Анализираме историческите факти. Доверяваме единствено на достоверни доказателства и на собствените си наблюдения и познания за архитектурата на познатата ни възрожденска къща.

С ясното съзнание, че не можем да изговорим Стария град от едно време и да обхванем само в няколко страници широкия спектър от подтеми, които той предлага, търсим помощ от фейсбук страницата „Архитектурата на Възрожденския Пловдив – Φιλιππούπολις, Filibe“. Срещам се с Костадин Андонев – част от администраторския ѝ екип. Едно от първите неща, които той ми казва е, че каквото и да си мислим, че знаем за миналото на Стария град и типичната възрожденска къща, трябва да сме наясно, че най-вероятно то е погрешно. Смела прогноза, но бързам да проверя дали наистина  е така.

Разкажете накратко с какво се занимава страницата Ви и откъде черпите информация за публикациите в нея?

Голяма част от всичко, което виждаме, чуваме и прочитаме за живота през Възраждането е идеализирана социлюзия за него. Именно с тази погрешно насадена представа се бори нашата страница. Обективно анализираме историческите факти. Доверяваме се единствено на достоверни доказателства и на собствените си наблюдения за архитектурата на познатата ни възрожденска къща.

Един от основните ни източници са сведенията на възрожденеца Константин Моравенов. Макар да оставя своите спомени с друга цел – борбата с погърчването – ни прави огромна услуга. Той разказва от първо лице за живота и клюките във Филипопол през XIX век. Именно от него научаваме имената и съдбите на хората, построили прекрасните къщи по Трихълмието.

Какви са мащабите и значението на тогавашен Пловдив на картата на Балканите?

По думите на пътешественика Евлия Челеби – това е един от най-развитие градове по онова време. Неназована столица на търговията. Неслучайно в пътеписите му е поставен наравно с Белград и Одрин. Като най-развитите градове в Османската империя, но подчертано от автора – като най-красивия от тях.

Филипопол през XIX век представлява една изключително пъстра и разнообразна палитра от култури. Заради това и тук се заражда т. нар. „пловдивски барок“ – смесица между ориенталския стил на Истанбул и Одрин и навлизащите европейски идеи от Запада (Виена и Париж). Именно на този архитектурен стил подражават, както гравитиращите около Пловдив градове – Станимака, Татар Пазарджик, Ески Заара (Стара Загора), Хаскьой, Карлово и др., така и по-далечни.

Един страхотен пример за неговото влияние е Копривщица – планинско селце, отдалечено от големия град, в което замогналият се чрез търговия елит, освен, че се мести в Пловдив, внася и типично пловдивската архитектура на симетричната възрожденска къща в родното си място. Която от своя страна е напълно непригодна за студения планински климат на Копривщица. Стремежът към простор, светлина и показност диктува къщите да са с високи тавани, изнесени еркери, големи прозорци с тънки стъкла, джамлъци (витрини), портици, а стените им са тънки (най-често само една кирпичена тухла). И все пак този стил се налага като признак на социално положение и измества типичните, съобразени с климата талпени (дървени) копривщенски къщи.

Когато говорим за срещата на Изтока със Запада, белязала архитектурния силует на града, неотложно се замисляме и за богатия етнически състав на Пловдив по онова време. Какви хора са го населявали и какъв е бил техният бит тогава?

Макар родолюбието в нас да надделява, в полза на обективността трябва да признаем, че Пловдив през Възраждането е бил с подчертано ориенталски вид. Цялата Главна улица, с която и до днес се гордеем, е била търговската чаршия на града, осеяна с османски обществени постройки (джамии, хамами (бани), ханове, медресета(училища) и др.). А кварталите по поречието на р. Марица от моста на Герджика до сегашната Billa на бул. „Шести септември“, както и Кършияка са били застроени с турски, богаташки конаци. На площада на Съединението се е намирал и главният регионален конак, придружен от още няколко публични сгради. Свидетелство са и запазените до днес турски имена на тепетата, махалите и местностите – Кършияк, Капан, Сахат, Джамбаз, Гюл-бахча и др.

