Теодор Караколев
Теодор Караколев
юни 30, 2021
BECA
BECA организира обучение по фотография в Пловдив, Бургас и Варна
юли 1, 2021

Кирил Иванов

Кирил Иванов

На 41 г. Кирил Иванов казва за себе си, че се намира точно в средата на живота: „вече не младеж, но не и застарял“. В търсене на границите на младостта, ако изобщо има полза от такива, разговаряме с художника за невидимото вътрешно натоварване зад картините, за тишината и спокойствието, което му носи природата, и за пожеланата самота. 

Кога един човек става стар? 

Кирил Иванов: Човек може да се роди стар. Може да бъде стар цял живот, може да бъде и млад. Познавам хора на доста години, които са абсолютни тийнейджъри. Това е вътрешна нагласа, не е закономерност..

Кирил Иванов, Парцалена кукла, 70-50 см, 2018 г.

 В картините ти има много детски играчки. Какво означават? 

Сестра ми има две момчета, на които често ходя на гости. Играчките са техни и ме провокираха чисто художнически. Видях материал за картина в тях – много цвят, подсказки, философия. Това е хубавото в изкуството – всеки вижда нещата различно, голяма красота. 

Къде другаде виждаш красота? 

Напоследък заживях в къщата на баба и дядо във вилната зона „Отдих“ в Средна гора. Допреди няколко години никой не ходеше там, но усетих, че мястото ми импонира много и започнах да рисувам там, на двора. Обичам да рисувам на открито. Привлича ме много природата. Да си художник е много самотно занимание, а мястото там ти дава пълна концентрация. Какво по-хубаво от това да застанеш насред нищото, да чуваш само как пеят птичките. Там няма магазин, няма улици. Само природа. 

Как съчетаваш градските блокове, спирките и колите с природата в картините си?

Харесвам и града. В даденото място обичам да търся нетипичното за него. Питат ме имам ли картини от Стария град, а аз нямам. Завърших и работих над 20 години там, но никога няма да седна да го рисувам. Дори да направя нещо от Стария град, няма да се разбере че е оттам, ще избера нещо, което хората биха подминали. Нещо абсолютно незабележимо, в което обаче виждам сила за картина. А картина не става винаги. Това е такъв процес, който не може да се обясни с думи – няма никакво насилие. Всичко се излива свободно.

Преди месец разчиствах служебното си ателие и видях колко много работи съм направил. Някой път даже се плаша от това, че създавам толкова много изображения. Днешният свят е пренаситен от всякакви видове изображения, информация и прочее, понякога се питам трябва ли и ние да го задръстваме допълнително? Не мога да си отговоря на този въпрос, но си давам сметка, че съм направил тези изображения, защото това е пътят, по който е трябвало да мина. Художник не се става с една или две картини. Работа си е.

Какъв беше последният ти възторг? 
Възторзите ми са безкрайни. Всичко, свързано с духа, е любопитно само по себе си. Мисля, че по някакъв начин съм закърмен с природата. Ако ме питат къде живея, отговарям между Стара планина и Родопите. Впечатлявам се само докато вървя по ливадата, по хълмчетата, седя и си казвам „Боже, каква красота“. Неописуемо е. Човек по всякакъв начин трябва да следва връзката си с природата. И никога няма да сгреши, защото всичко е пред очите ни.


Защо… Все още млади?


Подкрепете списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!