Митологията за Пловдив

На кого да кажа лека нощ
12/02/2024
На кого да кажа лека нощ
12/02/2024
13.02.2024 г.

Историята (или по-скоро многобройните, разнопосочни, противоречиви истории) за (само)измисленото лице, с което Пловдив се показва пред своите гости. И за най-голямата легенда от всички – тази за „културната столица“.

Богдан Русев

текст


Писател, преводач, телевизионен сценарист и консултант по маркетинг и комуникации. Работил е като главен редактор на водещи списания и творчески директор на рекламни агенции.

Тео Георгиев

илюстрации


Илюстратор и дизайнер, роден и израстнал в Пловдив, понастоящем живее във Финландия. Завършил магистратура по Визуален сюжет в Aalto University, в момента работи главно по илюстрации за детски книги и публицистика.

Златният четвърт век?

Древен и вечен. Градът на седемте хълма. Където винаги е слънчево. Освен когато се стеле легендарна, безкрайна мъгла. Градът на айляка, на бавното време, на вкусовете. На художниците, на джаза, на толерантността. Пловдив умее да измисля истории за себе си и да ги разказва така, че да им повярват и други. Или може би ги измислят другите и си ги разказват помежду си, защото имат нужда някъде там на юг, на една ръка разстояние да има един друг град, където е по-хубаво. Градът на час път по магистралата (което впрочем също е мит, защото никога не можеш да стигнеш до него за час – половин час ти трябва само да излезеш от София), където да отидеш за уикенда, за да попиеш малко от неговата заразителна любов към живота и да я пренесеш обратно.

Разбира се, за пловдивчани не е така. Но тази история не е за пловдивчаните, въпреки че те са главните герои в нея. Тази история е за митологията на града, гледан отвън. За легендарните места и за хората, които ги създават. И както се полага на една история за митове, в нея няма да маршируват стройни редици от факти, а ще се вихрят одалиските на възприятията. Това ще бъде историята (или по-скоро многобройните, разнопосочни, противоречиви истории) за (само)измисленото лице, с което Пловдив се показва пред своите гости. И за най-голямата легенда от всички – тази за „културната столица“. „Столицата на културата“ – едно и също ли е? Кога започна? Преди двайсетина години? Или повече? Може би 4000? И ако са двайсетина – да кажем 25, четвърт век от началото на новото хилядолетие досега, „Златният четвърт век“ – идва ли неговият край? И какво следва? Какъв ще бъде „новият Пловдив“? Ще има ли такъв? Възможно ли е изобщо това за един град, който е на първо място убеден, до степен на самозаблуда, в своята вечност?

Малко предистория

Аз съм от Велико Търново – друг град, който се опива от легендите за самия себе си, но не толкова умело. Когато бях съвсем малък, у нас понякога идваше на гости приятел на баща ми, когото наричаха Попа. Не беше поп, а хирург. Двамата бяха съученици от Мъжката гимназия (звучи по-интересно, отколкото е било всъщност), но баща ми беше останал да живее в родния си град, а Попа беше отишъл да живее в Пловдив, където се беше оженил и беше станал лекар (може би не в този ред). Бях на години, които могат да се преброят на пръстите на двете ръце. Беше социализъм, какъвто голяма част от читателите на това списание, за щастие, дори не могат да си представят. За пръв път виждах с очите си човек, който е отишъл да живее в друг град, и това ми се струваше чутовно. А и Попа си го биваше. Вместо да пуши „БТ“ като баща ми, той си свиваше сам цигарите с вносен тютюн от шарено пликче и специална, хитроумна машинка. Не можех да откъсна очи от него. Нашите ми казаха, че има две дъщери и едната е колкото мен, а другата – по-малка. Да се каже, че се размечтах да отида в Пловдив и да оженя за дъщерите му (може би само за по-малката), беше все едно нищо да не се каже.

Попа беше първият културен посланик на Пловдив в живота ми, първото му рекламно лице, първият разказвач на митове. В този текст ще има много такива. Но няма да ми бъде лесно, защото тези хора са вселени. За всеки от тях може да се разкаже толкова много, че няма да знам кога да спра. Предизвикателството ще бъде да намеря вратата, през която да вляза при тях, и да не забравя къде е, за да изляза навреме.

Ще го направя така, както винаги съм правил с Пловдив – импулсивно, любопитно, добронамерено и по туристически наивно. Вярвам, че това е най-добрият подход към митичното чудовище, което е този град в представата ми за него – едно лениво, добродушно, задрямало, но велико чудовище със седем гърбици, което отваря едното си око, колкото да ме погледне, и отново го затваря, за да се върне към спомените и мечтите за вечността.

Мит №1: Градът на художниците

Историята започва с финт, защото се срещам с Веселина Сариева не в Пловдив, а в нейното ново място в София. „DOT“ е „нова културна точка“, „пространство със собствена колекция от известни български съвременни творци“, „дом за ценностно, смислено българско изкуство“, „инкубатор за културни факти“. Немалко пловдивчани – именно благодарение на работата на Сариева през последните 20 години – приемат подобни приказки като нещо естествено, което им се полага по право.

Но София ще откачи. Сградата на „DOT“ (освен галерията, пардон, пространството, в нея ще има ресторант на първия етаж и 10 апартамента за гости на горните етажи, като във всеки апартамент ще има по едно произведение на съвременното българско изкуство) все още не е открита съвсем, а вече е спечелила поне една архитектурна награда. Снимката на неоновата бесилка във фоайето е направила почетна обиколка на социалните медии. Още с прекрачването на прага изпитвам усещането за нетукашна среда, телепортирана от друго място (Венеция? Париж? Берлин?) на Женския пазар. Но парадоксалното е, че това усещане ми е познато. Чувствам се у дома си. Или добре, не в своя дом, но в дома на Сариева. Защото в митологията за Пловдив Веселина Сариева е тази, която създава домове за срещи със съвременното изкуство – в галерията, пред галерията, до галерията, по улицата на галерията…

