Лъжицата - разказ от Катерина Георгиева

Това беше първата им среща. Тя не се притесняваше, той беше с онзи любим негов зелен суитчър. В кафенето имаше само още двама, трима посетители. Старият футболен фен, с изтъркани ръкави на сакото, една отегчена фатална жена с тъмночервено на устните и още един, който няма значение. Разговорът вървеше приятно, нито много жив, нито съвсем скучен. Една по една отпадаха големите дикенсови надежди, че тази ще е най-бурната любов в живота им. И фактът, че тя не си чисти редовно космите на веждите, като спокойна констатация от негова страна. Чаят, както винаги, жасмин за нея, а за него – „Шоферхофер“, което обикновените хора бъркат с Шопенхауер.

Скоро заведението щеше да се препълни от жадни за студени напитки хора, искащи да принесат сърцата си в жертва на делника. Затова тя придоби онзи типичен разсеян поглед, който обикновено означаваше „Какво друго можем да правим сега?“. В този град тегнеше великолепно отегчение и въпреки хилядолетните му кръвополития над поетични хълмове, тя усещаше как лека-полека започва да се пропуква и тази първа среща.

Тя: Какво ще кажеш за една разходка?

Той: Защо не.

Успокоена от тона му, който нюансираше почти съвършено на нейната есенна меланхолия, тя си сложи якето. Огледа пак цялата картинка в бара с тайната мисъл дали няма да ù е за последно, ако бъде отвлечена от стадо диви лисици, спуснало се от Наречен да търси плячка в големия град. „Не, ще бъде ден като всички останали. И днес няма да бъда отвлечена от диви лисици“, почти простена тя, докато той я гледаше с особено любопитство и лек страх.

Тя: Понякога си представям.

Той: Няма проблем.

В този лек дух на взаимно разбирателство и лаконичност, двамата тръгнаха. Не бяха си казали къде. Просто закрачиха по познатата улица, после извивката, нагоре и все там. Не понасяше клишетата, въпреки че точно той я бе сръчкал на тази тема, докато си избираше чай. „Имате ли някакъв чай, който никога не съм пила?“, шегуваше се тя с бармана, а той я гледаше малко критично и след твърде кратка пауза ù каза: „Защо винаги трябва да сме оригинални? Ако търсим винаги фундамента, сами ще се превърнем на повторение...“. И тъй като явно бе ден за опровергаване на клишета, тя си позволи първа да предложи.

Тя: Искаш ли да се помотаем по антиквариатите?

Той: Защо не. И без т‘ва май ще вали.

Това беше чудесен начин да се измъкнат от непоносимата клопка на опознаването. Антикварните магазини бяха най-доброто бягство за пресните влюбени. Разбира се, беше чела това някъде. Също така и че там хората могат да изоставят очакванията си и да се приберат вкъщи със скъпоценна кутия, в която да подреждат пръстените и надномерните си мечти. Колко много изречения носеше в главата си, излишни и суетни. Но тъй като вярваше силно във всички тях, реши сега да се отдаде на този малък опит, а ако можеше да забърка и някой друг в него – още по-добре, това винаги я правеше особено вдъхновена.

Тя: Имаш ли си любим ?

Той: Какво?

Тя: Любим антикварен магазин.

Той: Бога ми, не. Те всичките не си ли приличат?

Червена лампа. Черна точка. Как можа да го каже? Един с един няма еднакъв. На този му е за последно. Скука-кука, както казваха в едно добро театрално представление. За малко да започне да си кука на глас, когато от небето се изсипа онзи дъжд, който той бе призовал с наблюдателността си. Изтичаха до първия антиквариат и бързо се намушиха вътре. Бг радио, прашни и забравени от времето предмети и ентусиазирана продавачка, която почти скочи при влизането им.

Продавачка: Разбира се. В такова време на човек какво друго да му се прави!

Той: Какво имате предвид?

Тя: Наистина ли не схващаш?

Продавачка: Искате ли чай?

