Кристал от полилея

10 театрални плаката на Ганчо Ганев
15/02/2022
Човекът зад кулисите
27/02/2022

Кристал от полилея

„Театърът, който правите, вписва града ви в книгата на бъдещето.“ Репортерски бележки от първо лице.

Сутринта, малко след осем, се чу воят на пожарникарските сирени.  Със звука им дойде и новината: Театърът гори. Първият театър. В двора заварихме всички: артистите, сценяците, хора от театъра. Кръстьо Кръстев сякаш нямаше очи, а огромни тъмни дупки. Симо Алексиев ми подаде нещо – блесна като диамант. „Кристал от полилея…  – каза Симо – От високата температура са се стопили връзките между кристалите и са падали по пода“. Даваше ми парче от театъра, камъче от храма. Докато пожарникарите водеха битката с огъня, сякаш целият град се събра в театъра. Гледах лицата на артисти, художници, писатели, журналисти, човешки лица, познати и непознати. Не знам защо си спомних как хората от Батак през 1876-а са потърсили спасение зад стените на храма. Беше 22 август, 2013 година. Върху режисьорската масичка на Иван Добчев остана недокоснат от огъня режисьорският екземпляр на „Възвишение“. С онзи надпис от училището в Котел, който по-късно беше изписан върху фасадата на сградата от страната на Главната: ГОСПОДИ, ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ!

Театърът събра града. Не си спомням друго събитие в последните десетилетия, което толкова еднозначно и позитивно да е обединило инак сложните и многогласни градски нрави. Театърът, точно както е възникнал преди хилядолетия, преди още да се обособят групите на артисти и зрители, събра Пловдив. Последвалата поредица акции и благотворителни събития показаха главното: театърът на Пловдив е важен за всички. Театърът е в основата на обществения живот в един град, в една държава. Не театърът като театрална зала, като отделен спектакъл. Театърът като събирателна точка и мерило за това доколко обществото е общност.

Двадесет дни след пожара премиерата на „Възвишение“ препълни залата на Дом „Борис Христов“, а няколко месеца по-късно спектакълът беше отличен с награда „Икар“ за режисура за Иван Добчев, номинация за „Икар“ в категория „Дебют“ за Краси Василев и с „Аскеер“ 2014 г. за изгряваща звезда за Бойко Кръстанов. 

Възвишение е началото на един от най-градивните и интересни процеси в по-новата история на театъра в Пловдив: обръщането към българската литература, драматургичната преработка на значими български произведения и оживяването им на сцената.  Зад него стои ключова фигура – на драматурга Александър Секулов. Дали Сашо е знаел, че именно този процес ще заяви театъра като  лаборатория за търсене на  смисъл, която обществото поддържа? Или с интуицията на творец и чувствителен човек е следвал инстинктите и знаците по пътя? Отговорът на тези въпроси е запазен в част от наш разговор, състоял се по време на снимките на филма на БНТ Пловдив Българска трилогия

„Според мене на хората трябва да се обяснява, че театърът наистина е място, където се търси смисъл. Където се преосмисля националната история, където се преосмислят обществените процеси, където се търси посока, в която обществото да върви. На сегашното усилие на пловдивския театър това му е и основният патос. Едно на ръка е какви са художествените резултати,  по тях може да има винаги спор, дебати, едни ще харесват, други няма да харесват, но че това е опит да се осмислят големи категории на българското живеене, е безспорен факт. И когато това продължава няколко последователни години, самото общество в Пловдив, а според мене – българското театрално общество взима участие, следейки този процес. И тогава вече имаш не само  една премиера и един спектакъл, а имаш един процес, който ти си развил пред очите на всички. И всички тогава казват – да, театърът изследва някакви важни неща в нашия общ и обществен живот. И според мен това е жизненоважно за българския театър! За да излезе той от омагьосания кръг на разговорите колко билета продаваме и колко субсидия получаваме. Големият проблем е какво като смисъл даваме на обществото.“

След Възвишение на Милен Русков (драматургия Иван Добчев и Александър Секулов, 2013 г.) на пловдивска сцена последваха премиерите на Сестри Палавееви от Алек Попов (драматургия Алек Попов и Деляна Манева, 2015), Няма ток за електрическия стол от Александър Секулов, 2015 г., режисьор Лилия Абаджиева;  Вълци по Трънски разкази на Петър Делчев (драматургия Александър Секулов, 2016 г.). Връзката между тези постановки по български произведения е опитът на театъра да поведе дебат за начина, по който ние като общество се изправяме срещу важните неща. И ако с Възвишение пловдивската драма изследва взаимоотношенията на българския народ с голямата тема за Свободата, то сценичната интерпретация на Елена Панайотова по романа Сестри Палавееви чрез сатирата и гротеската задава въпроса за осмислянето на Историята. Българската среща с онази история, която през големите събития, променя личните съдби на отделните хора и в крайна сметка – тази на българския народ. Спектакълът роди определението за непознат до този момент театрален език: партизански комикс. Този много смешен и много страшен комикс за отряда на другаря Медвед беше оценен с  три номинации за „Аскеер“ и награда „Икар“ за дебют на Боряна Братоева и Мила Люцканова, двете сестри Палавееви.

