С носталгия си спомням за една от последните си ноемврийски разходки в любимия Пловдив. И въпреки че звучи мразовито, не беше. Слънчевите лъчи озаряваха стъпките и галеха косите ми. Аз вървях замислена, както обикновено, когато пътят ми препречи той, клоунът Кени. Подари ми розово балонче и ми направи жест с ръка да се усмихна. Ех, този Кени! Винаги успява да ме развесели. Благодарих му и продължих по пътя си, а той се отправи към младежа с колело след мен. Какво ли щеше да спретне на него? Трябваше да остана, за да разбера.

Оттогава не съм го виждала. Минаха няколко години, а аз все се чудя къде е. Може би се връщам твърде рядко в Пловдив, за да го срещна. Или вече му е твърде студено, за да излиза навън. Все пак е декември. Няма да се учудя, ако е отлетял на юг. Там времето е топло и птичките пеят. Сигурно в някоя далечна страна радва децата със своята чудатост. Ама такъв си е Кени – невероятен. Сякаш е дошъл от друг свят. Истински другосветец.

Реших да го открия. Оказа се, че никъде не е отлетял. Гнездото му все още си е в Пловдив. Без да се замислям му казах: „Ей, Кени, къде се криеш? Ела да си поговорим!“. А той не се дръпна. Веднага дойде. Беше запъхтян, идваше от репетиции. Предложих му да пием по кафе. Съгласи се! Дори си поръча две.

А сега, Кени, би ли свалил червения си нос? Кой се крие зад него?
Крие се Иво Игнатов.

А защо се кръсти Кени?
Кени идва от фамилията на майка ми – Кендалова. Когато бях малък ме наричаха малкото Кендълче, накратко Кени. И така си остана и до днес.

Какво е клоунът Кени за Иво Игнатов?
Това е моят мироглед. Моят живот.

Винаги ми е било интересно как решаваш към кого да тръгнеш?
За да си позволиш да излезеш на улицата и да импровизираш, трябва да си наясно с много неща: психология, творческо мислене, актьорско майсторство и т.н. Не е нещо, което се случва спонтанно, без никаква подготовка. Това не означава обаче, че не е импровизация. На обикновените хора им се струва, че хващам всеки един минувач, а всъщост се случва сложен процес в главата ми. Трябва да преценя човека – този ще поддаде, онзи няма. Тръгвам към някого, който мисля, че иска да се забавлява, и зависи как ме поведе той...

Винаги ли се получава?
Невинаги. Хората са преднамерени, предварително са взели решение.

Преднамереност и предразсъдъци?
Абсолютно. Преднамереното мислене не е мислене, няма мисъл и анализ. Хората те поглеждат външно и прилагат познатото. Те не са загубили дори 5 секунди да анализират. Взимат решение машинално. И това е много грешно.

И какво се случва, ако попаднеш на подобен човек?
Рядко виждаш искрено усмихнат човек, някой, който е щастлив за секунда. И когато се опитваш да го направиш такъв, той идва и ти казва, че мястото ти не е на улицата. Други пък решават да си го изкарат на клоуна, защото са ядосани на правителството например. Намират си един с червен нос, който е добронамерен, но според техните възгледи като е клоун да ходи в циркa. Случвало ми се е да се опитвам да разсмея едно дете, исках да го направя добро, а баща му да ми забие лакът в корема. Това е абсурдно. Тогава да си го учи детето да си играе с таблета, ето ти култура. Ние уважаваме само собственото си право на избор, а не уважаваме това на другите. Ценим само собствения си труд и гледаме едностранчиво, не можем да бъдем либерални. Тъжно е, обаче е факт.

Поради тази причина ли не те виждаме вече на улицата в Пловдив?
Просто се изморих, но това не значи, че съм победен. В Театър „Хенд“ играя с пълна пара. Там е по – различно. В театъра идват хора, които се интересуват от изкуство. Те избират да влязат, не са като онези на улицата. На мен работата ми е да горя. Излизам пред публика и адреналинът ми се покачва. Слизам от сцената и съм доволен, че съм направил нещо, че съм осъществил една мечта и съм събудил един мозък. От тези зрители, които са ме гледали, поне един се е замислил и разбрал, че в смешното се крие сериозното.

