Вече разбрахме, че в Капана време няма. Не се случва нищо епохално и животът тече в цялата си простота. Всеки ден, година по година. На едно място в квартала това обаче е прието доста буквално. На улица „Загреб“ има една стара, масивна врата. Врата, която всеки нормален човек би подминал. Зад нея просто няма как да се крие нещо. Отвън всичко изглежда като изоставено. Ние обаче влязохме. Наистина, не помня какво търсехме, но влязохме. Издрънча медно звънче. Виждал съм такова само по филмите. Изненада. Това е магазин. Магазин за хранителни стоки. Не, не е нонстопче с наредени бутилки уиски и витрина с цигари. Това е като хоремага на село, когато бяхме на пет и плащахме само с жълти стотинки. Само че всичко се случва в центъра на Пловдив, а 90-те отдавна минаха.

Нямаме представа дали това магазинче има име. И да има, сигурни сме, че всички му казват или „магазина”, или по името на продавачката. Тя стои зад тезгяха и гледа цветен телевизор, широк две педи. Дават някакъв сериал в ранния следобед. Малко пред нея се виждат препарати за чистене, в хладилника - две бутилки „Каменица”, кола „Дерби” и някаква лимонада в бутилка от три литра. Над хладилния щанд със сирене и кренвирши има четки и гюдерии за бърсане. По средата са вафлите и кроасаните, под тях стои щайга с хляб, до тях – отново хладилник. Не знам какво има в него. По него имаше магнитчета и календар на Локо Пловдив. Продавачката ни вижда, че влизаме и с няколко секунди закъснение ни поглежда. В погледа ѝ личи досада, че прекъсваме сериала. Вероятно е било интересно.

Пита ни какво ще искаме. Какво искаме? Бих си купил една кутия „Арда“ и бутилка водка „Средец". И не знам защо, но съм сигурен, че ще бръкне някъде изпод масата и ще ги тропне пред мен. Ще ми каже 5 лева, аз ще платя и ще пъхна всичко в плетената си торбичка и ще си тръгна. За да се върна пак утре, или след 50 години, кой знае. Всичко ще си е същото.

Снимки: Теодор Стоянов