Едва на 28 г. биографията на Константин Еленков е наситена с не една или две главни роли във вълшебни спектакли. Съвсем скоро след последната част от трилогията „Пътуващият човек“ на Драматичен театър – Пловдив, взимаме назаем няколко от историите на Константин.

Промени ли те „Пътуващият човек“?

Константин Еленвко: Това е един особен път, който изминаваш през тези три представления като актьор. „Одисей“ ме накара да порасна като мъж, като човек, чисто психически и емоционално да се отворя към света. „Коприна“ е гара, на която спираш и си даваш сметка за някои неща. За това как любовта невинаги е свързана с плътското усещане, т.е. че ти можеш да обичаш някого истински и безкрайно, което не означава, че не можеш да харесваш друг плътски. Дали е грешка, ако превърнеш помисъла в действие, или не е? Защото, както казва Мюлер, ако помисълът не се превръща в действие, той трови душата. „Едип“ за мен е този социален бунт на човека срещу това някой друг да му казва какво ще стане в живота му.

Това е интересното в този път, че някак си трябваше да порасна, да мина през любовта, през нежността и да стигна до бунта, при който нещо трябва да се промени, за да живея по-спокойно.

За какво си струва да се бунтува човек днес?

За себе си. За личността. В днешно време започваме много да губим личностите. Става много лесно да си някой, да си част от нещо, всичко да се уеднаквява и да се обезличава. Според мен е много важно да се борим и да се бунтуваме за това човек да е личност, да е изграден донякъде от егото, защото егото невинаги е нещо лошо. В крайна сметка това е Аз-ът, който, ако нямаш, какво те прави по-различен от животните? Ние сме хора все пак и затова си струва да се бунтуваме днес. За духа, който може да те изгради като личност.

Какво още искаш да ти се случи в театъра?

Като бях по-малък, имах някои доста конкретни мечти за роли, някои от тях вече ги направих сам, напр. в „Опасни връзки“, но с времето все повече се научавам, че колкото по-непознати и колкото по-неочаквани са персонажът, ролята, проектът срещу мен, толкова по-интересно ми става. По-скоро си пожелавам да работя с екипи, които са пълни с вдъхновение, защото съм срещал и екипи, с които работата е просто работа – тука сме седнали и сега ще направим един спектакъл. Вътре обаче няма отлепяне, няма ги онези два пръста над земята, за които говорим винаги. Пожелавам си екипи, за които вдъхновението е много силна част от целия процес и то е водещото, а не крайният резултат.

Аз за това искам да го правя, на мен ми харесва процесът преди създаване на спектакъл, защото, когато екипът е пълен с вдъхновение преди това, той неизбежно става силен и след това, понеже стои истински, а за мене това е най-важното.

Кой е любимият ти древногръцки мит?

Имам някаква особена обсесия към златото. Страшно много обичам злато и по този повод митът за Мидас ми е много интересен. Мислил съм си за него не толкова поради нещо, което седи вътре, а чисто и пряко заради моята обсесия. Като сврака съм, когато видя злато, направо ми светват очите.

Към какво друго имаш обсесия?

Казвам го без абсолютно никакъв срам, но аз обичам хубавия живот. Обичам добрата храна, обичам удобствата, обичам мястото, в което живея – винаги трябва да съм го аранжирал по свой вкус, защото на мен ми е много важно да живея удобно и да изглежда добре. Обичам да е красиво, обичам да е пълно – да няма нищо недоизмислено, да няма нищо просто ей така. Не обичам да има празна стена. Ако има стена, трябва да има картина на нея. Така е и в изкуството – ако имам някаква празна стена в мен, то трябва да има картина задължително, иначе просто стои. Много ми е важен и детайлът във всяко отношение, дали ще е в дреха, в стая, в спектакъл, в храна, напитка, жена, всичко това е много важно.

Личността, хубавия живот, какво друго има в твоята дефиниция за бохемството?

Бохемията е субективно понятие. Някои доста декадентски я приемат. Според мен най-важното за бохема е великодушието – няма нищо по-бохемско от това да си великодушен. Да не съдиш, да не отричаш, да не се бориш конкретно срещу нечие решение, виждане и т.н. Нищо не може да бъде интински преборено с пряко и пълно отричане. Ти трябва първо да го приемеш, за да можеш да го отречеш след това. В този аспект великодушието е много важно – ако нямаш тази сила в себе си, какъв бохем можеш да бъдеш? Ще седиш и ще празнуваш тоя живот през някаква черна призма, защото сме виждали и такива хора. Той е уж бохем, а непрестанно седи мрачен в мрачните си мисли. Това за мен е някакъв особен романтизъм.

Мислил ли си по тази тема преди?

Много, защото винаги ми е било интересно човешкото същество, и то онова, което се случва вътре в него, какво е забравило, какво се е променило. От малък наблюдавам тези неща и си давам сметка кои са важните качества за мен.

Коя е любимата ти вещ?

Притежавам необичайно огромно количество от вещи и артефакти, но имам много любимо нещо от малък – едно гигантско златно огледало, което мисля, че е било любимо и на дядо ми навремето. Имам негова снимка как се снима пред това огледало и аз имам същата снимка пред него. Толкова репетиции съм извършил – всичките ми кандидатстудентски монолози за НАТФИЗ са пред него, всичко ми е пред него. То е в семейството ни като реликва от много, много отдавна и понеже съм пето поколение актьор, някак си си представям, че и моите родители и прародители са имали подобни моменти с това огледало. Все едно е събрало енергиите на тия хора, все едно се оглеждам в тях, все едно семейството ми е вътре.

Фотография: личен архив Константин Еленков