Сариева предлага да седнем на отсечения дънер във фоайето – не знам дали е произведение на изкуството, но доколкото я познавам, сигурно е така. Говори много бързо, без да прави никакви компромиси с пловдивския си диалект. Има да каже много неща и повечето са за „DOT“, защото за това гори в момента, а аз тромаво се опитвам да я върна към темата за културното изграждане на Пловдив в началото на новото хилядолетие, защото затова съм дошъл. Държи да подчертае, че не е избягала от Пловдив – през следващите часове ще го каже сигурно десет пъти, без да е ставало дума за това, все едно спори с невидим опонент, седнал някъде зад мен. Подготвил съм си въпроси, които на идване ми звучаха много хитро – за алтернативата в избора на нощта като време за изкуство и на успоредната градска култура на ул. „Отец Паисий“ (интелигентната алтернатива на Главната) като място за него; какво е да носиш наследството и очакванията за културен елит буквално в гените си; защо затвори artnewscafé и свършва ли нещо повече с него – но Сариева не е вчерашна.

Накрая се отказвам да насочвам разговора. Оставям се да ме увлече. И преживявам малкото откровение, че митологията не е диалогична, а повествователна. Диалогът идва по-късно и се води наум. Но от такава среща с легендата понякога се ражда следващата. А Сариева, с нейната мисия за „създаване на медиативни пространства“, „изграждане на средата“ и да, тя не се колебае да го каже, „образование“, би приветствала това.

Историята на Сариева може би в най-голяма степен се припокрива с представата ми за митологичния четвърт век на Пловдив, започнал малко след 2000 г. и отиващ към своя край сега, със затихването на последните вторични трусове след 2019 г.

Катрин и Веселина Сариеви отвориха галерията си през 2004 г. По това време Веселина Сариева е преподавала сръбски и хърватски език и литература в Пловдивския университет, който е завършила наскоро, и е планирала да се занимава с литература, „вербални структури и смисли“. Вместо това заедно с майка си прави галерия – но не обикновена, а „някакво извънземно място на „Отец Паисий“, пространство за обекти, керамика и фотография, културен феномен с методично изградено архитектурно и медийно присъствие. „Моята роля и задача, и моят успех, винаги са били в създаването на медиативни пространства – един вид утопични места, които дават различна перспектива. Които те карат да си кажеш: „А, то може и така.“ И тази перспектива, която изграждам – независимо дали ще бъде в Пловдив, или тук, на Женския пазар – дава възможност на някои хора да се научат от нея, да вземат малко от нея, да попият култура, гледна точка, възприятия, да се издигнат на една стъпка над битовото.“

През 2005 г. Сариева стана двигател на „НОЩ“ – първият „фестивал“ на градската култура в смисъла, който днес влагаме в тази дума. Идеята изглежда като нещо, за което всеки може да се сети – музеите и галериите в града да останат отворени в една нощ в годината, като предизвикат жителите и гостите на града да ги обиколят и по този начин да влязат в досег с места, които иначе нямаше да станат част от живота им – но никой друг не се беше сетил. И никой друг не го направи толкова успешно.

Три години по-късно, през 2008 г., до галерията изникна artnewscafé – и стана чудо. Не преувеличавам. Спомням си как се събирахме в една кола, за да пътуваме до Пловдив в събота сутрин, да пием кафе там, да четем списания, да си проверяваме пощата на утопичния „Macintosh“ (напомням: 2008 г.) и да се усещаме част от някаква общност, каквато не беше имало до този момент. Дори не знаехме как да се наричаме. Щяха да минат цели години, преди някой да се сети да употреби думата „хипстър“ на български език. „Усетихме, че „НОЩ“ започва да събира една определена аудитория, и решихме да направим място, което да събира тази аудитория през цялата година.“

През 2010 г. беше първото издание на фестивала „Улица „Отец Паисий“, с което се роди още една легенда – знаменцата като символ на градската култура. И не само. „Реално всички модели на културно финансиране, на културна организация и трансформация бяха положени по това време, в Пловдив. И пловдивчани трябва да бъдат горди с това. Защото всичко буквално започна от там и продължи, и вдъхнови всички следващи проекти – и в София, и във Варна, и във Велико Търново, и къде ли не. Първо беше „Отец Паисий“, после беше „Шишман“. И в тази връзка:

„Много е важно, като дойдеш в Пловдив, да внимаваш и да уважаваш хората. Защото пловдивчани имат специфично достойнство, чувство за значимост и за уникалност. И аз също го имам и го нося където и да отида. И трябва да внимаваш с тези хора, да не се държиш като софиянец и да не им обясняваш за топлата вода“.

Веселина Сариева

Последваха няколко години, през които проектите на Сариева се увеличаваха в геометрична прогресия, но в нейната лична митология краят е дошъл много по-рано, отколкото си представях.

„През 2015 г., когато беше обявен изборът на Пловдив за Европейска столица на културата (ЕСК), аз си казах: „Добре, ние си свършихме работата.“ И малко по-късно в разговора ни: „Това беше една програма от много събития, която естествено завърши с „Пловдив 2019“, но аз бях готова да я приключа много по-рано“. Явно е, че темата за „джентрификацията“ (насилствената трансформация на градски зони, предизвикана от нахлуването на по-заможни обитатели и отварянето на по-скъпи места) я вълнува болезнено. „За мен кварталът е ценност – не искам да го унищожаваме, а да го запазим, без да го експлоатираме… Естетиката е етика и етиката е естетика… За мен има места, а не градове; за мен има хора, а не функции.“

Обещавам си да се върна по-подробно към тази тема, когато стигна до Капана, и поглеждам навън. Започнали сме разговора следобед, а небето над София вече е тъмно. Когато отново се обръщам към Сариева, тя не гледа към мен, а се взира в една точка. Последните нейни думи, които съм записал на диктофона си, са едни и същи, произнесени все по-тихо: „Много неща са… много неща са… много неща са…“

Мит №2: Градът на една вълна

Борислав Лалев закъснява. Нямам нищо против, защото го чакам на терасата на Фарго. А няма да е голямо преувеличение да се каже, че това е любимото ми място на Земята. Прекарал съм немалка част от последните 25 години по баровете, но Фарго е нещо друго. Бар и кино ведно, където да изпиеш едно преди филма или едно-две след филма в кино „Lucky“. Клуб за хора на една вълна – вторият ми дом, когато дойдох да живея в Пловдив. Познавам това място толкова добре, че мога да напиша книга за него – и всъщност вече съм написал, даже три: главният герой във „Вечен град“ и „Град под обсада“ (както и „Градът не забравя“, третата част от криминалната ми поредица за Пловдив, която ще излезе през пролетта на 2024) е барман от Фарго.

