От „срама на Италия“ до бляскаво прераждане – драматичната съдба на Матера

Матера е град в Южна Италия, в регион Базиликата. Преди да замина, като един изключителен представител на съвременния човек, който не умее да се задълбочава или концентрира, прочитам най-важното: един от най-старите постоянно обитавани градове в света, Sassi di Matera (sassi от итал. камък) – историческият център на Матера, разделен на два квартала Sasso Caveoso и Sasso Barissano, уникални по рода си къщи и църкви, вградени в скалите, днес реставрирани и превърнати в една от най-специалните дестинации в Европа.

Пристигам в събота в 13:20 ч. Полетът до Бари е само час, а автобус до Матера тръгва от летището. Докато чакам, пия кафе и гледам хората, които ме подминават – с раници, куфари, палта, шапки, различни езици, стилни, уморени, неугледни, с перфектна прическа, размазан грим, наливащи се с вода и кафе, объркани или уверени, вперили поглед в телефона и жадно всмукващи дима на новите, безвредни цигари, незабележими едни за други, хаотично преминаващи покрай мен. Автобусът пристига и билетът  е само 6 евро, а пътят - още час и половина. Небето е сиво-синьо. Облягам глава на прозореца в полупразния автобус и ми става ужасно тъжно. Толкова тъжно, както когато бях малка. Имам познатата топка в гърлото и в корема, искам да започна да плача и да не спра. Никога.

Едвам слизам от автобуса в Матера, краката ми и мислите тежат като олово. Но това е само настроение, ще мине, нали се познавам. Вали, но е топло. Много, осезаемо по-топло от София. От малката импровизирана гара се спускам към площад Vittorio Veneto. Именно там се разкрива панорамна гледка към стария град на Матера. Има няколко души, които си правят селфита и тихо се смеят. Гледката е чудовищно, отблъскващо,  недействително красива. Изглежда ми непонятно и чуждо. Не мога да повярвам, че съм там. Мястото е изключително. Казвам на мама по телефона, че съм много щастлива, че съм тук. Много, много щастлива.

В хостела почти няма хора, в моята стая има само едно момче, което завършва пътешествие с колело. „Не ми се иска, но става студено“, обяснява. Аз кимам насреща му. Такива пътешествия също са изключителни. Бил е дори в София, споделя ми. Аз кимам с глава. Може би съм в депресия. 

Жената от хостела е много мила, далечна и изкуствена. Питам я за ресторант, където мога да вечерям и тя категорично ми препоръчва STANO. Доколкото разбирам от напевните ѝ обяснения, ресторантът е спечелил някакво италианско готварско предаване, което се казва 4 ristoranti. Рано е за вечеря затова тръгвам на разходка из каменния град.

В книга, намерена в хостела, прочитам, че Ан Токси, американка, която изучава „сасите“ повече от 20 години ги нарича „динамична кубистична скулптура“. И наистина – балкони, градини, арки и камбанарии, футуристично се преплитат в жив организъм, днес почти необитаван. С малки изключения – на частни домове, галерии, бутикови петзвездни хотели, кафенета, ресторанти и любопитни посетители. Хората живеели в домовете си заедно с животните, без течаща вода и електричество. Били изключително бедни, а лошите условия благоприятствали избухването на малария и много други болести..

През 1950 г. след посещение на италианския министър-председател  Алчите де Гаспери започва евакуирането на жителите в нови модерни къщи в околностите на града, което продължава до края на 60-те. През това време Матера е наречена „срама на Италия“. Повече от 20 години след това „сасите“ са необитавани, а много от жителите дори често казват, че са от друг град в Южна Италия.

Когато разговарях с млади хора, те ми разказаха, че техните баби и дядовци са имали смесени чувства към домовете, които принудително са напуснали. Мнозина от тях се срамували от условията, в които са живели, изгубили братя и сестри в неравната битка с бедността и болестите. От друга страна са страдали за чувството за силна общност и  сплотеност, което изчезнало веднага след преместването.

Днес, у наследниците на обитателите на „сасите“, чувството на срам и обреченост е заменено с гордост. През 1993 г. Матера става част от културното наследство на ЮНЕСКО. Очаква се през 2019г., когато Матера ще бъде Европейска столица на културата, да се превърне в една от най-желаните туристически дестинации. През този дъждовен декември, извън туристическия сезон, градът е оглушително тих, непоколебим, призрачен и недействителен. Сюрреалистичната атмосфера се допълва от скулптури на Дали, чиято изложба е открита в Матера преди дни.

