Биографията на диригента на Държавната опера в Пловдив Константин Добройков досега е дълъг низ от специализации в престижни университети, международни колаборации със симфонични оркестри в Европа и Щатите, записи в киното и телевизията и какво ли още не. Има обаче „нещо специално в това да живееш там, където си се родил“, разказва той за решението си да се прибере в Пловдив след няколко неуспешни опита да се почувства у дома на други места. Разпитваме го по време на лятната му почивка, за да научим повече.

Като какъв човек се самоопределяш?

Често отстрани хората ме възприемат като работохолик, но това не е така. Лично за себе си, по-скоро съм човек, който обича да си почива. Може би защото в работата съм изключително напрегнат, работя много интензивно, за да изкарам на подиума това, което наистина трябва да излезе от музиката. А за да направиш нещо такова се изисква страшно много труд, страшно много мислене, преди да застанеш на първата репетиция с оркестъра. Опитвам се да съм възможно най-балансиран. Не съм от онези диригенти, които хвърлят столове и замерят хората с пултове. Това е старата генерация диригенти, които обиждат и настина вгорчават живота на оркестъра и на хората, с които работят. Еволюцията в отношенията между хората вече не позволява това.

С какво друго се различават новото и старото поколение диригенти?

В есенцията си работата е същата – подготвяш произведения за изпълнение. Трябва да си наясно с много неща – история на света, история на изкуството, теченията в изкуството за дадена епоха, за дадено произведение, навиците на композитора покрай написването на даденото произведение. Трябва да се знаят спецификите на всеки композитор. Стилово не всичко е написано в партитурата винаги. Много често трябва да изкараш неща наяве по-ясно, отколкото са написани. Това е много малка част, от това, което диригентът прави, за да се подготви, но мисля, че всички диригенти го правят. Млади, стари – винаги това е било. Разликата между поколенията си личи по-скоро в методиката на работа с музикантите.

Как може начинаещата оперна публика да разбере кой диригент е добър?

Трудно. Някои хора смятат, че мятането, разкрасяването с огромни жестове, подскачане, усмихване, подобни похвати в дирижирането са това, което показва дали един диригент е добър. Ами не. Има диригенти, които едва мърдат, които едва виждаш, че наистина се движат. Диригентите си проличават най-вече в репетициите. Съдейки за един диригент по изявите на сцена е все едно да съдиш дали един учител е добър по време на изпит на негов ученик. Няма как да прецениш.

Има хора с много изчистени жестове, диригенти, които са изключително ясни и всяко нещо е продиктувано в жеста. В жеста са заключени много неща – това са динамиката, щрихите, резкостта, с която трябва да се свири – дали е меко, дали е твърдо, дали е остро, изразност, експресия, всичко. Има диригенти, които са изключително визуално ориентирани към това да е удобно и да е добре изсвирено всичко, за да се чувства добре оркестърът. Но има и диригенти, които нищо не правят почти нищо и са също толкова ефективни. Много е индивидуално за всяко тяло. Всеки диригент има различно тяло, тикове, навици характер и т.н. 

Кои са твоите авторитети?

Дядо ми и и майка ми са основни сили в изграждането ми като човек. Мога да се обърна към тях за абсолютно всичко и да получа вярна информация. 

Какво за теб е тишината?

Тя липсва на морските брегове…  Ха-ха-ха. Точно се върнахме от море преди няколко дни. Щях да се побъркам от шум.

От морето или от хората?

От хората. Морето шуми много прекрасно. Хората шумят много досадно. Пак опираме да този въпрос дали моето възприятие за шума е следствие от стрес от работата, или прекалена интензивност по време на процеса. Какво за мен е тишината? Невинаги я търся. Понякога ми става прекалено тихо. Понякога имам нужда да надуя музиката. Някое парче на Dream Theater например. Имам нужда от енергия. В други случаи предпочитам наистина музиката да спре за малко.

Слушаш Dream Theater?

Когато мога да слушам, слушам Dream Theater. Хората, които ги слушат, ще ме разберат. Музиката на Dream Theater е изпълнена с неравноделни тактове, с размери, които се сменят постоянно. Нещо като математически задачи за изброяване – кой удар кога ще се появи. Предизвикателство за възприятието. Колкото по-сложна е песента им, толкова повече я връщам, толкова повече пъти искам да я слушам и да я разбера. Защото това не са 4/4. Не е от стандартните мелодии, хармонии и ритми, а точно обратното на всичко, на което сме свикнали.

Кое е последното, което слуша?

Една от любимите ми – Beyond This Life. Това мисля е шести трак от Scenes from a Memory, албум от 1999 г.

Има ли правилен отговор на въпроса „Каква музика слушаш?“? 

Dream Theater, ха-ха-ха.

Още от рубриката „Все още млади“:

Кино с Ивелин Костадинов

Изобразително изкуство с Елена Савова

Превод със Стефан Русинов

Заглавна фотография: Константин Добройков © Александър Богдан Томпсън