Но когато идвам този път, за да се срещна с един от създателите му, Фарго успява да ме изненада с нова зала. Сядаме в нея и двамата с Боби пием кафе. Искам да си говорим за барове и култура – как се прави коктейлна култура (и култура изобщо) на място, което не е съвсем готово за нея; за хората, които правят мястото; за общността на хората, които се събират на определени места – но Лалев иска да си говорим за кино.

Кино „Lucky“ съществува с това име и на това място, в Дома на науката и техниката на ул. „Гладстон“, от 1997 г., но историята за Лалев започва с фестивала „Филмови нощи във Филипополис“, който организира за пръв път през 2004 г. на Античния театър. През 2006 г., Лалев довежда в Пловдив сателитно издание на „София филм фест“, последвано от сателитно издание на „Киномания“, като продължава да прави и „Филмови нощи”, вече на Летния театър. Но през 2009 г. старото кино „Lucky“ затваря, така че не работи, освен ако в него не се провежда някой от филмовите фестивали. Всички са съгласни, че това не е много удачно, но Лалев е този, който решава да направи нещо по въпроса. След края на поредното издание на „Киномания“ през ноември 2014 г. киното остава отворено за постоянно. По това време на мястото на бъдещото Фарго има кафене с подходящото за тази история име „No Name“, но Лалев и съдружниците му в киното решават да отворят на същото място нов бар, който да бъде свързан с киното: концептуално, физически и като публика. Фарго отваря през 2015 г. с филмовото си име, интериор и коктейлно меню от Mash Mitak (с когото ще се срещна по-късно в Капана, така че засега го оставям тук като пример за сценарната техника foreshadowing, поздрав за приятелите ми от кино клуба във Фарго). От самото начало идеята му е да бъде не просто бар, а пространство за събития.

А крачката от идеята до реализацията в този случай е съвсем лесна. „Когато имаш такава идея и енергия, хората се появяват“, свива рамене Лалев. Фарго става дом за срещите на кино клуба, куизове за филми и сериали, представяне на книги, легендарни диджейски вечери през уикенда, срещи със знаменитости и режисьорите и екипите на филмите, които участват във фестивалните програми.

Разказвам на Лалев една от любимите си лични истории от Фарго. След една прожекция на български документален филм за култовите сгради на комунизма в различни страни от Източна Европа и бившия СССР излязох от киносалона и влязох в бара, където срещнах режисьора на филма, дошъл да го представи. Ако това се беше случило в София, сигурно щяхме да си кимнем за поздрав и толкова. Във Фарго си говорихме 2 часа и той ми разказа повече неща за филма си, отколкото беше казвал в повечето интервюта.

Харесва ми да мисля, че причината за това беше особената магия на мястото, легендарната бавност на Пловдив и заразителното удоволствие от разговорите, които не свършват преждевременно заради софийската параноя, че някъде другаде точно в този момент се случва нещо по-важно.

Лалев знае за какво говоря.

– Фарго се обособи като място, на което се събират интелигентни хора. Не мога да кажа „свестни“, защото така излиза все едно другите не са свестни – но със сигурност са интелигентни и интересни. И наистина стана клуб – място, на което можеш да дойдеш и винаги да намериш познати и да срещнеш приятели. Точно това, което трябваше да бъде.

Мит №3: Градът на музиката

Личните ми спомени за началото на митологичния четвърт век на Пловдив са точно толкова несигурни, колкото може да се очаква, но едно е сигурно – в началото на новия век Пловдив се превърна в първата музикална дестинация. Много преди първите концерти и фестивали в балкански и европейски столици, преди първите хостели, преди първите бюджетни авиолинии Пловдив беше мястото, докъдето да се вдигнеш, за да отидеш на концерт. Първите концерти на Metallica и Fun Loving Criminals. Античният театър като сцена за съвременна музика. И по-късно: алтернативната сцена на Петното на Роршах, джазът в Bee Bop Café, класическата музика под небето на „Opera Open“, фестивалите като „Hills of Rock“ и „Shake That Хълм“… Ето един личен спомен, за който съм сигурен: в пика на лятото на 2019 г. в Пловдив имаше концерти на Dead Can Dance и Garbage в една и съща вечер. При това не в рамките на един и същ фестивал, а като съвсем отделни събития, на различни сцени. Това беше един от малкото случаи в живота ми, когато ми се искаше да имам по-малко избор.

А с кого да си говоря за музика в Пловдив, ако не с Мирослава Кацарова. Нейният глас, който плаче (или може би тихо се смее) да бъде наречен с дума като „кадифен“, буквално озвучава годините, за които говоря. Предаването ѝ „Дезафинадо“ по „JazzFM“ е от 2001 г., последвано малко по-късно от „Singing and Swinging“ по същото радио, организираният от нея музикален фестивал „Plovdiv Jazz Fest“ е от 2015 г., а концертите ѝ са били (бяха) органична част от всеки по-мащабен пловдивски феномен, за който съм отварял дума досега.

Срещаме се на обяд в „Hemingway“. Още с първите си думи Мирослава опровергава целта на разговор ни:

– Аз не мога да обобщавам. По принцип това не е моята сила. Не съм наблюдавала явленията с цел после да ги генерализирам и да мога да извлека от тях някакви общовалидни истини, а по-скоро се опитвам да наблюдавам промяната и движението на интересите на публиките в Пловдив и на публиките, които се интересуват от Пловдив и пътуват до Пловдив, в много по-кратки интервали от време.

Година за година?

