Изкушен от киното и литературата, Мартин Касабов сякаш организира живота си около търсенията си в изкуството. Ако не сте го засичали да дискутира последните филмови заглавия в Lucky – Дом на киното, то не е изключено да ви е посъветвал в една от големите градски книжарници. Все пак най-добрата среща с него си остава дебютния му сборник с разкази „Когато великани ходеха по земята“ (Жанет 45) от миналата година, за който си говорим тук. 

Какво те впечатлява? 

Мартин Касабов: Идеите, въображението. Оригиналните като подход творби, авторският начин да разкажеш история. Това ми се струва, че намалява в света – нещата стават по-колективни, има по-малко пространство за личности, които насърчават хората да бъдат индивидуалисти, да отстояват себе си. Това ме впечатлява много – човекът, който не се страхува да каже какво мисли. 

Какво сънува последно? 

Снощи за пръв път сънувах починал човек, когото познавах. Прехвърлянето на това усещане от съня в изкуството също ме впечатлява – когато някой успее да заключи този ефект в художествено произведение, дори чисто визуално. Понеже този сън имаше много силен ефект върху мен, без дори да го анализирам. Харесвам нюансите, които объркват съзнанието. 

Каква част от творческия импулс при теб се основава на съня? 

Началото, винаги. Но не баналното, което хората си представят: „О, той го е сънувал и го е записал„. В съня харесвам неконтролираната чистота на образа. Ако съм влюбен в тези образи, ми харесва да остана в тях. Това е като да хванеш за опашката съня и да го задържиш за по-дълго. Например един невероятно красив залив, облян от лунна светлина, или някакъв вълшебен архипелаг от острови. Писането е опит да остана там за повече време, нещо като daydreaming. Сънят е най-близкото, което мога да използвам като алегория на това състояние. Изгубваш се и започваш да плуваш в тези образи. 

Как се отразява ситуацията на непрестанно безпокойство на работата ти?

Почувствах се самотен и потиснат – имах свободно време, но не можех да пиша, бях като с вързани ръце. Нямах усещане за бъдещето, не го виждах. Дори да е тихо около теб, нужно е да знаеш, че в един момент тишината ще спре. Това е част от спокойствието. Както някой бе казал, най-добре се пише, когато вечерта имаш уговорка с приятели. Затова оставих написаното да отлежи, изчаках края на света да се отложи. Сега със сигурност е по-лесно да продължа.

Няколко думи за следващата ти книга? 

Обособява се като кратък роман приказка. Темата за болестта ми беше интересна, както и един спомен от 90-те години, когато съм израснал. Става дума за обир, който преживяхме вкъщи. Обвързах го с болно дете, чиято майка му разказва приказка, за да го успокои, но напрежението навлиза в самата приказка. Има човек, който мрази чехли, птици, цветове и едно момче, което иска да завърже луната за земята, но това е, което мога да споделя засега. 

Нещо за финал?

Животът в Пловдив е прекалено дълъг, затова не се оставяйте да ви замесват в глупости. И друго - рокендролът е прекрасно нещо, но също и карането на колело.

---

Заглавна фотография: Радослав Граматиков

---

Повече за дебютния сборник с разкази на Мартин Касабов може да прочетете ТУК.

Защо... Все още млади?

---