Сцена от „По-студено от тук“
„По-студено от тук“ © Илия Димитров

Сред най-успешните ходове в развитието на  естетиката и търсенето на нов, оригинален поглед към театралното за пловдивския театър в този период е привличането в трупата на режисьора Стайко Мурджев. Преди срещата му с пиесата на Камен Донев Турбуленции през есента на 2016, публиката вече познаваше мащаба и неконвенционалната визия, внушителната сила на спектакъла Крал Лир; поразителната красотата в магичното пътуване Евридика в подземния свят, за чието визуално въздействие  особено допринесоха  сценографията и костюмите на Марина Райчинова и интерактивна среда, дело на Петко Танчев. Турбуленции е спектакъл, създаден на пловдивска сцена, в който литературната основа е от български автор, но режисьорската логика и прочит на Стайко Мурджев поставят универсална категория в центъра на спектакъла. По време на работата ни върху филма Театърът. Безкраят, 2016 г. Стайко я формулира така: „В спектакъла всеки един от персонажите преминава през различна житейска турбуленция. Интересуваше ни жанра на тези турбуленции. Как рязко можеш да смениш жанра на живеенето си. Тръгнахме от това прословуто празно пространство на Питър Брук, в което е нужен един човек, който да действа, един човек, който да гледа и оттам тръгна и сценографията, от празното пространство… Защото за мен този спектакъл е посветен на актьора. Той е спектакъл, посветен на чистата актьорска игра. ….Затова беше много важно той да бъде разположен в една черна кутия и когато бъде пуснат в тази черна кутия да наблюдаваме и да откриваме какво той всъщност прави през играта си.“

Играта и Актьорът са в центъра на още едно важно заглавие за пловдивската драма:  Глас от Елена Алексиева. За първи път преживях тази запомняща се среща в атмосферата на Литературния салон Спирт&Spirit, във все по-малко срещания формат „Театър на маса“. Няколко месеца по-късно той вече беше завършен моноспектакъл на Ивана Папазова, в който най-мощното и въздействащо средство е актьорското майсторство. Роля, с която Ивана Папазова ще остане в историята на театъра, която  предшества невероятното й превъплъщение в „Слава“. Постановката Глас е сред най-награждаваните заглавия в репертоара на театъра (Годишната награда за 2014 на Обществото на независимите критици, номинация „Икар“ 2014 за драматургия – Елена Алексиева, номинация „Аскеер“ 2014 в категория „Водеща женска роля“ – Ивана Папазова, Награда „Пловдив“ в категория „Театър“).

Спектакълът на Диана Добрева Вълци е нейната първа режисьорска среща с български драматургичен текст. Съдбоносна и щастлива, тази първа среща роди една хипнотична и мистична притча, която вдига над бита най-същностната жизнена категория: как ние живеем с Вярата и с Бога. Блестящият кастинг и напълно неочакваното решение ролята на свещеника да повери на Иван Костадинов, пазача на театъра, е театрално честен жест – да, това не е роля, тя не се играе. Жест отвъд сценичната игра, силен и символно значим. Театърът продължаваше да е невралгичната точка, която събира града и задава важните въпроси, а професионалната оценка на театралите дойде с три награди „Аскеер“: за режисура на Диана Добрева, за поддържаща женска роля на изключителната Ивана Папазова и за оригиналната музика на Петя Диманова. Постановката Вълци се оказа съдбоносна за появата на един творчески тандем: първата обща работа на Диана Добрева и Александър Секулов. Както се оказа в следващите години – едно от повратните събития, без аналог в биографията на театъра. 

Година след Вълци по необикновен и вдъхновяващ начин започна работата по спектакъла, донесъл пет „Аскеер-а“ на създателите си: за съвременна българска драматургия – на Александър Секулов, за сценография – на Мира Каланова, за изгряваща звезда – на Ненчо Костов, за режисура – на Диана Добрева и за най-добър спектакъл – Дебелянов и Ангелите.  Постановката е сред онези преживявания, които не оставят съмнение за ангелското присъствие на Музата на това велико изкуство –  Театъра. По време на снимките за документалния филм на БНТ за Дебелянов и Ангелите Диана Добрева ни разказа, че по план в началото на творческия сезон е трябвало да подготви премиера на друго заглавие. Но в края на лятото прочитането на едно писмо от книгата на проф. Валери Стефанов Слепият градинар, посветена на Димчо Дебелянов, променя необратимо плановете. След кратък разговор с Кръстьо Кръстев решението е в ход: Пловдивският театър започва да готви премиерата на постановка за Дебелянов. Александър Секулов все още не знае, че в следващите две или три седмици ще трябва да напише пиесата. Спектакълът се ражда с изключителна лекота. Премиерата на 25 февруари 2018 година е само началото на театралния живот за Дебелянов и Ангелите. Публиката в Пловдив, София, Варна, Бургас, в цялата страна продължава да преживява тази емоционална и разтърсваща среща с изкуство, което трудно се поддава на жанрово определение. Може би най-близко до естетиката и заряда му е театрална поема. За поезията, която не губи битката с живота. Уникален почерк на тандема Диана Добрева – Александър Секулов, нов театрален език и свят. На същия театрален език, в света на неговото тайнство се роди и най-мащабното театрално събитие в рамките на проекта „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“.