– Още по-кратки – сезон за сезон, понякога дори месец за месец. Защото в Пловдив нещата през последните 25 години се променят много динамично и се променят в такава степен, че не си способен да правиш прогнози за следващата година – толкова са изненадващи развоите на нещата в този град. Вероятно навсякъде е така, но в Пловдив е особено осезаемо, защото от началото на новия век, тук започна (пауза, Мирослава внимателно подбира следващите си думи) да го нарека по-скоро растеж, отколкото обратното на това. По отношение на събития, на интереса на хората към тези събития, по отношение на това, че градът се напълни с шарени хора. Ако през 90-те години беше много по-лесно да видиш осезателно различни кръгове от хора, които си имат специфични интереси и специфични събития, от които се интересуват – даже до степен на херметичност, защото тогава музикалните кръгове бяха много по-затворени: ню уейв, рок, пънк, джаз – сега няма такива неформални групи, свързани с музиката. Музиката се развива много по-хаотично. Човекът, който живее в Пловдив – защото той невинаги и все по-рядко е пловдивчанин, но живее в Пловдив – се интересува не толкова от музиката, колкото от знаменитостите, както казва Хърби Ханкок. Това е големият парадокс, който през последните години се случва не само в България, но и по света. Хората все по-малко се интересуват от музика и все повече от човека, който стои зад нея – и ако този човек е знаменитост, за тях това е много по-привлекателно, независимо какво точно прави.

Спираме за момент, докато един сервитьор оставя пред нея салата „Цезар“ с такава тържественост, все едно ще се поклони, преди да се оттегли на заден ход. Мирослава му благодари сърдечно, с което му прави деня. После дава няколко примера за знаменитостите, които има предвид: Иво Димчев, Азис, Папи Ханс. И продължава с хипотеза, за която не съм подготвен.

– Аз си ги обяснявам тези неща с тотално нарастващото чувство за самота и проблема на съвременния човек да го изрази. Тези млади хора, които ходят по социални събития – защото тези събития не са музикални (Мирослава ме приковава с поглед, докато го казва – твърдението явно е от ключово значение за нея, и по-късно ще се върнем към него) – те не го изказват това нещо, не си го признават. Но са привлечени от общността, от социалните контакти. Точно затова един фестивал като „A to Jazz“ има толкова голям успех в София (отделно, че е с вход свободен) – защото е социално, а не музикално явление. За мен това не е музикален фестивал, защото хората не ходят там, за да слушат музика.

Говорим си за скандала, който обиколи социалните мрежи преди няколко месеца – за планирания мегафестивал на чалгата, който трябваше да се проведе на същото място, където за пръв път тази година нямаше да го има вече култовия „Hills of Rock“. При цялата си кадифена мекота и изисканост Мирослава не се колебае да нарича нещата с истинските им имена.

Причината за този смущаващ спад в нивото според нея е съвсем проста и очевидна: намаляването на финансирането за културни събития след заглъхването на отзвука от 2019 г.

– Аз също бях на ръба да се отдръпна, защото има много пречки от страна на институции, които са създадени да ни помагат. А те обратно, пречат. И това много демотивира особено когато става дума за един неевтин фестивал като „Plovdiv Jazz Fest“. Плаша се от мисълта, че липсата на финансиране може да доведе до ниско ниво на съдържанието. А за мен съдържанието е най-важно. Както и да го погледнеш, това си е кураторска дейност. Аз съм длъжна да проучвам цяла година кои са важните артисти, които създават истинска музика, защото, за разлика от социалните събития, свързани с музика, където входът е свободен, при нас цената на билетите е висока и това само по себе си е сито. Ако пуснеш някой от нашите изпълнители на „A to Jazz“, там ще го слушат 200 души, докато останалите ще ходят да играят федербал и да се снимат на карирани покривки с чаши бяло вино.“

Мирослава замълчава. Очите ѝ искрят.

– Ако трябва за последно да ти кажа нещо, аз нямам намерение и нямам желание да правя компромис със съдържанието и формата, за да превръщам джаз фестивала в социално събитие. Докато го има „Plovdiv Jazz Fest“, аз ще го правя по този начин. Не може всеки да дойде и да свири там. Ако отвориш програмата на големите сцени в Европа, а после отвориш програмата на „Plovdiv Jazz Fest“, ще видиш същите музиканти. Докато аз правя този фестивал, това е моята визия за нещата.

Мит №4: Градът на сцените

Александър Секулов е човек, който създава публика. През последните години тази публика обикновено е театрална – постановките, на които е драматург на пловдивска сцена, по правило са отличавани с национални награди – но неговата сцена никога не е била само една. Познавам го от самото начало на митичния период от около 25 години, за който (се опитвам да) пиша в този брой. Пътувал съм до Пловдив, за да ходя на концерти на алтернативни групи в Петното на Роршах. Оставал съм в София, където Секулов в продължение на няколко години успя да обърне тренда, като отвори своеобразен филиал на пловдивски клуб в столицата със „софийското Петно“, както го наричахме. В една особено паметна година съдбата (или поне рекламата) дори ни направиха „братя“ на едно и също ирландско уиски. Познавам го като разказвач, който умее и обича да омагьосва както с писането, така и с говоренето си. Умее и да мълчи.

Но този път така и не успявам да го хвана. Тази есен Секулов обикновено е в София на репетиции на бъдеща постановка по „Моби Дик“, която подготвя в Народния театър в творческия си тандем с режисьора Диана Добрева. (Двамата заедно стоят зад „Вълци“, „Дебелянов и ангелите“, „Коприна“ и най-вече театралния левиатан „Одисей“.) Но когато му се обаждам в София, Секулов по един тайнствен начин се озовава в Пловдив. Правим го няколко пъти, преди да си дам сметка, че за всички ще бъде по-добре да му напиша няколко съвсем ориентировъчни въпроса и след това да го оставя да им отговори така, както той си знае.

