Божана Апостолова
Тук живее един човек… Търси се още един
юли 23, 2020
Красимир Обретенов
„Поле непокорено в мене свети…“
юли 30, 2020

Малко стихове и един красив танц

Йордан Велчев

Разговор на Нула32 с Йордан Велчев

По щастлива случайност втората ни среща с Йордан Велчев се пада на 24 май. За тези, които сега се включват, трябва да споменем, че следващите ни въпроси са продължение на публикуваното в миналогодишния септемврийски брой на „Нула32“ (№ 17 „Post Scritpum“) интервю със заглавие „Вратата, която не можем да отворим“. Окуражени от неговия отзвук, използваме темата на настоящата си книжка, за да разговаряме с Данте, както го наричат, но този път с фокус върху неговите стихове.

Стори ни се, че нямате настроение в последно време. Какво го прогони?

Нищо особено. Просто горчивината идва сама, неизбежна е. Като родина. Вероятно за да може човек внезапно да си припомни, че докато диша, каквото и да се случва, все пак не трябва да престава да танцува живота си. Един красив танц. Уви, така е – от поета, ако е истински поет, когато си отиде от света, не остава друго освен един танц и тук-там малко стихове. Това е поетът – малко стихове и един танц. За известно време. След това изчезва и името. Остава само писаното слово. Да шества анонимно. Без да е важно кой го е написал. Много малко са нещата от нас, които ще преминат като слово отвъд. Като народната песен – тя има автор, но никой не го познава. Името не е важно.

Защо тогава е цялата тази суета около творците днес?

Суетата е там, където талантът е малко.

И където еготата са големи. А може би винаги е било така…

Бях го написал, много отдавна, преди 40 години може би…

„Сред този град, антична сцена, расте омразата подобно осми хълм.“

Точно така. Усетил съм го и съм го написал… 

Защо днес я няма атмосферата от едно време, от онзи град на поети и художници?

Това не е непрекъсната вълна, не е само прилив, но и отлив. Истинското изкуство е дълго, търпеливо натрупване, последвано от кратки мигове на взривявания. То е скокоподобно.

Как се натрупваше при Вас през 70-те, първата Ви книга излиза през 1979-а?

Мисля си, че всички тези неща се натрупват извън словото. Никога не съм си представял, че ще се занимавам с литература като спасение. Защото литературата е спасение. В ония години, когато отидох войник, просто взех със себе си една торбичка, пълна с пловдивска пръст. Бях с нея две години там, над морето на Созопол. Не мога да определя откъде идва този порив, той е неведом, но ако възприемеш стореното тогава насериозно, сега звучи като „хайде бе“. Всъщност това с торбичката май също е една игра. В танц, който продължава и до ден днешен.

В „Римски стадион“ пишете, че дните са дълги, а животът е кратък… Кога си го помислихте за пръв път?

А, това стихотворение не е кой знае колко добро, както и едно друго, в което  има следния ред: „животът е това, което всички наричаме живот. И още нещо“. Стихотворението с четири други отначало излезе в престижното списание „Пламък“. Тогава в „Литературен фронт“ се правеха ежегодни прегледи на литературата. Богомил Райнов написа една дълга разгромителна статия за упадъчните явления в българската литература, в която цитираше и моето стихотворение. Как така животът ще е това, което наричаме живот, че и още нещо, когато всичко е толкова ясно? Какво е това „и още нещо“, питаше? Нямах книга, бях почти неизвестен и млад, можеше да заколи такива като мен, както поиска, и го правеше, но не и с който и да е партиен поет от официозната йерархия. Ала и до днес това „и още нещо“ мен продължава да ме занимава в загадката си. Та така.

Странно е, че за много от стихотворенията не мога да кажа кога точно са написани, но когато ги чета, се сещам къде са написани. В текста може да става дума за съвсем различно нещо, но си спомням съвсем ясно каква точно гледка е била пред очите ми, докато съм писал думите.  Веднага ми изплува всичко, понякога до най-малки подробности от някой пейзаж, усещам дори мириса на въздуха, сред който съм писал тогава, но то не е конкретно въобще. Виждаш едно, а пишеш нещо друго, което изведнъж те блъсва и е голямо щастие. И много рядко. След това иде мъчителното вълнение, докато редактираш, да продължаваш да дълбаеш в пейзажа, да съпреживяваш. Всъщност живееш още един живот. Животът на този, който стои в някоя стогодишна къща отсам една река, и животът на онзи, който е оттатък реката.

В последната си автоантологична книга пишете за много на пръв поглед незабележими неща в града като комините, фасадите…

Ампутацията на места бе жестока. В смисъла на отношението ми към текстовете в търсене на лаконизъм. Изчистих всякакви финтифлюшки и интересни сами по себе си, но не особено важни образи. Благодарен съм за това и на редактора ми, моят приятел поетът Илко Димитров. Защото всяка, дори и най-добрата книга непременно има нужда от редактор. Важно е в името на постигането на същинския смисъл. Да успееш да го изразиш с колкото може думи по-малко, вместо да се опиваш да разтягаш стиха само заради метафоричната му красивост.

