Днешната софийска улична бохема се смесва в необичайна компилация от артистичност и поза, знание и непукизъм, оригиналност и клешираност, демонстрация и свенливост, лудост и помъдряваща глупост.

На финала на „По пътя“, която всеки си спомня с прохладна лятна въздишка, пишеше, че „бог е плюшено мече“. Така и не се убедих дали това е възможно, но сякаш хората около мен по онова време се втурваха по всякакви начини да си доказват, че авторът е бил прав. Разбира се, когато Керуак го е написал, ние все още не сме предполагали в какво великолепно клише ще се превърнат всички съновидения в тази книга и колко споделени ще се чувстваме след първото ѝ прочитане. Когато в осми клас не спях няколко дни, за да се убедя, че и други хора по света са пътували на стоп, спали са след пънк концерт на спирка в непознат град и са събирали последни стотинки за бира, навирайки смачкани бройки „Егоист“ под масата, не съм подозирала, че ще изживея т. нар. постдраматично клише на епохата.

Моето поколение повтори всичко, възроди го, повърна върху него и го написа върху всички паметници със спрей в цвят попарт кич. То си постави за цел да омаже цялата шизофренична гама от течения с неподходящи тонове. Разказа играта на модите, като ги вкара в собственото си недодялано селфи, и въздигна в култ театъра на уличното. С една дума, тази софийска бохема ме срещна във време, когато подсъзнателно носих духа на Гинсбърг в джоба си, а изпушените пакети Горна Джумая бяха оставили качествени следи в астматичните ми дробове. (Може би трябва да кажа постастматични?). Да, разбрали сте ясно. Този текст няма да премълчи нищо, но и нищо няма да натрапва.

И ако трябва да бъда съвсем ретроспективна и точна, ще кажа, че моята истинска софийска бохема започна от Националната гимназия за сценични и екранни изкуства. Да, това е една малка къща, намираща се на улица „Петко Д. Петков“ в град Пловдив, която някога е приютявала хора като Кольо Карамфилов  и още много други, които сами ще си ги изброите наум. В тази къща не се преподаваше. Не се взимаха уроци. Никой не знаеше защо дробите съществуват и с какво географските ширини правят света... По-широк. Хората в това учебно заведение подбутваха младежите към пропастта на софийските академии за изкуства с уроци като „Мечтатели“ на Бертолучи, „Забриски пойнт“ на Антониони, „Вой“ на Алън Гинзбърг, „Съдбовен кръг“ на Кен Киси. Шекспир в тази компания просто се чувстваше неудобно и сам си събуваше джапанките, за да обуе мръсни и стари кецове converse, не къде да е, а на „Раковска“ 108А.

Разбира се. Веруюто на всички тротоари, поезията на нощните пазачи, рециталите на клошарите, лудостта на всички комунали. Всички пътища тръгваха от тук – за Кристал, Народен, Попа, Славейков, Докторска, Заимов... Тръгваха от Детройт, Сан Франциско, Париж, Лондон, позабърсваха малко гръндж, поемаха чиста водка, подкарваха стари брички и удряха бясно спирачки точно пред сградата на Театралната академия. Не бихме могли да разкажем каквато и да е бохемия без сонета на актьорите, без специално подбраните им шалчета за пушене, скъсаните им дънки, правилно избраната поза за пушене, така че, ако случаен минувач магазинер се зачуди, да няма съмнение, че си има работа с артистични души.

Няма по-подходящи водачи на манифеста на свободата и романтизма от театралните бегачи на къси разстояния. Волният Уили, Робърт Пърсиг, обици на ушите, рошави коси, шумни скандали на любовна тематика. Венозно пиянство по Стриндберг, Бодлер на тротоара, Хендрикс контрольор. Нирваната на всички художници, защото минаваме да заберем и колегите от червената сграда. После правим скок към университета със скелет на дейнотериум (?)и поемаме няколко имена на педагози и журналисти, които няма да запомним и се отправяме към следващата градинка.

Няма никакво значение, нито някога ще има. Просто си бъбрим защо сме се впечатлили толкова от последния концерт на Лед Цепелин. Как това може да има общо с пражкия бунт? И дали студентите в Париж през 1968-ма са носили маски, докато Карбовски срича стихове на Тома Марко. Написани за него самия, между впрочем. През това време Теди Москов прави етюд-гротеска, в който Макбет се хвърля през прозореца на столична поликлиника, защото са му отказали последния брой на Нешънъл Джеографик.

Така изглежда истинският хаос. Една опиянена тълпа от танцьори, носеща се към хоризонта на тротоарите, градинките, откритите барчета, клекшоповете и фестовете на Шишман. Пишман фест за страхливците смелчаги, най-чудесната сцена за възвишените, пулсираща под ритъма на последно прочетени фрази от Къмингс. Тогавашната и днешната софийска улична бохема се смесва в необичайна компилация от артистичност и поза, знание и непукизъм, оригиналност и клешираност, демонстрация и свенливост, лудост и помъдряваща глупост.

Мерудия, Котарашки, бар Амстердам, Четири стаи и десет неща, които мразя у теб. Преди Хийт Леждър и след Апокалипсисът идва в шест вечерта на Господинов и Младенова. Оейзис, Дръгс донт уърк, Деян Донков, Червената къща, съвременен танц за начинаещи и философия на колоездача. И дюнери наречени на най-любимото българско женско име, изречено в момент на влюбване. Мимас от английски означава краткотрайност. Докато мигнеш и си се окапал целия с бял сос. Бешамелът на всички интериорни дизайни, жената на всички мъже, семки с име на най-известен чеховски герой. Всички искат да заминат, ама остават и си купуват още един пакет тютюн. Чай няма.

И колко всичко няма нищо общо и великолепно си партнира в това бясно наваксване и имитиране на рок енд рола. На опита да се разчетат паузите в пиесите на Харолд Пинтър, на сценичното обезумяване на Иги Поп, на хармоничната кошмарност на Пинк Флойд. Поезията става нарицателно за лесна словоохотливост и податливост към драматизъм. Булевардите на всички тъжни, търсещи слава, pvc-та вместо автобиография. По тях се четат литрите изпита бира вместо словото на Джеймс Франко относно литературата, топлината от хълцането в нощта, общите езици. Колаборацията на всички стилове в безстилие и осъждането на всички ценности на публично обесване.

Да изживееш добре побърканата софийска бохема е все едно да се явиш на конкурс за разказване на вицове. Ако не си достатъчно бърз, категоричен и самоуверен, никой няма да се смее. Дори вицът да е много добър. Дори дяволски добре да изговаряш думите. Тишината ще те поеме и ще умреш в някой пътнически влак за родното място. Където впрочем ти е мястото.|32

Защо... София, вечна любовнице
Миленита: София може да е всякаква, но не е глупава
95 мили история
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.