Вече ти казах по телефона, но идеята ми е да пиша за нещо като „златен четвърт век“ в митологията за (и на) Пловдив – последните 25 години, които за външен, но влюбен в града човек като мен, изглеждат като сравнително отчетлив период на развитие, апогей и нещо друго след него. Една очевидна начална точка за този период би бил „Европейският месец на културата“ през 1999 г. Разкажи нещо повече за него.

– Хм, „златен четвърт век“? Ласкателно определение за града, но дали е вярно за хората, които са живели тук или са били свидетели на процесите в него? Да не би в този комплимент да се крие внезапната носталгия по миналото, която неотменно избуява, когато по-голямата част от живота ти е преминала и искаш да метнеш златна тога над собствената си младост и зрелост? Дали пък точно такива птици като теб, за които Пловдив не е роден, но любим град, нямат по-точна, леко отстранена гледна точка? Не омаловажавам въпроса, а се опитвам да го лиша от патетиката му. Що се отнася до самия мен, имам усещането, че съм работил и работя на нивата на пловдивската митология, на митологията на и за Пловдив. Харесвало ми е да измислям определения за града, да се опитвам да схвана метафизиката му, да го възпея, в края на краищата, като вечен град. Какъвто всъщност той е. Но с годините виждам, че това е само единично усилие всред множество други. Пловдив винаги е имал вдъхновени певци и летописци, личности, които са носили приживе съзнанието, че е привилегия да живеят тук, и са се постарали да оставят спомени, снимки, истории. Не съм сигурен дали друг български град има подобен огромен споменно-документален корпус от текстове. Пропуск в това отношение, който ми се ще да бъде поправен, защото е икономически възможен, е създаването на солидна колекция от, например, 50 тома, които да представят българските писатели, живели и работили значим период от живота си в Пловдив. Началната разработка на такъв проект бе направена от покойния Димитър Атанасов с помощта и мненията на разнообразен кръг от писатели, критици и литературни историци, но потъна безвъзвратно в папките на фондацията, която се занимаваше с домакинството на „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“. Там се дадоха щедри пари за безмозъчни проекти. Ако бяха започнали, сега вече колекцията щеше да е наполовина издадена и разпространена из всички библиотеки и читалища на България. Така се създава митология, апропо. Същото можеше да се направи и с колекция каталози на художниците в Пловдив. Накратко, това е един доста ефективен и нескъп начин да се инвестира в културата.

Що се отнася до събитието през 1999 г., то няма да се повтори като концентрация на световно изкуство в рамките на два месеца в един български град. Подготвителният период беше доминиран от безпощадната война в Югославия, която свърши един ден, преди да открием събитието – на 25 май 1999 г. Краят ѝ направи възможно след 10 дни Горан Брегович да има концерт в Пловдив, на който дойдоха над 4000 души от всички Балкани. На върха на славата си Metallica направиха концерт на стадион, който още няма Акт 16, оттогава не е отварян и се руши. Накратко: Пловдив имаше уникален късмет със заместник-кмета си по културата Атанас Бадев. Просветен човек, чиито усилия и резултати сториха тъй, че града се научи не само да търси и цени подобни събития, но и доста по-смело да ги организира. Но опитът от това първо събитие не бе систематизиран и анализиран. Няма да бъде направен такъв опит и върху домакинството ни като ЕСК. Пловдив трудно анализира, проектира и реализира цели, надхвърлящи две-три години.

Ти си създател на два от най-легендарните музикални (и културни) клубове в Пловдив. Малко фактология за „Конюшните на царя“ и „Петното на Роршах“, моля. Кога отвориха, каква беше идеята, няколко ключови истории за тях, може би някои от най-прочутите музикални и литературни гости, които си посрещал на тези сцени?

– Доста по-лесно е да се изброи кои не са идвали. По груби сметки за 25 години съществуване на Петното на Роршах сме провели над 300 срещи с български писатели, над 3000 концерта и културни събития. Без никаква финансова подкрепа. Сами с публиката. Същото е и с бандите. Имаше едни 10 години, през които никъде другаде в Пловдив не се свиреше музика на живо. На някои банди им спасихме кожата в тези периоди, както се казва. Възможно е да са забравили.

Колкото до Конюшните на царя, историята започна през 1996 г., когато ми дойде идеята да направя бар и сцена на това място в Старинен Пловдив. Минавах оттам и видях, че е превърнато в сметище на квартала, опожарено и разграбено, връзката между двете части на Стария град беше прекъсната, нямаше нито една улична лампа, да не говорим за пътеки, стъпала и настилка. Пътят в журналистиката беше приключил за мен и търсех друг, така че в наивитета си написах едно кратко предложение до районния съвет на район „Централен“ (имаше такъв). Представих и черно-бели снимки, върху които художникът Димитър Келбечев бе нарисувал с туш сцена и кипариси. Това беше целият проект! Единодушно го гласуваха 9 души. Според мен, защото идеята беше утопична, а и едва ли съм изглеждал като човек, който ще се справи с подобно начинание. Кръстник на мястото беше отново Димитър Келбечев. Смешното е, че когато Симеон Кобурготски мина оттам години по-късно, положих специални усилия да не се ръкувам с него и успях.

Сега всички съжаляват, че мястото пустее и отново се вандализира, но отговора защо това е така да даде предишният кмет Тотев и заместникът му Кацаров. Обяснил съм им в 20 страници какъв е финансовият механизъм и културен смисъл от съществуването на подобно място, но те направиха каквото си бяха наумили.

Ще ми остане вътрешното удовлетворение, че 20 години спасявахме живата музика в Пловдив. Че създадохме поне две просветлени и свестни поколения. Че дадохме сцена на целия български джаз и поп-рок в трудни времена! Че работих с прекрасни хора като Иван Неделев и Стоян Димитров! Че създадохме хубави спомени на хиляди хора! Че дадохме усещането за празник в родния град! Не е малко. Благодаря на съдбата. Мисля, че си заслужаваше усилията.

Театърът. Отново фактология – кога, как, защо. Може ли да се каже, че на сцената на театъра отново събираш/култивираш/създаваш публики, както си правил през цялото време с журналистическата си работа, книгите си, клубовете си?

