Тези ниви на безшумен труд
октомври 20, 2019
Как една IT компания може да задържи повече хора в родния град
октомври 29, 2019

Летописът на мига

Някои хроники се градят върху големите исторически събития – онези, които преначертават граници, сриват държави и империи, въздигат царе и патриарси, други – върху личните съдби на неважния за голямото време човек, който в повечето случаи живее като че ли не успоредно с голямата история, а въпреки нея. А трети като своеобразната хроника „Грандкафе Кристал“ – място, което се гради върху събития и лични съдби. Бохемското грандкафе пък ми напомня определението на Иван Теофилов за поетите и художниците – графове на този град. Място за сладко безделие, но и на пламенни вдъхновения.

Посветил живота и огромна част от творчеството си на Пловдив, Георги Райчевски, заедно с големия си труд „Пловдивска енциклопедия“ (1999), остава художествено-документалния роман „Време на надежди“ (1995) и изключително интересните дневникови записки „Грандкафе Кристал“ (1998 и последващи две допълнени издания). Освен с журналистическата си работа във вестник „Отечествен глас“ и вестник „Пловдивски университет“ и белетристичните си творби, Райчевски ни е познат и като автор на пет поетични книги.

Много пъти в този брой разговорите стигат до значимостта на клубовете, заведенията и кръчмите в градското ежедневие. Те се оказват не само едни от малкото места за общуване, спорове и забавления в миналото, но някои от тях и средища на интелектуалния и културен елит на града. „Грандкафе Кристал“ на Райчевски не е просто спомен за хора, събрани в сладко опиянение или в тревожна трезвост. „Грандкафе Кристал“ е спомен за хората, които, както проличава от този брой, създават красотата на града. Така чрез личните биографии и истории Райчевски сътворява онази надлична духовна биография на мястото. Защото, дори да не беше преживявал хилядолетия и надживявал няколко империи, Плов-див би бил ценен дори само заради факта, че хората от тази книга са вървели по улиците му.

Добромир Тонев, Йордан Велчев, Тодор Чонов, Здравко Попов, Веселин Сариев, Петър Анастасов, Колю Витковски, Николай Казанджиев, Александър Бандеров, Величка Настрадинова, Киркор Папазян – само малка част от имената. Понякога бързо си отиват, често се връщат, но и нерядко просто изчезват в историята, но вече спомнени с творчеството си, което винаги е по-истинско от хората. Във фрагментарните спомени на Райчевски се разхождат стотици поети, белетристи, художници, журналисти, музиканти, актьори. Авторът не търси достоверност в спомена (не спазвам хронология, привлича ме незабравимият хаос на „Кристал“ – заявява Райчевски), понякога самият той се пита дали нещо в действителност се е случило, за да достигне в края на текста до недоумяващото питане: дали е имало „Кристал“, може и да не го е имало…

Георги Райчевски си спомня за времето на „Кристал“ и за хората там не просто в услуга на книгата, но и като някакъв очакван укор към бъдещето, за което обикновените човешки дни и нощи на необикновените творци ще се окажат ненужна памет. „Кристал“ отдавна го няма, много от хората там също не са между живите, но паметта на Райчевски създава онова изумително пространство, където живеят истинските неща – едновременно сладко потънали в безвъзвратното, но и съхранени в непроменливия пейзаж, в стиховете, в картините, в чашата водка… Кристал“ на Георги Райчевски изглежда магичен и невероятен, като клуб от някакво универсално време, предхождащо града, а защо не и света. Роден съм във време, когато идеята „Кристал“ изглежда невъзможна, анахронизъм, отломка във време, когато истинското общуването е по-скоро лукс и особено естетическо удоволствие, отколкото начин на съществуване. Време, което едва ли ще разпознае и възпее своето грандкафе.

За думите, смеха, проблемите и радостите на посетителите на „Кристал“ Георги Райчевски разказва сякаш вграден в стените на самия клуб, но може би нарочно той не споделя особено много за себе си. Най-важният присъстващ винаги се оказва онзи, който разказва историята. Владимир Янев е прав, когато ни подсеща, че дневникови записки е лъжежанрово определение за тази книга, понеже Райчевски не е документирал непосредствено случващото се, а то е спомнено след време в паметта му, която създава мемоарния текст. Но далеч по-ценната работа на Георги Райчевски е не толкова в спомнянето на тези хора и разговори, колкото в осъзнаването на стойността на паметта за привидно дребните ежедневни случки на творците. Онези неизвестни за хронистите и биографите реплики, жестове, самовглъбявания и умълчавания, които в друг случай биха останали извън биографиите, биха били неважни и неинтересни. Но в „Грандкафе Кристал“ те са неизменна част от зародиша на творбите, те са може би по-важната творческа биография, те не търпят редакции и корекции, идват право от сърцето на художника, поета, музиканта.

„Грандкафе Кристал“ всъщност е разказ за невидимото, което рядко остава след нас – за думите ни, които се пръсват по вятъра и още в мига на изричането им се превръщат в минало, за възмущенията ни, за болките, за необяснимия смях. В това, което сами изберем да оставим след себе си, те най-вероятно няма да присъстват. А те са най-неподправената част от нас. И точно за тях избира да разкаже Георги Райчевски и така да превърне своята книга в един от най-ценните текстове. От онези, които рядко намират широко признание сред съвременниците си, но времето винаги им отрежда място в библиотеката си. Книга, която ни доказва, че можем да правим история и без да го осъзнаваме и която ни напомня, че някъде в ежедневието ни винаги може да има един Георги Райчевски, който да възпее нашите малки и големи думи.

За живите паметта на града е къса
като лопатка на археолог.
Сякаш мъртвите ще ни свършат цялата работа.
Сякаш да си жив не е история.

(Добромир Тонев) |32

Фотография: Личен архив Георги Райчевски