Не мога да обясня, но може би поради това и обичам Хьолдерлин – да изследваш невидимия живот между вейките и листата на дървото отсреща. Животът на човечеството е нещо подобно. Намирането на смисъла е точно в този невидим и неведом ветрец, който полъхва и прави вейките и листата да се движат.

Не всеки може да види това.

Трудно е и въпрос на вътрешно култивиране, на сетивата и ума. Пътят е дълъг, с всичките лутания като вода между бреговете, но лутането е прекрасно.

Ако хората са случайни минувачи и пришълци в града, какво е поетът за него?

„Поет“ е много силна дума. Това е да гониш неуловимото, да хвърлиш някакви въображаеми мрежи, за да уловиш мига, който изтича. Не би могъл да го уловиш, но можеш да направиш негово подобие в слово, внушавайки илюзията, че си го задържал. В крайна сметка поезията е близка до философията, до музиката и до математиката – това са неща, които се подчиняват на неведоми, но железни закони. Законът за хармонията важи за всички тях. За поезията – много повече, отколкото за другите изкуства.

Поетите ли измислят града или градът измисля поетите?

Поетите са деца на града. Те са инструменти на града. Създават илюзията, че можеш да пипнеш някои неща, но в края остава само една сълза – на удивление, на безсилие пред невъзможността да изразиш това, което не може да бъде изразено с думи, но което човекът не спира да опитва да търси през цялото време.

Прозорецът се появява често във Вашите стихове. Какво друго виждате през него?

Появяват се най-различни ракурси. В игрите на светлината. Ей сега да излезем на улицата през една пресечка ще видим невероятни орнаменти, в трептящи фасади на здания. Човек трябва само да си вдигне главата. И да ходи сам. Но не да ги търси като ловец на пеперуди, а до такава степен да се срасне с тях, че за да ги забележи, следва да стане част от тях и те да станат част от него. Орнаментите започват да се оформят, да се отпечатват в сърцето му и да заживяват в него подобно орнаментите на една непрекъснато строяща се катедрала. Всяка катедрала се строи поне за пет века, не е за едно поколение.

Така е и с голямата литература – тя не е на един човек. Тя просто всмуква като сюнгер усилията на много хора, за да излезе накрая един орнамент. Парадоксално, но така е създадена европейска култура. Тя е създадена и на основата на стила арабеска, който пък идва от арабския свят. „Арабеска“ – майсторството да правиш орнаменти. Велико нещо. Орнаментът по сградите на улицата, по която минаваш, но и орнамента дори не на самата дума, а на начина на изписването ù. Самото изписване на буквата е орнамент. И символ.

Всичко е въпрос на натрупвания, може би сега е такъв момент.

Не знам как става. С възрастта ти идват познания за неща, които не могат да дойдат по-рано. Много бих искал да ги зная преди 20-30 години, но няма как да съм могъл. По този начин може би и усещането за поезия идва със смирението, с благодарността за това, че живееш. Че Господ ти е дал въздуха, който дишаш, отношенията с хората. Отношението на диханието ти редом с  хората. Това е поезията – търсенето на това дихание, вслушване в мълчанието, което понякога крещи, понякога не, но там е тайната. Между вейките и листата, където се опитваш да уловиш някой полъх, като го закотвиш с няколко фрази. Подобие – при всички случаи. Но пък красивият танц при изтанцуването на това уподобяване си струва.

Това ли е верността, която се нуждае от най-малко публика?

Верността наистина не се нуждае от публика. Можем ли да си представим на какво прилича човек, който играе вярност на сцена, пред публика, която при това и му ръкопляска? Макар по тия стъгди, изпълнени с всякакви нелепо героизирани шарлатани и джебчии на попрището на верността, които се кланят след спускането на завесата в своите представления за никой, често да е точно така. 

Звучи актуално днес, когато толкова много хора залитат по лъжата.

Удобно е да се правиш на такъв, какъвто не си. Но до време. И после – какво? Като в оная фраза – той мина през толкова превъплъщения, че накрая загуби всякакъв образ. Уви, не можеш да излъжеш съдбата. Занимаването с поезия учи именно на тези неща. Поезия и етика са неделими, но думата „етика“ е слаба. Има и още нещо, което е неназовимо, но ти помага да си проветрив. Писането на стихове е проветрива работа.

Йордан Велчев

И самотна. Изглежда, че ако не убиваме талантливите си поети, то ги обричаме на самота и незачитане…

Тук каквото и да постигнеш, го постигаш сам и въпреки. Не говорим само за поетите, а изобщо. В тази страна никого не мразят така дълбоко, както умният и даровит човек, горчиво бе писал един български писател.  Но това е всеизвестно – мнозина от големите ни поети или са умрели млади, или са се самоубили, или са били убити по един или друг начин не само от чужди, но и от свои.

Така май повече ни харесват?

Поетът е един доброволно останал в ъгъла човек. И един нежелан
свидетел. |32

Подкрепи списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!