Красимир Обретенов
„Поле непокорено в мене свети…“
юли 30, 2020
Добромир Тонев
Добромир Тонев – поетът и светлината
август 3, 2020

Колекционер на мигове

Веселин Сариев

Защото не тялото, а тъкмо духът притежава способността да ни овечностява. Веселин Сариев демонстрира това нагледно през целия си живот.

„По тялото на водопада водата се спуска –
настръхнала, гола,

докосва душата на камъка и проговаря,
камъкът – също.

И както си шепне – разцъфва в каменно
цвете.

А хълмът расте и не може да стигне
върха си.“

Ако сте минавали по тези редове и преди, то вероятно вече ви е известно, че се намираме на „Отец Паисий“ № 5. Четем ги на вградената в бордюра на улицата чугунена пластика, част от произведението „Седмият хълм“ на художника Атанас Хранов. Отлетите на нея стихове са финалът на кратката поема „Горски дух“ на Веселин Сариев, в която поетът портретува словесно художника.

Вече близо десет години вградените в земята думи ежедневно подсещат стъпките около себе си за поезията, която ни надживява. Детайлът в тротоара на красивата успоредна пряка на Главната се оказва нещо много повече от празненство на дръзко артистично хрумване между двама приятели. В целостта си „Седмият хълм“ на Хранов има функцията да ни напомня за непреходността на изкуството, което остава от нас след като напуснем този свят физически, но не и духовно.

Именно духовното общуване е онази близост, която има значение. Към нея Веселин Сариев ще се стреми през земния си път. Чрез всичките си разностранни занимания, с които се захваща през годините. „Едно приятелство не е нужно да се поддържа непрекъснато. Важното е да мислиш и говориш за него, да чувстваш необходимостта от духовен контакт и после – едно рамо, на което можеш да се облегнеш“, споделя той в едно от своите интервюта. Защото не тялото, а тъкмо духът притежава способността да ни овечностява. Веселин Сариев демонстрира това нагледно през целия си живот.

Поетът

Дебютната стихосбирка на Сариев излиза през 1982-а под заглавието „Здраво утро“. Според доц. Владимир Янев от Пловдивския университет в нея лирическият герой на поета е увлечен от особеното, странното и неразрешимото, но същевременно с това в текстовете е изведено и и органичното самочувствие на автора. Темата за творчеството и активността в позицията заедно с темата за личната отговорност сред противоречията на времето доц. Янев определя като най-физиономичните постижения на Веселин Сариев. „Здраво утро“ сигнализира – появил се е талант!“, посочва доцентътв единодушие с критиката тогава.

Постепенно стилът на поета се рафинира, но скепсисът и неспогодбите продължават („човек живее може би достойно,/ когато е мечтател без мечти“). Мрачните състояния дават своето отражение в повече нощни сцени, повече самота и следователно повече сънища. По страниците често валят дъжд и сняг, а също и сълзи („И лежиш в прозореца, очите/ сякаш са попили по стъклата –/ на вълни дъждът те къпе –/ ти си дъно на река“).

Но това са може би сълзите на поета, от които после поникват цветя. В следващите си стихосбирки Веселин Сариев търпи нелекото си творческо развитие, но все пак – съдба.

„Едва ли му е било лесно. Двуборството между простото и елементарното, между сложното и усложненото и в някои по-късни негови творби е поставило своя отпечатък. (…) И все пак поемам риска да твърдя, че Сариев е претърпял сериозна творческа еволюция, че е написал стихове, които никой друг не може да създаде. Особено силен е „новият“ Сариев, когато съумее да съчетае експресивността на емоциите с болезнено рязката мисъл, със социално-нравствените си прозрения“, споделя доц. Янев в книгата си „Живея с Пловдив“.

В бележките си към двутомника „Събрани страници“ (ИК „Жанет 45“), издадени по повод 60 – годишнината от рождението на Веселин Сариев, литературният критик  проф. Михаил Неделчев обръща внимание и на вариациите на образа на мига в някои от текстовете, като се спира на последната част от „Преди края на кръга“ –  експериментите в трите малки поеми, чието стилово продължение ще открием разгърнато в следващите три поетични книги на Сариев.