Българите по това време са обитавали кварталите Мараша, Харман махала (около св. Петка-нова), северните части на Кършияка и, разбира се, – Трихълмието, което е имало особен статут. То е било запазено за коренните жители християни и елита – съставен от гърчеещи се българи – гудили и лангери. Едно явление често пропускано от историците, но лесно обяснимо. По разкази на Моравенов всеки замогнал се българин, независимо откъде бил родом, се е местел във Филипопол, за да се дообогати чрез търговия. Църквата, училищата и стожерите в търговията са били погърчени, гърчеенето е било предпоставка за успешни търговски отношения. Освен това по гръцка традиция земята се завещава като зестра на жените. Затова за успешен брак и добиване на добро положение всеки Петър се е преименувал на Петрос или Ахилеос. И започвал да се облича като грък и да говори развален гръцки. Разпространява се и митът, че Трихълмието е гръцко, подклаждан от гръцкото църковно настоятелство.

Един оазис на българщината са били родът Чалъкови. Копривщенци, преместили се в Пловдив и превърнали се в най-богатите хора по онова време чрез бегликчийство. Откупуване от османската хазна правото да събират данъци върху добитъка от целия Балкански полуостров. Именно бегликчийството е било основният метод за замогване в края на XVII и началото на XIX век. Именно за тях е работил и Ставри – Късия Зойчин, чиято къща удивява с пищността си, погрешно наречена днес къща „Клианти“. А относно богатството на къщите на самите Чалъкови, за съжаление, можем да съдим само по старите снимки и архитектурни заснемания на арх. Христо Пеев. Макар да има музейна къща наречена „Чалъковата“, тя не е строена от представители на фамилията. Може да е странно, но всички къщи на наследниците на рода, поддържал и милеел за българското освобождение и независимост, са съборени. С изключение на дома на Нешо Чалъков (сега заведение и галерия – „Граждански клуб“).

По улиците, по-тесни и стръмни от сега, приличащи по-скоро на тунели между къщите и оградени не от ажурни огради от ковано желязо, появили се към началото на XX век, а от високи, често 3-4 метрови дувари, са вървели хора, облечени от пъстро по-пъстро.

Селянки-слугини с носиите и цървулите. Възрастни кокони в градски носии с колбаши на главите (вид тюрбан, характерен за Пловдив) и млади госпожици в европейски дрехи с кринолин, корсет и „дувале“ на главата. Господа с европейски костюми, но с фесове на главите и стари погърчени българи в гръцки носии с бели полички. Туркини с черните си бурки, също и арменки и еврейки, армъни и др. Всеки в своето народно облекло. Мъже, водещи магаре с товар на гърба или кервани от камили, господа, возещи се на брички, теглени от коне, а над главите им любопитни деца и старици надничат през прозорците на чакмите (еркерите).

Вече стана дума за „пловдивския барок“ и за някои от представителите му. Какви са основните характеристиките на местната възрожденска къща?

Първо държа да отбележа, че погрешно да ограничаваме Стария град с Трихълмието. Възрожденски постройки все още има из всички централни части. И именно това ограничение, въведено през соца, е причина тези извън Трихълмието да не са защитени като паметници на културата и да намаляват с всяка година. Един пример за това е „Хаджи Хасан махала“  в която все още има запазени конаци с хамами и всички други атрибути на типичната възрожденска къща. Но до кога ли ще ги има?

Като говорим за атрибутите на тази възрождена къщи, трябва да споменем, че това, което виждаме в музейните обекти, са само трошици от великолепието на Стария град. Освен че много къщи са съборени, препостроени, зле „реставрирани“ или са им отрязани цели крила при безсмислената Шнитерова регулация на Трихълмието, то малкото оцелели не са това, което са били.

Соца, по подобие на европейските палати, се стреми да представи богатите къщи – тип „palazzo“, като дворци с паркове. Но всъщност градините по стръмния терен на Трихълмито, лишен от водопровод и възможност за поливане, са били значително по-малки. Самите къщи никога не са сами, а представляват ансамбъл от постройки, включващи улична и дворна къща, отделени от къщата мутвак (кухня), често в комплект в хамам (баня), пристройка за прислугата, мааза (склад за стока), навеси за бричките, павилиони-клюкарници и др. Празното пространство между тях е заемано от плочник, застлан със сотирски (гнайсови) или мраморни плочи. Той играе важна роля във водоснабдяването, събирайки дъждовната вода в подземна щерна, снабдена с кладенец с чекрък. От тези щерни са ползвали вода за миене и поливане.