Сцена от „Дебелянов и ангелите“
„Дебелянов и ангелите“ © Илия Димитров

Спектакълът Одисей е  голям, комплексен, истински европейски проект. Европейски, защото в този Одисей се оглежда европеецът: с всичкия си скепсис, съмнения, копнежи, търсене на себе си, изстрадани, сбъднати и несбъднати светове и любови, готов да изпълни съдбата си. Дали Боговете искат да бъдат хора, а хората, дори и безсмъртни – могат ли да са Богове? Колко е трудно да си син, какво е да си баща? Когато дълго чакаш, как да познаеш този, когото чакаш? Ако искате да почувствате какво е европеецът, без значение – Бог или смъртен, можете да го направите и през този театрален спектакъл. Голям и комплексен, защото няма изкуство или изразно средство, което да не е намерило органичното си място в мащабната и въздействаща визия на спектакъла. Мистична като в съновидение е изпълнената на живо музика от гръцкия музикант и реставратор на старинни музикални инструменти – Янис Пантазис. Той   постига един особен ефект на отделяне от реалността. Звуковата картина и ритъмът на говорене, пластиката на движенията, динамиката на картините – всичко е част от един енергиен театър.  „Следете ритъма!“ е една от репликите, която е сред скритите кодове на текста. Ритъм, който е сходен с прииждането и отдръпването на морски вълни.  Долавя се шумът на вятъра, проскърцването на такелажа. Детайли от сетивното възприемане на света, които приобщават всичкото отминало отдавна време към нашето време. То отива далече отвъд митологията и като в транс ни води през действието, отвъд архетипите. На бащите и синовете, любимата жена, пътуващия човек, завръщането, морето, островът. Възхитително постижение на режисьорската логика – да създаде тяло от светлина и звук на темата за Вечното завръщане. В сегашно време. Станът на Пенелопа е самата Пенелопа. Пенелопите са десет, красиви, млади, подредени като в антична фреска, сечива от стана, който тъче вълните на морето и съдбата. Сценографията, изчистена от каквито и да било битови и конкретни детайли, с лекота се преобразява с картините на визуалния артист Петко Танчев: от каменна пътека на брега – в сребристо безкрайно море; от кораб - в разбушувано бездна, от скъпа билярдна зала на върха на Олимп – в подземното царство на Хадес. В тази среда е решена една от най-силните сцени –  слизането на Одисей в подземното царство и срещата с майка му. Ивана Папазова е възхитителна в ролята на майката, с много пестеливи средства,  емоционално внушава безусловната мисия на майките: да извеждат към светлината. Театър в много измерения, със свръхестествен мащаб на внушенията, същевременно – невероятно красив, тих и интимен (сцената на прощаването между Пенелопа и Одисей). Няма да ви се иска да слезете от носа на кораба, хипнотизирани от нощното море и светлината, ще се смеете в сцените с Fashion Vision Боговете. В техните забавления, между омръзналата им до смърт игра на билярд, се появяват танцуващи артисти, наети евтино от богинята Цирцея. При внимателно вглеждане се вижда, че не странстващите артисти, а бог Хадес движи телата им и говори през тях. Впрочем – няколко от най-известните личности от историята на човечеството, не без чувство за хумор наречени „Карл“ и „Сигизмундо“, са част от същите „артисти“, чиито прозрения и действия идват от царството на Хадес. Това е видимо и без далекогледа на бога на изкуствата – Аполон. Далекогледът! Много важен малък-голям детайл, който борави с „видимостта“ между света на хората и света на боговете. Зевс е загубил рояка си пчели и това много го разстройва. През далекогледа на Аполон двамата търсят златния рояк. Пчелите не трябва да изчезнат. Преди да узнаят съдбата на пчелите, далекогледът показва на боговете пристигането на героя. Завръщането му към първото му сърце – към брега на Пенелопа, към себе си. Открил истината за себе си, той ще тръгне отново. В спектакъла известното от митологията е само повод за цялото театрално приключение. И ако митът за Одисей остава жив и продължава да вълнува днешните хора, то вероятно е защото Одисей е символ на самия живот. Обобщен образ на човечеството. 

В голямото предизвикателство пред Пловдив – да добави България в мрежата на градовете, столици на Европейската култура, спектакълът на Пловдивския театър „Одисей“ е сред категоричните жестове. За него най-точно свидетелстват думите на гръцкия изследовател на митологията Янис Пантазис: „Театърът, който  правите, вписва града ви в книгата на бъдещето“. 

Пазя си кристала от големия полилей в залата на театъра. И се надявам в книгата на бъдещето Театърът и Градът да останат Заедно.


Заглавна фотография: © Панайот Стефанов, 2015 г.


gdpr-image
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.
Абонирайте се за бюлетина на Нула32 и Schneider Electric!

Абонирайте се за бюлетина на Нула32 и Schneider Electric!

Получавайте първи авторските материали на списанието и препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Успешно записване! Благодарим!