Върви с типичната си лежерна походка. Усмихва се широко изпод черната шапка, която допълва пригладената бяла риза, скрита под дългото палто. Обувките му потропват в такт с градската суматоха, а телената четка танцува напред-назад.

„Извинявай, момиче, че закъснях. Нали знаеш как е, тоя те пипне, оня те пипне. Все късмет търсят хората.” Той е Христос Петров Христозов, професионален коминочистач. Роден в Хасково, на 70г., нарича се пловдивчанин от 1996г.

Каня го да седнем на кафе. Коминочистачът отказва и обяснява, че желае биричка, не бил от хората, които пият „фрешове-мрешове”, понеже не са здравословни. В крайна сметка сядаме на пейка, с бутилка в ръка. Христос отбелязва, че трябва да слушам внимателно. Изглежда като че ли се готви да каже най-важното нещо през живота си.

След настъпването на демокрацията в Хасково не остава нищо за правене и Христос напуснал родния град. За него България е един „Титаник”, който безвъзвратно потъва. Занаята наследява от баща си, от дете ходи по покривите с него. Вярва, че най-хубавата работа е тая, дето я можеш. С тъга споделя, че е, може би, последният коминочистач в рода си. Нито синът му, нито внукът искат да се учат на занаята. Твърди, че 50 000 души имат личния му телефон и му звънят за работа всеки ден. Няма комин, който да му се опре.

Суеверието твърди, че ако докоснеш коминочистач, това ще те дари с късмет. Христос вярва в късмета и е убеден, че носи такъв на хората. А какво разбират хората под късмет? Един го пипал, за да си намери жена, друг, за да се отърве. Не може да разбере къде е истината, но не му и трябва щом всички са доволни.

Съществува една история, според която коминочистачите са в черни дрехи, защото са взели всички несполуки на хората и са им предали своя късмет. Коминочистачът, обаче не ѝ вярва. Голям късметлия е, твърди той. Енергията и жизнеността също са му в повече, затова няма нищо против да ги предава на случайните минувачи. Стига му да има легло, на което да легне и хляб, който да сложи на масата си. А черните дрехи били ей така, заради работата. Няма как без тях.

Определя себе си като човек, доволен от живота. Не мечтае за нищо повече. Добре му е така. Не иска да пътува, стар е за такива неща. Не иска и нова къща, нито да живее в друг град. Харесва си Пловдив, това е. Нарича се пловдивчанин в пълния смисъл на думата. За него най-важна е емоцията. „Дали хубава жена ще те развълнува, дали хубава бира студена, дали някакъв мач, човек няма ли емоции, умира.”

Коминочистачът винаги е сред хора. Няма как да остане незабелязан. Пипат го, поздравяват го, усмихват му се. Може ли един човек, който никога не остава сам, да бъде самотен? Христос не може да разбере дали е самотен. От сутрин до вечер е сред хора, а когато се прибере у дома е твърде уморен, за да мисли отново за хора. Просто заспива, а на сутринта се връща обратно към света, там няма как да си самотен. Понякога, обаче, всичко му натежава. Липсва му почивката.

Не всички да се отнасят позитивно към него. Понякога става обект на негативно отношение, но това не му пречи. Уважението на хората му носи удовлетворение. Достатъчно е, да те уважават, казва.

Ежедневието на един коминочистач е различно. Извисява се над простосмъртните. Гледа малките хора от някой покрив, а когато му омръзне, става един от тях като се впуска сред тълпата по Главната. Веднъж чува как малко момиченце казва на майка си, че когато порасне, ще стане коминочистач, за да може всеки ден да се разхожда по Центъра. И се усмихва на себе си.

Коминочистачът обича и да чете. Наскоро намира една книга с много тъжен край – спестовната си книжка.

Девизите на Коминочистача са прости. Правилата, по които живее всеки свой ден. Първият гласи: „всеки лев превръщай в кеф” . Другият е: „Страх ме е да умра и да намеря 20лв.в джоба си. Трябва да са по-малко.” Христос съветва да си изберем поне един. Поне за първите 50-60 години, тях трябва да изкараме пълноценно. Иначе животът е кратък, след тях е „умряла работа”.

На младите желае годините им да са „харни и хонорарни”. На себе си желае, дните му да продължават все по същия начин. Коминочистачът е един от малкото хора, които искрено се наричат щастливи. Доволен е от живота си. Удовлетворен е. Изглежда сякаш крие някаква тайна за щастие, но такава няма.

След нас Коминочистачът остава седнал на пейката, кръстосал крака, с дясната ръка се е облегнал, лявата стои отпусната върху него. Неподвижен. Сякаш там се е родил и не смята да мърда. Нищо не може да го помести. Създава илюзията, че винаги ще бъде. Това е пловдивския Коминочистач. Неизменна част от душата на града. Почувстваш ли, че късметът ти се изплъзва, разходи се по Главната и го докосни. Той има в изобилие.

Снимки: Панайот Стефанов