Когато намирам ресторанта, разбирам, че съм голяма късметлийка да намеря маса за двама в ъгъла. Горещо препоръчвам да посетите STANO, но не забравяйте да си направите резервация. Мястото е уютно, с бели покривки, домашно вино и кратко меню с местна прясна храна. Взирам се пред себе си. Харесва ми идеята, че онова, което е било срам, може да се превърне в триумф. Сервитьорът е с къдрава коса, мургав и с голям нос. Пита ме защо съм сама и защо се усмихвам.

След това се отправям към „парти улицата“ – Ridola, препоръчана ми от компанията на съседната маса. На улицата са разположени няколко бара, времето е топло за декември и няколко маси са изнесени отвън. „Парти улицата“ се отличава с подчертано носталгичен и меланхоличен тон. Сядам във всеки бар, спорадично се заговарям с хората, които обикновено ме питат как съм и дали всичко е наред. „Всичко е наред“, отвръщам. Накрая се прибирам в хостела и цяла нощ сънувам цветни и изящни кошмари. Събуждам се объркана, потна и с тежко главоболие, за да посрещна втория си ден в Матера.

Мама ми звъни и ме пита как се чувствам. Вече знае повече за града от мен, цитира автори и исторически сведения, развълнувано разказва драматичната съдба на Матера.  Отлично, отвръщам. Много съм щастлива, че съм тук, подчертавам.

Решавам да се стегна, взимам си душ, пия две кафета, треперя (но само леко), вземам фотоапарата, тефтера, молив, химикалка, готова да натрупам знания, смирение, любов и да оставя светлината да нахлуе и в собственото ми измъчено, тъмно, евакуирано, бедно и болно сърце.

Отправям се към Museo Nazionale d`Arte Medievale e Moderna della Basilicata, където може да видите изключителните фотографии на Матера и картини на Карло Леви. Карло Леви е евреин от италиански произход, писател, художник, активист, антифашист и доктор. През 1945 г. публикува мемоарната си книга „Христос се спря в Еболи“. Книгата описва преживяванията му в регион  Базиликата, където прекарва няколко години в политическо изгнание. През 1979 г. книгата е филмирана от Франческо Роси, а след войната проблемът „Южна Италия“ и изключителната бедност в региона стават приоритетни за страната.

Леви говори за градове, сякаш забравени от Бога, подминати от цивилизация и закони. Той описва „сасите“ и тяхната „трагична красота“, и „халюциногенната аура на разпад и разрушение“ – „като идеята на малко момче за Ада на Данте“. Друг, омагьосан от чудноватата атмосфера, е световноизвестният фотограф Анри-Картие Бресон. Неговите снимки свидетелстват за тежкия живот, но и неподправена простота.

След това отново се спускам към „сасите“. Зашеметена съм и правя снимки постоянно. Имам чувството, че моите очи не са достатъчни, че не мога да обхвана гледката, не мога да я разбера и уловя. Днес има ярко слънце и сградите са ослепителни. В Матера има много църкви в скалите, някои са отворени за посещение, други не, трети се реставрират. Процесите на реставрация в Матера са почти постоянни и изключително сложни. Двете църкви, които са достъпни и със сигурност трябва да се посетят, са Santa Maria de Idris и Santa Lucia Alle Malve. Определено трябва да се разгледат и възстановените каменни домове с мебелите, семейната история и особености на бита на хората, обитавали „сасите“. 

След това се насочвам към традиционна италианска osteria (ресторанти с типична местна кухня и обикновено непретенциозна обстановка). Набелязала съм си една, казва се Malatesta и горещо я препоръчвам. Не знам защо, но искам да седя навън, макар че вътре има свободни места, а времето се заоблачава. Поръчвам си паста и размишлявам трагично. както обикновено. Едно момиче ме подканва да вляза вътре, където започва джаз концерт на музиканти, както разбирам впоследствие, от Палермо. Слушам ги в състояние на полусън. Хората наоколо са спокойни и щастливи след обилния обяд. Пият вино  и еспресо, смеят се. Неделя е.

Излизам да изпуша една цигара. На масата, на която обядвах, седи и също пуши жена около 40-те, която изглежда по-млада. Всъщност лицето ѝ е изтощено и уморено, някак изстрадало, но аурата е младежка. Има разстояние между зъбите, смее се сама, говори си с котката, прави странни гримаси и има леки тикове.