Предложението им се видя малко неочаквано, но го приеха. Чайникът притежаваше всички качества да се яви на световен конкурс за чайници. Чаят бе хубав, а навън си валеше все така ободрително. Тя го остави да се зарови в някакви медали и се отдаде на сладко блаженство в зоната на фотоапарати, телефони и часовници. Бе забравила за смешното поверие за антиквариатите и с вълнение оглеждаше копчета, обективи и жици. Продавачката изглеждаше много доволна, сякаш цял ден тях е чакала. Гледаше ги със съзаклятническа усмивка и леко си почесваше с химикал ухото, докато димът от чая се виеше сладко около розовите ù устни. Тя се обърна и забеляза този поглед.

Тя: Какво ? Този модел не се ли продава?

Продавачка: Представете си, с него е направена първата снимка на Христо Г. Данов!

Тя: Не Ви вярвам.

Продавачка: Добре

Спокойствието на продавачката за първи път я смути. Изобщо смущение не бе изпитвала много отдавна и сега ù се струваше, че е съвсем ново чувство, с което не знае как да борави.

Продавачка: А този рубин е частна колекция на Шекспир. Часовникът със златен лъв е дело на Рубенс. Тази книга е била любимата на Хармс. Ако се загледате внимателно в тази картичка, ще откриете подписа на Диего Ривера. Онова писмо е първото на Яворов. Тази снимка е първата на Зелда, когато е пияна. Дантелената риза е на Емили Дикинсън. Под нея виждате ковчеже с изящна кама, на Толстой е...

Тя: Виждам, че имате страхотно чувство за хумор, може би прекарвате прекалено много време сама, но...

Продавачка: До камата е шапката на Серджо Леоне от първия му...

Тя: Защо не започнете да пишете?

Той: Какво става? Изпускам ли нещо?

Тя: И още как. Попаднали сме в машина на времето. Съвсем истинска. Сега е моментът да се докоснеш до черепа на Йорик и да убиеш майка си...

Той: Какви ги приказваш?

Тя го придърпва леко за ръката, избутва го в другата част на магазина, където в ъгъла не помръдва огромно внушително огледало. Спомня си за смешната легенда и се приближава едва до ухото му.

Тя: Има едно предание за антикварните магазини. Казват, че ако искаш да изхвърлиш нещо, някое чувство или мисъл, трябва да го направиш тук. Но непременно да си тръгнеш с нещо, за да оставиш чувството на празното място. Разбираш ли?

Той: Абсолютно нищо.

Тя: Продавачката. Тя е луда. Виж какви ги говори. Мисля, че тук е най-подходящо да извършим този ритуал.

Той: Дъждът спря. Хайде да тръгваме. Започна да става малко откачено.

Тя увисна. Нищо не каза. Загледа се внимателно в продавачката на излизане. Поздрави я възможно най-сърдечно с „чао, ще се върна“. Тя я погледна заговорнически. Сякаш току-що ù е направила най-сладката магия и само чакаше да види нейното въздействие. На излизане се обърна, за да я види отново. Не искаше да се отпусне в релефите на града без да помни погледа на продавачката. Той вървеше напред умислен, а тя го следваше с бавни крачки. Нямаше нужда да се догонват, нито някой да казва нещо. Спряха се на един ъгъл.

Той: Мислиш ли, че това е вярно?

Тя: За чувствата ли?

Той: Не. За всички тези имена и техните предмети.

Тя: Иска ми се, но не мисля.

Той: Тогава какво е това?

Извади от джоба си нещо, увито в кърпа. Тя погледна. Мълчеше и гледаше. Видя инициалите, които можеха да бъдат уникално копие, но въпреки това... не спираше да гледа и да се усмихва. Той бе изхвърлил ненужно чувство и на негово място се бе сдобил с ...     

... от небето се чува гръм. Продавачката с розови устни слага нов чай. Малко дете тегли майка си към будката за балони. От небето се засилват капки с големината на едно внушително антикварно огледало. Денят продължава към нощта, докато двама, завършващи своята първа среща, вървят и си бъбрят ободрително.  |32

Фотография: Теодора Георгиева

Стани член на Клуб Нула32 през 2020-а!

• Виж името си на следващата ни корица!
• Използвай целогодишно 10 % отстъпка в гастро бар Multi Culti, ресторант thEATre и Пивоварница Каменица!
• Гледай спектаклите на Драматичен театър - Пловдив на 50%!
• Поръчай членската си карта тук!

Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine