Файтонът към бакърджийницата
септември 16, 2015
Магазинчето на „Загреб“
септември 21, 2015

Любов по време на война

Представете си един голям и стар чувал, пълен с дванадесет котки, които, както знаете, по природа са хищници. Завързан е отгоре и от него няма излизане. Вземете си въображаемата пръчка и просто осъществете отвън, дори и минимален допир. Ще е напълно достатъчен. Настанете се удобно и се насладете на мяукащата касапница, в която място за мишки определено няма.

Някъде бях чул горната метафора и си мисля, че тя най-точно описва отношенията на Балканите през вековете. В целия им блясък. Дванадесет държави днес намират своето място на полуострова, като никога до сега чувалът не е бил в покой.

Историята, която ще ви разкажем, притежава точно този по балкански конфликтен привкус. Действието се развива в Пловдив след Първата световна война. По времето на голямата Гръцко-турска война (1919 – 1922). Става въпрос за любов – за забранена любов. За турчин, изгубил ума си по ненагледна гъркиня. За любов между мюсюлманин и християнка. Нещо напълно немислимо тогава. Нещо, което по-консервативно настроените хора строго биха осъдили и днес. Родителите на момичето били категорични, бракът е невъзможен. Турчинът обаче не се отказал. За да покаже сериозните си намерения, решил да вдигне къща в центъра на Пловдив, в която да създаде семейство с любимата си. Построява я на днешната улица „Златарска“ в Капана. Тотално загърбил националните различия и боядисал фасадата в цветовете на националното знаме на Гърция – синьо и бяло. Искал да е най-красивата в квартала и за това я украсил с различни орнаменти. Поставил рога на елен най-горе в централната ѝ част, за да символизира дейността му – овцевъдство. Под прозорците изрисувал от гипс любовни венци, а над тях – лъвски глави, за да ги закрилят. На покрива пък поставил три купи, които тогава се смятали за израз на богатство. В крайна сметка, двойката намерила убежище за невъзможната си любов в Пловдив, имено в тази къща. Далеч от роднините им и от всички, които не одобрявали женитбата. Далеч от всички кръвопролития и петдесетте хиляди жертви по фронтовете. Случайно или не турчинът и гъркинята останали бездетни. Кой знае, може би наистина такава любов е обречена. Или прокълната. Липсата на наследник предизвестява съдбата на къщата, след девети тя е национализирана. Години по-късно в нея е настанено арменско семейство, за което се твърди, че е имало роднински връзки с арменския поп под тепетата. Така и остава запомнена в историята на Капана – като дома на арменския поп.

d

снимка: Теодор Стоянов

През 1998 рушащата се тогава къща среща днешния си собственик – Георги Томов. Споделя, че именно духът, който носи сградата е била причината, за да я купи и ремонтира. Внимателно е почистил всеки един дребен детайл от орнаментите по фасадата и я е превърнал в едно от архитектурните бижута на квартала. Самият Георги много добре се вписва в творческата среда на Капана. Голямата му страст е рисуването и в частност графиките. В дъното на първия етаж, който използва, за да развива бизнеса си с дамаски, Томов старателно е подредил някои от произведенията си. Стъпаловидно рисунките отвеждат вниманието на клиентите надолу към подземието, което всъщност прилича по-скоро на галерия, отколкото на склад. За разлика от първите обитатели, търговецът е успял да създаде семейство тук. Има две деца, които също използват къщата за собствените си професионални цели.

Така на тези почти 100 квадратни метра, за близо столетие на днешната ул. „Златарска“ № 11 е живял кой ли не. Всеки е оставял нещо от себе си, от нрава си, от традициите си. Стените на къщата са попивали всичко. И днес са като малка балканска енциклопедия. От забранената любов по време на война, през арменския поп, та чак до черно-белите портрети, рисувани от днешния собственик. Кой знае какво ли ще може да се напише след още 100 години за тази къща – истински „капан“ за истории, в който съдбите на хората се ловят без да го съзнават. Едно е сигурно, стените ще виждат и чуват всичко. Дано и в бъдещето намерим начин да им развържем езиците. А до тогава, не ни остава нищо друго освен да се ослушваме.