„Този, който управляваше аромата, управляваше сърцата на хората.“  

Из „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд

Когато подушваме нещо, източникът на миризмата отделя молекула, която стимулира специални нервни клетки, разположени навътре в ноздрите. Клетките от своя страна изпращат сигнал до мозъка, за да може той да разкодира миризмата. С годините натрупваме информация за различни ухания и формираме лични усещания за тях. Така обонянието ни образува своя собствена памет. Определени аромати започват да ни привличат и да ни доставят удоволствие, а други намразваме и чувстваме като непоносими. Често пъти миризмите могат да влияят на настроението ни и да ни препращат към конкретния спомен, когато за пръв път сме ги доловили.

Така, например, като малък ходех на уроци в една пряка на ул. „Генерал Данаил Николаев“, в чието начало имаше малка хлебопекарна. Занятията се провеждаха рано сутрин и съвпадаха с изваждането на хляба от фурните. И винаги, когато отивах, по пътя ухаеше на току-що изпечен хляб. Забавях крачка и виждах как през запотената витрина груби, побелели от брашно, пръсти оставяха следи по крайщниците, докато ги нареждаха в касетките. Представях си съвкупния шум от напукването на толкова много парещи крехки хлебни корички. После отминавах, а миризмата се спускаше надолу и стигаше до бул. „Руски“, където трафикът я разделяше на две.

Помня и как до скоро миризмата на хмел от Бирената фабрика обикаляше улицата, на която съм израснал. Особено сутрин, когато миризмите са най-силни. Но всички бяхме свикнали и изобщо не ни правеше впечатление. Сякаш хмелът беше заел своите няколко процента в състава на въздуха. За пръв път си дадох сметка за наличието му, когато веднъж посрещахме гости и щом слязоха от колата, те мигом ни попитаха на какво мирише. Човек от квартала можеше да усети фрапантната разлика, само като се е прибрал вкъщи след дълго отсъствие. Но никой никога не се е оплаквал, даже май ни харесваше. Беше нещо като запазената марка на махалата, онова, с което тя се отличаваше. Нейният чар. Като говорим за Бирената, не можем да подминем и стадиона край нея с всичката му изгорена пирография. Но за тази миризма на футбол - в някой следващ брой. Постепенно обаче със свиването на тукашното производство на пивоварната, мирисът на хмел бавно започна да изтънява. Коминът спря да пуши и сега просто си стърчи. Вече нощем не очерня прането по терасите. А гостите продължават да идват, но вече спряха да задават онзи въпрос.

В допълнение на колекцията на градското си обоняние неминуемо следва да споменем и наситения аромат, усещал се по ул. „Иван Вазов“ в продължение на повече от сто години. Аромат, чиято стойност е милиарди, разнасял се из целия континент, изхранвал и експлоатирал стотици хиляди хора, построявал и опожарявал складове, вдъхновил Димов. Аромат, избягал от клопката на времето, оцелял във войните и надживял три политически епохи…

Ароматът на тютюн.

Тъкмо с този си дъх Пловдив станал най-разпознаваем. С него е посрещал и изпращал гостите си десетилетия наред. С разходката от гарата към Военния клуб, която винаги ухаела по един и същи начин. По първата ни улица, проектирана по западен образец. Широка, павирана и слънчева. Заради архитектурното си богатство, тогава наречена „малката Европа". Преди да бъде прекръстена на народния поет, улицата носи името „Станционна“. С току-що засадените по тротоарите ѝ дръвчета - днешните непоклатими великани, в чиито сенки се крием лете. С наредените от двете ѝ страни най-красиви и изящни сгради на Пловдив, построени именно с парите на фабрикантите, техните домове и складове. И цялата тази атмосфера, съпроводена от тънкия и натрапчив мирис на съхнещ тютюн. Главният виновник за нея.

Разбира се, не е задължително Пловдив да ухае единствено по специфичния начин на определени места. Пловдив може да ухае и на хора. Светът също. Като деца постоянно сме в обятията на родителите си и така привикваме към миризмата им, която подсъзнателно отъждествяваме с моменти на сигурност и безгрижие. На дом. Сетне порастваме и започваме непрестанно да се лутаме от едни прегръдки в други, за да почувстваме отново детските си сигурност и безгрижие. Сценариите се случва да варират, но краят е вечното клише, сподели ми една приятелка, на която вярвам. Оказва се, че единствените обятия, в които сме залостени до сетния си час, са нашите собствени. И всички останали заобикалящи ни миризми на близки хора, градове и светове са обречени да се губят с времето. В този смисъл, градът в момента ухае точно на теб.

Ако сте се зачудили – не,  няма да пиша за настоящите владетели на градския въздух, автомобилните изпарения, благодарение на които всяка година печелим разни класации за мръсотия. Навсякъде така еднаква. Няма да коментирам и вонята на бърза и вредна храна, която се прокрадва иззад все повече ъгли. Не, няма да ви занимавам с тези мимолетни молекули, в този час раздразнили ноздрите на Пловдив. Досущ като нас, борещи се за парченце памет, докато са все още топли. Че после изстиват, разграждат се, духа ги вятърът, изгубват се. И толкова от тях. Но има едни други миризми, които, дори и физически да изчезват, след себе си оставят спомени. А в нашия случай и цял град, чийто дух оживява днес…

Не сме имали шанса да усетим полъха на тютюн по „Иван Вазов“, но той е важен за нас. Така както е важна и всяка друга част от пъзела на Пловдив, който сглобяваме в страниците на това списание. За това и събираме и ви разказваме тези истории, опитваме се да ги запазим. Съхраняваме ги чрез миризмата, която помни най-добре.

Хартиената.

Снимки: Панайот Стефанов; ДА - Пловдив