– Докато стана на 18 години, аз си мислех, че бъдещето ми е в театъра. Учех в Националната гимназия за сценични и екранни изкуства и имах за съученик гений – Кольо Карамфилов. Мисля, че той е единственият, за когото приживе смятах така. Не ми стигнаха силите и познанието да разбера, че такива са били Добромир Тонев и Иван Методиев. Осъзнах го след смъртта им. Та, щях да кандидатствам режисура във ВИТИЗ, готвех се при Любен Гройс, но точно за моя випуск промениха законодателството и за да те приемат в тази специалност, се изискваше едно завършено висше образование. Приеха ме българска филология, а в казармата интуитивно разбрах, че свободата на белия лист е незаменима пред заниманието с още 30 души, каквото представлява работата на режисьора. Това е бил първият сериозен залп на характера ми, който е доста затворен и мнителен, и с годините тези черти все повече се усилват.

Та, в театъра попаднах съвършено случайно. Покани ме директорът Кръстю Кръстев и ще съм му благодарен във вечността. Дори не ме познаваше! И имаше търпението да учи един вече вкоравен в себе си литератор като мен. После в театъра дойде да работи Диана Добрева. Чрез нея разбрах, че за театралните мечти и блянове няма прегради. Единствено не бива да се забравя, че театър са стоте души, които работят в него, а не един, двама или трима. Схващам работата си в Пловдивския театър като изпълнение на дълг: към паметта на баща ми и към Пловдив.

В разговорите с другите ми събеседници отново и отново излиза тезата, че през последните години нещо в Пловдив е изгубено – енергията, концентрирана от 2019, желанието на хората да променят градската среда, самите хора. Съгласен ли си? Имаш ли чувството, че този „златен четвърт век“ свършва? И какво следва?

– Цялата държава се движи без цел. Нищо не споява живеещите в нея. Това не е ново за българина. Свикнал е и винаги има едно наум, че държавата ще го предаде, и се готви за този момент. Поради тази причина лесно ѝ обръща гръб. Защото тя никога не се обръща с лице към него.

В Пловдив всичко става бавно, мъчително, трудно, пък и не докрай, но за кратко. Но утешението е, че винаги е било така. Не виждам някой да се притеснява, че градът в областта на културата няма цялостна визия. Има парчета, няма дреха. Никой не може да каже какъв град иска да е Пловдив в областта на изкуствата и културата и да убеди другите в идеята си. Знам само един начин да стане това: работа и обсъждане. Обсъждане и работа.

Александър Секулов

Мит №5: Градът на фестивалите

Темата за фестивалите в Пловдив, напомняла за съществуването си вече няколко пъти, ми изглежда едновременно необятна и от онези, за които всичко е казано. Решавам да поговоря за това с външен човек, който може да я види по нов и неочакван начин. Толкова неочаквано, колкото да вземеш няколко от най-успешните фестивали в различни области (съвременен танц, дизайн, архитектура) от София, след като си ги създал там, и да ги пренесеш в Пловдив.

Асен Асенов не е лесен за откриване, но в крайна сметка се намираме онлайн. Асенов е в Сицилия, на пасажерската седалка в автомобил, който се движи през целия разговор. Асенов също не спира да се движи, да жестикулира, да сваля и отново да слага шапката и очилата си, да редува добронамереното си желание да ми помогне за този текст с неудържимия порив да даде воля на нещо, което не знам как да нарека по друг начин, освен „праведен гняв“. Започвам с въпрос за историята – кога е било първото издание на танцовия фестивал „One Dance Week“ в Пловдив, какви са били първите му впечатления от града и хората. „Не помня такива неща – прекъсва ме веднага той, – но мога да ти кажа нещо друго…“

Бързо разбирам, че разговорът няма да бъде за миналото, а за настоящето и бъдещето. И ще говори само Асенов, а аз няма да стигна до нищо повече от утвърдително или отрицателно междуметие. Усещам, че отдавна е чакал някой да го попита нещо, за да си каже всичко. Затова го оставям едно към едно:

– Нашето послание в Пловдив беше много ясно. Ние заявихме, че ще работим за децентрализация на културния сектор и искаме да развиваме събития в града, които да са забележими на европейска културна сцена – нещо, което към днешна дата изглежда, ако не напълно постигнато, то постигнато в голяма степен, защото „One Dance Week“ не просто представя спектакли, а копродуцира световни артисти, които излизат на европейски сцени с новите си спектакли понякога година и по-късно след Пловдив. Това означава да поставиш един град на европейската карта – и това е фактология, която вече може да бъде пипната с пръст.

За нас „One Dance Week“ е стейтмънт. Защото, ако едно такова събитие с такъв мащаб бъде припознато като ценност, то даже не е частна инициатива, а трябва да е нещо, което изцяло държавата прави, защото това е национално съкровище. По същия начин, по който Мадарският конник е. По същия начин, по който „Мистерията на българските гласове“ е. По същия начин, по който Тракийското злато е. Но ние не можем да се представяме като държава единствено с Тракийското злато и с „Мистерията на българските гласове“, и България на три кюфтета – цитат от твой текст, Богдане. Защото, докато сме в България на три кюфтета, ние ще бъдем несвързани с Европа и ще бъдем неучастващи в европейските културни процеси, и няма да сме част от европейската система на културните индустрии, която Европа изгражда от десетилетия…

Тоест искам да кажа, че ние вече трябва да спрем да говорим за интеграцията на българската културна сцена с европейската. Трябва да започнем, 33 години по-късно, което е доста срамен период на непомръдване, реално да случваме интеграцията. И когато се говори за бъдещето на Пловдивския панаир, никой да не забравя, че индустриите също са и културни. Затова може би трябва да има място и за културните индустрии в този Международен панаир на индустриите в Пловдив…

Това са все неща, за които ние даже не си говорим. Обсъждаме дребните неща, които ще ги изговорим на кафе или на вечеря и след това ще ги забравим. Но ни липсва голямата картина – и най-важното е, че ни липсват реални действия за постигане на някаква визия, която ние все още не сме изработили като държава. Защото, както знаеш, България си няма своя национална културна стратегия вече 33 години. Тоест мястото, където се намираме в момента, е много ясно следствие от липсата на визия и стратегия за това как България да се позиционира като държава през култура в това голямо семейство на Европейския съюз (ЕС). Как България по някакъв начин да лидира процеси в това културно пространство, защото е много добра в нещо…

