формата на едно човече, доста смотано според тогавашните ми възвишени критерии на „майстор търсач“. Предложението на това човече към моята особа ми се видя също толкова смотано, но тъй като кариерата ми в „търсенето“ беше попреминала годините си на разцвет, прецених, че мога да си позволя участието в подобна авантюра. Човечето ме заведе при други човечета, които моето зорко око с ловкост и без време оцени на същото ниво на „смотаност“ като всичко представено ми до момента. Бога ми, още си спомням точно какво си мислех тогава. Целият ми здрав мозък и останалата му по-голяма половина, не разбираха какво се случва и защо съм там. Нямах представа какви бяха тези хора. Нито ги бях огледала, нито се бях вгледала в тях, дори и думата не им бях дала, но останах. И те останаха. А това "оставане" доведе до следното развитие на събития: Осъзнаването, че за да откриеш нещо, първо и основно трябва "да го има". А за "да го има", някой или нещо трябва да го е създал. Тази хрумка може да ви се струва очеизвадна и безсъдържателна, но за мен беше съдбоносна (ангелски хор за драматичен ефект). С тези човеци, чиито имена на този етап определено не знаех, правехме точно това. Ние създавахме. Превръщахме нищото в нещо. Празнотата в цялост. Тишината в музика. Създавахме неща, които да бъдат търсени и откривани. Точно с тези хора. С тези човеци, с които не само, че не бях близка, а откровено не познавах. Не само, че не знаех какви са или кои са, а дали изобщо ще харесам. Дали те ще харесат мен. Тези човеци не бяха мои приятели. Но нещо много повече. Те са това, което търсех, това, което ми липсваше, за да бъда пълноценна. Те са мои съмишленици. Те завършиха моя кръг и днес заедно с тях създаваме. Създаваме неща, които други като нас да търсят и откриват. Неща, с които други като нас могат да завършат своя кръг.

Повече за "Керана и космонавтите", техните песни и концерти може да прочетете ТУК.

Защо... Все още млади?

Фотография: Борис Урумов