Чешмите, които виждаме сега в дворовете, са пренесени от ниските части, където е имало каптажи или от хамамите, които са ползвали цистерни за водата. Зеленината е заемала малки, подредени лехи и много саксии. Страхотни, в цялост запазени примери за подобни дворни ансамбли са къщите Хиндлиян и Недкович.

Нещо, на което трябва да се обърне задължително внимание, е архитектурното разнообразие на къщите. Пловдив е обитаван от векове, поради което е бил застроен от постройки в различни стилове. Всяка къща е показвала народността и обществения статус на собственика си. Но често модите са се сменяли. Така възрожденският Пловдив е бил колоритна смесица от къщи от различни епохи. Тук са се редували огромни симетрични сараи от зрелия период на Възраждането (Георгияди, Куюмджиоглу, Черноземски), мерещи еркери с чардачни къщи от отворен тип („Клианти“, „Балабановата“, Боян-Насевата), а тук-таме се появяват и строгите, масивни, с мазани корнизи къщи от края на Възраждането (на д-р Рашко Петров, на х. Алеко). Осезаем е стремежът да се покаже богатство. Всички са богато изписани с резбовани или апликирани тавани, стремящи се към уникалност, а не както се реставрират сега – само с бели правоъгълници и прости асма тавани.

Интересно е да се отбележи, че невинаги показността, която демонстрира дадена къща, отговаря на статута на собственика ѝ в обществото. Погрешно смятаме, че запазените сега къщи са били най-богатите, най-големите и най-красивите. Пример е къщата на Димитър Георгияди, чийто трети етаж никога не е бил завършен и само дървени капаци са затваряли отворите на прозорците му. Или къщата на Аргир Куюмджиоглу, който е взел за построяването на прекрасната си къща пари назаем от брат си – хаджи Иваница. Разбира се, има я и другата крайност, при която богат и заможен собственик се е скъпял на украси и къщата му е по-семпла.

А какво е било отвътре, как е изглеждал интериорът им и вярно ли е пресъздаден той днес из музейните пространства?

Трябва да отбележим, че тези големи къщи с много стаи са оставали празни. Самите стаи не са били използвани както сега, като лично пространство за всеки член, а по-скоро всяка е играела ролята на апартамент за едно семейство. Обикновено на първия етаж живеят целогодишно всички – една стая за родителите и по една за семействата на децата. На втория, по-представителен етаж, са гостните. В тях липсва отопление и поради това се ползват основно през лятото. Там се организират вечеринки в салоните, а в стаите се настаняват гости.

Мебелировките, които виждаме в музейните къщи, се появяват към края на XIX век. И макар да стоят добре на интериор във възрожденска къща , той в действителност е бил много по-скромен и еклектичен. Основното обзавеждане на стаите са постланите със скъпи вносни дамаски миндери, с много пъстри възглавници, обикалящи най-често по три от страните на стаята – ползвани за сън, сядане, хранене, освен това е имало ниски масички – паралии или синии за хранене, и помощни такива за наргиле или шивашки принадлежности, понякога столове внесени от чужбина. Вместо бюфети и скринове е имало долапи, юклуци и мусандри по една или две от стените на стаята, в които се е прибирало всичко.

В центъра им често се появява алафранга – парадна ниша, служеща за печка или цветарник и пезули – малки нишички за вещи. Стените задължително са ярко оцветени и често богато украсени с медальони с пейзажи или натюрморти с цветя и животни. Оградени с нарисувани пиластри, рамки, панделки или винетки от цветя. Таваните са дървени, а по- късно и мазани, решени на няколко нива, с тамбур или купол, често също оцветени и изрисувани. Украсени с дърворезбовани мотиви, сложни апликации от дърво с включени стъклени пана или ламаринени елементи. Различните видове декорации показват богатото въображение на майсторите, както и промените в модните предпочитания.

Такъв е бил светът на възрожденеца във Филипопол – колоритен, показен, еклектичен. Целта на нашата страница е именно той да достигне такъв до повече хора. Без измислици и легенди, преповтаряни от липса на адекватна информация. За да може хората да оценят и да се влюбят в изгубения му дух. И дай боже, да решат да го опазят.

Снимки: Нула32

Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!