След малко концертът продължава и същата жена започва да пее. Уау, викам си. Сетих се на кого ми прилича. На Пенелопе Круз във филма Non ti muovere. Изключителна роля, за която актрисата специално научава италиански. Късният следобед преваля, песента е за любовта, страданието и колко неумолим е животът (предполагам). Неусетно хората се разотиват, но аз оставам. Запознавам се с музикантите, запознавам се и с певицата. Собственикът на osteria-та ни приканва да седнем „на масата за приятели“ и да пием грапа. Вътре вече се пуши, говори се високо, а аз губя представа за времето. Певицата се казва Лучия и е също така главен готвач тук.

Грапата намалява, заедно с последната дневна светлина, и с Лучия се разговаряме за нормалните неща от живота – безпокойството, депресията, грешките, неспособността да изразиш таланта си, да оползотвориш времето си, да намериш капка спокойствие. „Ти си зодия риби, нали?“, казва тя. Аз отварям широко очите си, „Не-ве-роя-тно“. Тя кима тежко насреща ми. „Аз също“, шепне тя, а на мен ми се доплаква, толкова съм благодарна, с толкова безумно разклатени нерви. Тя пише нещо на един голям бял лист и ми го дава съзаклятнически. „Това е моята мантра“, казва ми. „И знам, че ще помогне и на теб“. Аз кимам благодарствено в хипнотичен, спиритуален транс.

След това лунатично обикалям из града, като отново завършвам на „парти улицата“, където затвърждавам статута си на самотна, екстравагантна персона. Накрая дълго се взирам в светлините на нощна Матера и главата ми е празна. Най-сетне. Заспивам блажено с болки в цялото тяло.

Неблагоразумно съм си  платила за туристически тур в 9:30 часа. Едвам си измивам зъбите, обличам се с мъка и горещо се самосъжалявам. Дамата, която води тура из „сасите“, е с руса коса, немски произход, разсеяна и отегчена. В началото съм само аз, после към обиколката се присъединява порядъчно френско семейство.

„Може би си мислите, че основното препитание на местните идва от туризма.“ – въпросително ни изпитва немската дама и след упоритото ни мълчание продължава - „Но истината е, че работа на местните дава кино индустрията. Тук се снимат много филми, особено на религиозна тематика. Например „Страстите Христови“ на Мел Гибсън, „Евангелието по Матея“ на Пазолини, „Бен-Хур“ на Уилям Уайлър, дори някои сцени от „Жената чудо“. Това осигурява разнообразна работа на местните, защото филмовите екипи прекарват тук по няколко месеца“. С прискърбие осъзнавам, че вече знам цялата предоставена информация от мама, а местата, които посещаваме, съм посетила сама вчера. „Не мога да повярвам, че дадох 30 евро“ си мисля, докато се усмихвам неохотно на французите. Когато обиколката приключва, въздъхвам с облекчение. Купувам си сандвич, ям много бавно и много дълго време седя на един ъгъл.

Изведнъж става тъмно, а аз дежурно се отправям към „парти улицата“. Прибирам се по-рано от обикновено и известно време не мога да заспя. Утре е последният ми ден в Матера, това място на умерено благополучие и величествена самодостатъчност.

Автобусът за Бари е в 13:00. По стара традиция съм похарчила всичките си пари и се скитам из улиците пред припадък. Имам точно пет евро за автобуса. Без кафе, закуска, надежда, блясък. Запознавам се със студенти от Консерваторията в Матера. Те свирят на китари и заедно пушим цигари. Питат ме дали градът ми харесва. „Обичам го“, отвръщам.

Автобусът до Бари е три евро. Остават ми две евро, което значи че ще мога да хапна нещо и да пия кафе на летището, където имам четири часа престой. Не си спомням откога не съм била толкова щастлива. Дори неописуемите гледки на Матера не събудиха в мен такова чисто вълнение.

Часове по-късно съм почти на финала. Когато ми искат личната карта, не мога да я намеря – преобръщам цялата раница, изваждам всичко от портфейла, потя се неограничено и скърцам със зъби. „Загубила съм я“, простенвам. Какво друго да очаквам от себе си? Накрая отчаяно бъркам в един вътрешен джоб на палтото, където никога нищо не слагам. Там е. Има и още нещо с някакъв неразбираем надпис: Namu Myoho Renge Kyo. Какво по дяволите значи това? После се сещам. Това е мантрата на Матера. |32

Фотография: Неда Узунколева