Значи това е целта на клоунадата?
Аз използвам клоунадата като възможност да кажа кои са грешните неща. На улицата това стои много по – различно, защото тя предлага непредвидени обстоятелства. Никога не знаеш кой е срещу теб и как ще реагира. Разбира се, голяма част от работата е да прецениш към кого да тръгнеш, но има хора, които лъжат в буквалния смисъл на думата. Отнасят се позитивно, а след това реагират остро. Повечето хора знаят, че съм добронамерен, а останалите не са се замисляли. Не им се сърдя, те нямат навика да мислят за такива неща. Обикновено остро реагират хора, които, както казва Марио Моничели във филма „Приятели мои“, приемат „живота като присъда за обществено полезен труд“. Тоест смехът за някои хора е забранен. За тях това е нещо порочно, грешно, отвратително. Преди известно време реших, че те имат право и аз няма да им се бъркам.

А каква е целта на клоуна Кени?
Целта не е да нагрубя никого. Напротив, целта е да разсмея хората, да ги развеселя. Затова играя там, където ме харесват.

На Кени къде повече му харесва да играе?
Кени на улицата е беладжията, на когото нещо не му е наред в света и иска да го поправи. В театъра е по – различно. Клоунадата там е по – конкретна, по – остра. И двете ми харесват много. Клоунът Кени е образ, който излиза денем на улицата, а зад него стои един жив човек, който има какво да каже и иска да бъде чут. Той говори и прави смешни неща, защото това са неговите патрони.

Стреляйки с патроните, успява ли Кени да привлече хора в театъра?
Това се опитвам да направя с всички сили. И вие го вършите, издавайки това списание.

А успяваш ли?
Малко по малко успявам. Аз не мога да се сбия с всяка една глупост, но поне се опитвам. Аз се старая да направя хората по – добри и да ги накарам да се усмихват по –често, нищо повече. Не ги назидавам като им казвам това е добро, това е лошо... но всъщност върша именно това. Хората са привлечени от хубавите неща, които правим. Вашата пушка е списанието, моето е играта. С тях стреляме. По някакъв начин с това интервю аз променям теб, а ти ще промениш някого другиго, който прочете написаното.

В момента какво играеш?
Играем 10-ина представления в театъра. „Червена шапка“ например е клоунада за възрастни. Препоръчвам я. Правя и различни стендъпове.

Те не са ли много остри?
Те са най – острият нож. Но изкуството трябва да припомня категориите на хората – добро и лошо, и да бъде коректив. Функцията на коректив винаги е била потъпквана, защото никой не харесва да му казват, че е глупав. Колкото по – остра е една комедия, толкова по – сериозен коректив е тя. Истинската комедия е тази, която води до сълзи от смях, а когато ги избършеш, разбираш, че е засегнала наистина сериозна тема. Истинската комедия може да бъде казана с ръце, с думи, с очи и тя винаги боде. Това е смисълът на театъра – да накараш хората да се смеят и в същото време да осмислят сериозни неща. Това е и функцията на клоуна – да, в много по–малък мащаб, но е така.

А кога за пръв път излезе пред публика?
90-та година започнах да играя на улицата във Франция... и 25 години по–късно спрях да играя на улицата в Пловдив.

Това натъжава ли те? Казват, че клоунът винаги е тъжен…
Не е вярно. Клоунадата е първото актьорско майсторство на света. Уличната клоунада е била в началото на цялото театрално изкуство. Кени играе вече 25 години. А онзи със шарените дрехи и червения нос си е жив човек.

Каква е най-голямата награда за Кени?
Наградата не са парите. Ако има 10 пълни представления, театърът ще се издържа нормално. Но няма. Моята наградата са аплаузите и признанието.

Иво Игнатов- Кени е клоун, комик, кукловод, драматичен актьор, сценарист и режисьор. Завършил е НАТФИЗ със специалност – Актьорство за куклен театър при проф. Дора Рускова и UTICA COLLEGE OF CIRACUSSE UNIVERSITY със специалност сценични изкуства. Участвал е в множество представления. Директор е на пловдивския театър „Hand”.

Снимки: Иван Мендовски