Императивът на неговото заедно, обречено на самота.
Йордан Велчев**

Сценарият продължава с „Ние сме всички цветове“. В тази част от церемонията многоцветни лазерни лъчи ще се насочат към страничните подиуми, танцьори с огледала ще разпръскват светлината, над главите им ще свирят лазерни арфи. След това на сцената излизат 1000 доброволци, всички те шарени и цветни, за да онагледят идеята, че ние сме всички цветове... а точка на церемонията ще постави поразителна заря, обхващаща Трихълмието и Дановия хълм – из сценария на официалното откриване на 12 януари 2019 година.

Бях на 18-19 години, когато започнах да градя представата си за родния ми град. С прекалено много време разполага човек тогава, време за безцелно шляене и наблюдаване на фасадите (чертаещи едно захвърлено в света кътче на прекрасното…), на комините (телескопните им тръби с очи, вгледани в тайните на небето), на бабите по терасите и на улиците, чертаещи геометрията на скуката. Да можеш да ходиш сред този град е като детски опит за летене – наивно вярваш, че все някак ще се отделиш от паважа и ще се слееш с глухия удар на сахат кулата, но краката ти остават в низината, запомнили от улицата, че височината е привилегия само на ангелите.

А тук, сред низина, няколко височинки и една река, човек се разказва особено и дори почти не иска да се разказва, защото преди него нещата вече сякаш са казали всичко. Но точно тогава по опакото на клепачите ми премина разбирането, че в този град вече всичко е минало, че реката е големият прародител на градовете, а ние сме родени да останем на бреговете ѝ, че да си жив не е история. 19-годишната ми представа за този град създадоха неговите поети, натрупали слоевете време и изсипали ги в ситото на ежедневието, от което в тавата на наистина красивото остава най-малкият възможен отломък от живот, достоен за бутилка в морето по течението след Ноевия ковчег.

Тогава видях един сгушен в себе си град, приемал и изпращал светове, опитомил границите на високото и ниското, създал порядък в безпорядъчното разпадане на фрагментите от живот и време. Град, в който всеки шум глъхне под някаква невидима крива на възвишенията, които не позволяват на звуците да преминават повече от една-две улици. Дори гласът на уличния трафик се блъска в стените и замира пред первазите на прозорците, а сахат кулата отеква единствено сред няколко къщи по склона на хълма.

Град, в който единственият катаклизъм е бързото течение на рядко преливащата река. Интересно е колко малко хората тук забелязват реката, дори съм убеден в съществуването на хора, които не подозират за нея. Тя е толкова ненатрапчива със своето почти праволинейно преминаване през града, тя не познава вниманието и фанфарите, иска просто да продължи по пътя си без да я занимаваш излишно с човешката си мимолетност. Навярно ще ти позволи да ловиш рибата ѝ, тихо и смирено пред тази голяма безконечност, но няма да ти разреши да си правиш панаири и циркове, да я превръщаш в атракция.

Натрупванията от някогашни градове и хора под нас трудно понасят шума от новите бързи стъпки отгоре им. Тук мъртвите са страшно самотни и завинаги мъртви, а ние трябва да им пазим тишина, за да не нарушим с нещо механизма на нещата, добре смазан от системата на изгреви и залези. Пейзажът не обича да бъде сниман толкова много, да се говори непрекъснато за него, да се обяснява и анализира, тук той има нужда от правото си на незабележимост. Трябва да изоставиш едно място (и момиче), за да може то да се върне към теб по-хубаво от всякога. Градът често има необходимост да остава сам, да бъде напускан и да се връщат към него хората, които винаги имат прекрасната възможност да ги няма.

Градът обаче няма тази опция, макар да съм сигурен, че много би му се искало да я използва, особено в идните години. Представете си що за картина – на града да му писне, да си тръгне и да остави няколкостотин хиляди да се оглеждат тъпо между едни тепета и една река, да си търсят нов град, да се оправят както знаят. Затова прекаленото променяне на средата понякога генерира отчуждение и средата те изхвърля. Бавен процес и по-скоро работещ на едно друго ниво, което само поетите, които създадоха моята 19-годишна представа за този град, могат да обяснят, но едва ли ще искат.

Ние сме всички цветове, но друг път. Не сме шарени и цветни. Ние живеем на кръстопътя на цивилизациите, които се ненавиждаха и се мислеха за вечни. Останахме между изтока и запада и изградихме своя свят на несъответствия, който обаче винаги се опитваме да съотнесем с нечий друг. Тук цветовете са черно и бяло, и понякога червено. Тук вдигаме паметници само на революционерите, поетите и лудите. От тази рецепта може би сме замесени и ние самите. Не се разбираме, не очакваме това и от всички, които ще гледат към нас. Винаги ще сме в миналото повече, отколкото в бъдещето, защото подозираме наивността в идните дни, мислещи си, че имат да кажат нещо ново. А днес, днес ще си почиваме, и ако може – по-тихо с тая заря.

Затова, европейски културен арт човеко, остави реката на мира в нейния си морен живот между два бряга, които не разбираш. Не закачай миналото, което така копнее да намери покой в историята, в празното между контурите и в контурите, изпълнени с празно. Не разбутвай пластовете на времето и не ядосвай мъртвите поети, защото те звучат от улуците, когато завали през юни след цял ден на тромава жега, и разказват с вятъра по височинките ни, на които стоим не заради хубава гледка, а защото нямаме избор. Геният на мястото ражда светогледи, непреносими и непреводими. Не сме най-удачният избор за експерименти, защото ще им се надсмеем и ще подминем. И това не е нелеп шовинизъм, нито диво крепостничество, това е личната ми прошка, която се опитвам да измоля от града и неговите поети, от птиците и камбанариите, от тишината и небето.|32

*- Димитър Воев, Нова Генерация, 1989

**- Текстовете в курсив са препратки, аналогии и диалози със стихове от Йордан Велчев, Иван Теофилов, Добромир Тонев, Александър Секулов, Никола Вапцаров

Река на въображението
Изчезналият град
Трубадурът и гениалната му улица
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.