Колекционерът

Характерни за късния период на поета са все по-фрагментарния изказ и накъсания синтаксис. „Изглежда, велико е изкушението на зрелия Поет да разложи, да разглоби, да разплете езика, да го сведе до първоелементите му, да го види от какво е направен“ – пише проф. Неделчев в своя „После-букво-слов“ в края на „Съзвездие от мигове. Поетически диалози“ (1999 г.) – третата стихосбирка на Веселин Сариев. Заглавието не трябва да ни изненадва  – мигът присъства отчетливо в предишните книги на автора, поради което проф. Неделчев основателно го съпоставя с мига при Николай Кънчев („мигът е сфера с вечността отвътре“).

А стихотворението често е идеален повод за спиране на времето. Веднъж познал тази възможност, Сариев се възползва максимално от нея, като разделя стиховете си на възможно най-малки мигове. Оформя се усещането за същинско съзвездие от настроения, цветове и звуци, което поставя читателя в центъра на една интензивна и дори визуално наситена атмосфера. Вгледани в поетичното небе на Веселин Сариев са и неговите най-скъпи приятели – художниците – чиито рисунки започват да придружават стиховете му.

 „Съзвездие от мигове. Поетически диалози“ излиза в три луксозни билингвистични издания на английски, немски и френски съвместно с акварелите на Румен Жеков. Стиховете в „Горски дух“ (2000 г.) , за която вече стана дума, излиза в компанията на репродукциите на картините и фигурите от дърво на Атанас Хранов, а „Златна клонка (2001 г.) е украсена от абстрактните рисунки на Даниел Дянков. Разбира се, всичко това не е плод на случайни обстоятелства.

Не бива да се учудваме на любовта на Веселин Сариев към активните по онова време художници в града, които държи близо до сърцето и поезията си. От малък поетът има пред себе си добрия пример на баща си Груд Сариев – човек с вкус за изобразително изкуство, който често купува картини на стари пловдивски майстори. Логично и синът наследява семейната страст като на свой ред я развива в нови посоки.
Част от естествения ход на събитията е и случващото се в Двора на поета – пространството, от което той прави бутиково артистично средище. За Веселин Сариев Дворът е интимно място, до което се допускат само избрани – под Дървото вътре най-често времето си прекарват Румен Жеков, Атанас Хранов, Георги Бояджиев-Бояджана и Николай Кучков. „Чувстваха се като у дома си в Двора, той беше създаден за тях и чрез тях“, разказва проф. Неделчев, който също има привилегията понякога да се отбива там.

Колекционер, но не в традиционния смисъл на думата, както подчертават в спомените си хората. Дворът на Веселин Сариев често се превръща в нещо като творческа лаборатория. Пишат се стихове, рисува се, планират се бъдещи книги и изложби, празнува се. Всичко необходимо за доброто здравословното състояние на артистичната дружина. Може би точно така се ражда и недовършеният ръкопис на романа „Дворът“, в който Сариев се опитва да заключи част от тази атмосфера. С всичките майтапи и идеи, които компанията от „близки по мъчително страдание“ поети и художници си разменят. Може би точно там се изтрива и границата между образа и текста. Поле, в което Веселин Сариев отново търси и откривателства.

Експериментаторът

Веселин Сариев

„Сега бр. № 1 на първото българско списание за визуална и експериментална поезия с тираж от 100 оригинални екземпляра е във ваши ръце. (…) Днес не повече от няколко хиляди души на нашата планета се занимават с това модерно изкуство. За тях земята е огромно село, а те – голяма фамилия, която търси своите роднини. Контактуват по пощата (като бунт срещу „системата“: галерия – автор – публикация, а между тях критици) и така участвуват в един световен културен процес, който зависи от всички тях. (…) Това е може би най-демократичното изкуство.“ 

Това гласи част от манифеста на СВЕП (Списание за Визуална Експериментална Поезия), публикуван в пилотния брой на изданието от Петровден, 1990-а. Негов създател е Веселин Сариев. Става дума за т. нар. mail art или още „пътуващо изкуство“, при което артисти изпращат по пощата свои работи в оригинални екземпляри, а грижа на съставителя е да осигури по копие от тиража на всички участници. За да се включат в първия брой на СВЕП, 26 автори от 4 континента изпращат визуалните си творби до пощенската кутия на Сариев на бул. „Шести септември“  № 154. По повод излизането на списанието, вестник „Свобода“ от първи август, 1990-а пише: „Сега, когато всички ние търсим пътя към Европа, Веселин Сариев е намерил пътя на света към Пловдив. (…) СВЕП е стъпка на световното изкуство в България“.