В този контекст Пловдив през последните четири години, за съжаление, не само не показа какво означава да си Европейска столица на културата и да има устойчивост в развитието, но и Пловдив очевидно се провинциализира…

И това е валидно за всеки един град. Защото градовете могат да изпреварват държавите. Градовете могат да създават модели, които да изпреварват държавите, и точно това трябваше да направи Пловдив. Пловдив трябваше да изпревари държавата в процеса на децентрализация, защото държавата не го е започвала. И това Пловдив пропусна да го направи като Европейска столица на културата, но както се казва, никога не е късно. И както казваше Нери (бел. ред. Терзиева), бог да я прости: „При тази конкуренция успехите са гарантирани“.

И тук искам да отправя едно много важно послание към всички български артисти. Ако има Мартина Вачева, която може да влезе в колекцията на „Метрополитън“, преди да стане на 30, ако има Галин Стоев, който може да спечели конкурс за директор на един от националните френски театри, ако ги има изключителните български оперни певци и изключителния Санчо Финци, който е едно от големите европейски имена в театъра – ако има такива хора наоколо, това означава, че проблемът не е в артистите и в таланта. Талант България има и винаги е имала. Въпросът е какво се прави с този талант. Защото всички тези звезди – българите, които печелят „Оскар“ – се случват въпреки, а не благодарение на някаква обща национална визия или визията на един конкретен град за това какво трябва да се случи. Всичко е на парче, културата е възприемана като някаква панделка. И тихо и полека така и не разбрахме, че в над 90% от българските градове единственият достъп до съвременна европейска култура е немският супермаркет. Как искаме българите да се идентифицират с Европа, при положение че единственото, което се е променило за три десетилетия в твоя град, е, че имаш немски супермаркет в него?!

И това не означава, че тази картина не може да бъде променена, но ние трябва да си даваме ясна сметка – и аз алармирам за това – че България се превръща в културното гето на Европа…

Това е, което мога да кажа.

Градовете могат да създават модели, които да изпреварват държавите, и точно това трябваше да направи Пловдив. Пловдив трябваше да изпревари държавата в процеса на децентрализация, защото държавата не го е започвала. И това Пловдив пропусна да го направи като Европейска столица на културата, но както се казва, никога не е късно.

Асен Асенов

Мит №6:
Столицата на културата

Нещо не е наред. Предложил съм на Светлана Куюмджиева да се срещнем в едно от любимите ми места в Пловдив: барът на пивоварната „Hills“ с ироничното име „Wunderbar“, безупречния интериор и малките, но перфектно оформени следобедни диджейски партита във вътрешния двор. Но „Wunderbar“ го няма. На мястото му се мъдри нещо друго – и новото нещо не ми харесва.

До края на разговора ще се окаже, че подмяната на трудно постигнатата културна трансформация с нещо друго, което не е за харесване, ще бъде основната му тема.

Познавам Куюмджиева от работата ѝ като куратор и изкуствовед, но всички се запознаха с нея през 2019 г., когато излезе в светлината на прожекторите като творчески директор на Европейска столица на културата. (Изкушавам се да го съкращавам на ЕСК особено след като Куюмджиева с крива усмивка нарича проекта „една от по-комсомолските културни инициативи на Европейската комисия“.) Задавам неизбежния въпрос кога е започнало всичко за нея:

 

– Започнах да работя, след като градът вече беше избран – през 2015 г. Иначе целият процес, свързан с този избор, е почти 10-годишен, защото кандидатурата и подготовката за кандидатурата започват с учредяването на фондация „Пловдив 2019“ – с решението на общинския съвет, че ще се впуснат в това приключение.

Куюмджиева сигурно го казва за хиляден път, но не звучи уморена. За нейната енергия са по-подходящи други думи. Напориста. Настойчива. Непобедима. Молбата ми да ми обясни идеята на ЕСК като такава с две думи е посрещната с кикот. После все пак го прави.

– Много хора така и не разбраха, че ЕСК не е награда. Това е процес, който се стартира на местно политическо и административно ниво и се финансира от съответната държава. Особеното в Пловдив, с което градът много се гордее, е как инициативата е повдигната отдолу нагоре, от самите културни среди. Именно те успяват да задействат политическите органи, които трябва да вземат това решение.

Да ги убедят, че ще бъде готино?

– Да ги убедят, че ще си струва. За пръв път България има право да кандидатства като член на ЕС. И това са буквално 5-6 души първоначално, които имат енергията да започнат да убеждават първо заместник-кметове, после кмета, после общинския съвет. И целият процес е свързан с много дълбоки амплитуди, върхове и спадове, защото Пловдив е много горд град – нещо, което може би ти е направило впечатление. Той се гордее с дългогодишната си история, археологията, пловдивските художници и писатели, операта, театъра, университета, библиотеката – всичко това са поводи за гордост. А самият проект ЕСК не е просто награда за постижения, а дългосрочен ангажимент, който се поема първо на политическо и после на културно ниво – и така действа навсякъде. И е за развиване на потенциали, за постигане на нещо ново и различно от досега постигнатото.

И оттам дойдоха едни колизии, които съпътстваха целия процес – от кандидатурата, през посещенията на журито, до спечелването на титлата, след това изпълнението на самия проект, откриването, закриването, до последно. Критики, скандали, разриви, омрази, развалени отношения, смени на екипи. Споровете започнаха още от самото начало – защо ромския квартал, защо проблематични зони като тютюневите складове, защо Капана, който по това време тънеше в разруха. Защо такива язви на града влизат в проекта, вместо да си караме напред с това, което имаме като постижения. После защо програмата се отвори за всички, вместо само за първите 20-30 организации, които бяха подкрепили проекта отначало. И накрая естествено, като дойде някакъв бюджет, за разпределението на средствата – защо за него толкова, а за мене толкова и така нататък.

