Защо… С дъх на тютюн?
април 9, 2016
Имената, които трябва да знаете
април 17, 2016

Миризмите на града

„Този, който управляваше аромата, управляваше сърцата на хората.“  

Из „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд

Когато подушваме нещо, източникът на миризмата отделя молекула, която стимулира специални нервни клетки, разположени навътре в ноздрите. Клетките от своя страна изпращат сигнал до мозъка, за да може той да разкодира миризмата. С годините натрупваме информация за различни ухания и формираме лични усещания за тях. Така обонянието ни образува своя собствена памет. Определени аромати започват да ни привличат и да ни доставят удоволствие, а други намразваме и чувстваме като непоносими. Често пъти миризмите могат да влияят на настроението ни и да ни препращат към конкретния спомен, когато за пръв път сме ги доловили.

Така, например, като малък ходех на уроци в една пряка на ул. „Генерал Данаил Николаев“, в чието начало имаше малка хлебопекарна. Занятията се провеждаха рано сутрин и съвпадаха с изваждането на хляба от фурните. И винаги, когато отивах, по пътя ухаеше на току-що изпечен хляб. Забавях крачка и виждах как през запотената витрина груби, побелели от брашно, пръсти оставяха следи по крайщниците, докато ги нареждаха в касетките. Представях си съвкупния шум от напукването на толкова много парещи крехки хлебни корички. После отминавах, а миризмата се спускаше надолу и стигаше до бул. „Руски“, където трафикът я разделяше на две.

Помня и как до скоро миризмата на хмел от Бирената фабрика обикаляше улицата, на която съм израснал. Особено сутрин, когато миризмите са най-силни. Но всички бяхме свикнали и изобщо не ни правеше впечатление. Сякаш хмелът беше заел своите няколко процента в състава на въздуха. За пръв път си дадох сметка за наличието му, когато веднъж посрещахме гости и щом слязоха от колата, те мигом ни попитаха на какво мирише. Човек от квартала можеше да усети фрапантната разлика, само като се е прибрал вкъщи след дълго отсъствие. Но никой никога не се е оплаквал, даже май ни харесваше. Беше нещо като запазената марка на махалата, онова, с което тя се отличаваше. Нейният чар. Като говорим за Бирената, не можем да подминем и стадиона край нея с всичката му изгорена пирография. Но за тази миризма на футбол – в някой следващ брой. Постепенно обаче със свиването на тукашното производство на пивоварната, мирисът на хмел бавно започна да изтънява. Коминът спря да пуши и сега просто си стърчи. Вече нощем не очерня прането по терасите. А гостите продължават да идват, но вече спряха да задават онзи въпрос.

В допълнение на колекцията на градското си обоняние неминуемо следва да споменем и наситения аромат, усещал се по ул. „Иван Вазов“ в продължение на повече от сто години. Аромат, чиято стойност е милиарди, разнасял се из целия континент, изхранвал и експлоатирал стотици хиляди хора, построявал и опожарявал складове, вдъхновил Димов. Аромат, избягал от клопката на времето, оцелял във войните и надживял три политически епохи…

Ароматът на тютюн.

Novopostroenite skladove 19301

Новопостроените складове – 1930г.

Тъкмо с този си дъх Пловдив станал най-разпознаваем. С него е посрещал и изпращал гостите си десетилетия наред. С разходката от гарата към Военния клуб, която винаги ухаела по един и същи начин. По първата ни улица, проектирана по западен образец. Широка, павирана и слънчева. Заради архитектурното си богатство, тогава наречена „малката Европа“. Преди да бъде прекръстена на народния поет, улицата носи името „Станционна“. С току-що засадените по тротоарите ѝ дръвчета – днешните непоклатими великани, в чиито сенки се крием лете. С наредените от двете ѝ страни най-красиви и изящни сгради на Пловдив, построени именно с парите на фабрикантите, техните домове и складове. И цялата тази атмосфера, съпроводена от тънкия и натрапчив мирис на съхнещ тютюн. Главният виновник за нея.

Разбира се, не е задължително Пловдив да ухае единствено по специфичния начин на определени места. Пловдив може да ухае и на хора. Светът също. Като деца постоянно сме в обятията на родителите си и така привикваме към миризмата им, която подсъзнателно отъждествяваме с моменти на сигурност и безгрижие. На дом. Сетне порастваме и започваме непрестанно да се лутаме от едни прегръдки в други, за да почувстваме отново детските си сигурност и безгрижие. Сценариите се случва да варират, но краят е вечното клише, сподели ми една приятелка, на която вярвам. Оказва се, че единствените обятия, в които сме залостени до сетния си час, са нашите собствени. И всички останали заобикалящи ни миризми на близки хора, градове и светове са обречени да се губят с времето. В този смисъл, градът в момента ухае точно на теб.

Ако сте се зачудили – не,  няма да пиша за настоящите владетели на градския въздух, автомобилните изпарения, благодарение на които всяка година печелим разни класации за мръсотия. Навсякъде така еднаква. Няма да коментирам и вонята на бърза и вредна храна, която се прокрадва иззад все повече ъгли. Не, няма да ви занимавам с тези мимолетни молекули, в този час раздразнили ноздрите на Пловдив. Досущ като нас, борещи се за парченце памет, докато са все още топли. Че после изстиват, разграждат се, духа ги вятърът, изгубват се. И толкова от тях. Но има едни други миризми, които, дори и физически да изчезват, след себе си оставят спомени. А в нашия случай и цял град, чийто дух оживява днес…

Не сме имали шанса да усетим полъха на тютюн по „Иван Вазов“, но той е важен за нас. Така както е важна и всяка друга част от пъзела на Пловдив, който сглобяваме в страниците на това списание. За това и събираме и ви разказваме тези истории, опитваме се да ги запазим. Съхраняваме ги чрез миризмата, която помни най-добре.

Хартиената.


Снимки: Панайот Стефанов; ДА – Пловдив