В подкрепа на последното твърдение днес идва и фактът, че броеве на списанието се съхраняват в колекцията на Академията за изкуства в Берлин и в архивите на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, откъдето всъщност води началото си движението на mail art-a. До Пловдив то достига, благодарение на приятелството на Сариев с чилийския художник и поет Гилермо Дайслер, пребивавал в града като политически бежанец през 70-те и 80-те години на XX век. Латиноамериканецът е този, който научава пловдивчанина на тайните във визуалната поезия и му съдейства за бъдещите начинания в тази насока, а също и за цялостното творческо съзряване. От СВЕП излизат 4 броя, но създателят му продължава да развива идеите си в изложби и колекции от пощенски картички. Паралелно и независимо от останалите каузи, на които посвещава време, Сариев не спира да разширява хоризонтите пред себе си.

Изследователят

Заедно с всичко друго, Веселин Сариев утвърждава името си и като изследовател на българското национално самосъзнание и памет. През 1982-а и 1984-а успява да пътува на два пъти до Анадола и обстойно да проучи живота на заточените в Диарбекир българи в периода между 1863-а и 1878-а. Обект на работата му са специфични противоречия и неточности между официалната митологизирана и историческа действителност, които концентрира в публицистичното есе „Диарбекир и българите“ (1996, ИК „Христо Ботев“). Макар и написана от любител, книгата получава признанието на професионалната историческа гилдия и се радва на значителен читателски успех.

След десетгодишния си труд по темата в крайна сметка в интервю пред Здравко Гълъбов Веселин Сариев споделя, че е заточеник на самия себе си. Самопризнанието присъства и в недовършения ръкопис на „Дворът“, когато след приключване на творческия процес по последните си книги, докато се завръща към реалността, поетът прихваща тик: „Но какво ли можеше да се очаква – когато една душа говори със себе си, няма ухо, което да я чуе. Освен ухото на Катя. Сега понякога тикът се завръща, но аз вече не съм заточеник в Диарбекир, за съжаление, а заточеник на самия себе си“.

Филибелията

„Не съм европеец и ориенталец, а филибелия, жител на тази малка Земя, изритана в дъното на Вселената – землянин бе, майна.“

Освен проучвател на българското минало, Сариев публикува и поредица от статии за пловдивската история и дух. При все че най-често е причисляван към плеядата от пловдивски поети, градът почти не присъства в стихосбирките му. Въпреки това Веселин Сариев притежава всички определящи човека тук характеристики – безгрижното бездействие в свободното време, дългите мохабети, бохемлъка, но не и мързела. Знае, че сближаването става на хубава маса с добра дума и чаша в ръка. И винаги мечтае да живее в Пловдив, не само защото е роден тук, а защото възприема града като духовна форма на живот, която непрекъснато го изненадва. Затова свидетелства и стихотворението „Помня“: „И ме изпълва, сякаш без причина,/ мечтата ми – да се родя човек./ Да се родя отново в същата родина,/ отново в тъканта на този век.“

Всички качества, които Веселин Сариев притежава и развива през годините – на поет, колекционер, експериментатор и изследовател – си дават среща у филибелията в него. Тъкмо усещането за принадлежност и за дом би трябвало да прави човека цялостен. Затова и навярно Веселин Сариев никога не е спирал да ходи по улиците на Пловдив, както казва проф. Неделчев. Никога не си е отивал, дори и когато нас ни е нямало. Поетът продължава да ни чака със стиха си на „Отец Паисий“ и да е отвъд смъртта. Да ни задължава да живеем по-красиво и по-достойно. Да ни напомня за своите съзвездия от мигове. |32

Подкрепи списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!