Тези драми, дискусии, скандали и какво ли не съпътстват всяка ЕСК навсякъде. Но за нас това беше ново преживяване, тотално различен опит. И за пръв път от времето на Людмила Живкова, бих казала (отново с крива усмивка) – толкова големи бюджети за култура, които трябва да се заделят. По-късно, с Плана за възстановяване и НФК, започна да се мисли малко по-мащабно за култура, но към онзи момент, 2014-2015 г., такива бюджети за култура, каквито бяха заложени в кандидатурата на Пловдив, за които имаше обещание на държавно и на общинско ниво, и които след това със зъби и нокти сме ги цедили, разбира се…. Такова нещо беше абсолютно нечувано от 1970-те години до този момент в България. Такива бюджети, определени за култура – при това за създаване на съдържание.

И това беше другият голям въпрос. Защо се дават толкова пари за артисти, които идват да изпълняват нещо – за неща, които са ефимерни – а не правим нищо, което „да остане“?

Имаш предвид нещо като сграда?

– Нещо сграда, стадионче. Цялата подготовка първо премина през централни избори, а после през местни избори – два пъти поред – и познай как се инструментализираше за политически цели и всеки го раздъвкваше разбрал-недоразбрал, чел-недочел.

Другият проблем беше така нареченото управление на очакванията. И по-специално на очакването, че в Пловдив ще потекат реки от мед и масло, и всичко изведнъж ще се оправи от само себе си, без всеки един от хората, които живеят в този град, да положи персонални усилия. Това беше едно много наивно очакване, но се превърна в постоянен саботаж на проекта отвътре.

– Нещо, с което трябваше да се борим през цялото време. Освен да се борим да си извоюваме бюджети и да си организираме събитията, ние се борехме и с тази нагласа. Какъв е този манталитет, да се говори в трето лице? „Те нищо не направиха.“ А ти какво направи?! Този проект изисква от всеки лични усилия, за да може да се постигне нещо.

И все пак, казвам аз. Проектът беше успешен, нали така? Кои бяха най-големите успехи според теб?

– О, те са над 600 проекта. Нямам фаворити.

Не се отказвам. Топ 10? Топ 3?

– Аз мисля, че всяко съдържание, което се реализира, си беше успех. Изключително съм горда, че с „Гьоте институт“ успяхме да направим изложбата „Пътуване по света“. И тя беше тук, в чисто новите галерии, на практика за откриването им. Един пътуващ музей на модерното изкуство, в рамките на който много съвременни артисти бяха показани в България за пръв път именно в Пловдив.

Капана беше много голям успех – със серия от малки събития, с които успявахме да запълним това пространство със съдържание. И този процес на джентрификация, който тече там и така или иначе не можем да го овладеем, да го тушираме с целите, които имахме ние – културата да води хората на това място, а не забавлението или консумацията.

И откриването, което всички се утрепаха да хейтят, и беше страшно използвано за политически цели, също беше много успешно. Аз не съм виждала толкова професионална работа на такова ниво, и в същото време такава въвлеченост на всички, за които се сетиш – всички пловдивски хорове, народни танцьори от ансамбъл „Тракия“, които се учеха с немски хореограф да танцуват съвременен балет, за да участват в спектакъла на голямата сцена; Теодосий Спасов, който отказва ангажименти на открито през зимата, а го покатерихме с кавала на някакъв див вятър; плюс 1200 доброволци, плюс всички фолклорни ансамбли и кукери, които дойдоха от целия регион, при това с автентичните костюми, без простотии и бутафории. И това, че представлението мина от начало до край без никакви засечки, без никакви технически грешки, нито по отношение на съдържанието.

Разбира се, цялата политическа манипулация приключи без никакви реални обвинения, защото всичко е документирано и всеки може да го провери. Просто хората не могат да свикнат, че добрият професионализъм струва много.

И, разбира се, наследството на проекта също е успех. Оставихме бюджет, оставихме действащи институции, оставихме по-високо ниво на очакванията и критериите за това какво трябва да представлява културата. Оставихме малко по-капризна публика, което също е важно.

Куюмджиева звучи почти войнствено, когато говори за големите, публично отразени успехи, но гласът ѝ омеква, когато заговаря за нещата, които са останали невидими. Разказва ми за постановката на Снежина Петрова на Античния театър, в която са били въвлечени деца от различни сегрегирани общности. Разказва ми за децата, които са водили зад кулисите, за да им покажат как се шият костюми, как се правят декори и кукли, и това е променило виждането им за културата в дългосрочен план.

– Успех беше и самият екип на „Пловдив 2019“, който работеше по реализацията на проектите. Беше много трудно да се събере екип от хора, които да са толкова отдадени и да издържат на толкова бой и на толкова бачкане. През 2015-2016 г. събрахме хора не само от Пловдив, а от Стара Загора, от Кърджали, от Хасково, от Ихтиман, от къде ли не. Бяха дошли тук от близо и далеч, за да работят за този проект.

Куюмджиева се усмихва, този път не накриво.

– Беше секси да си в Пловдив. От 2017 до 2019 г. със сигурност беше тенденция и беше секси да си в Пловдив. От 2021 г. насам вече не е така.

Защо?

– Първо ковид сложи много рязко край на процесите и ние не можахме да преживеем естествения послевкус – продължаващият ефект на ЕСК, който обикновено трае 2-3 години. Според желанията и решенията на местното управление може да продължи и по-дълго, но дори никой да няма воля за това, от само себе си продължава толкова. Под формата на вторични проекти, интерес от страна на публиката, икономически интерес към града.

Но освен ковид, управлението на Пловдив се промени – и от самото начало дойде с една много реваншистка заявка: стига вече култура, започваме със спорт. Затова сега е пълно с международни туристи, които идват да гледат стадионите.

Отнема ми няколко секунди да осъзная, че последното е изречено с горчива ирония.

– Четири години по-късно се видя какъв е резултатът. Градът се опитва да си върне тази енергия, но вече не е секси да си в Пловдив. Много хора от моя екип и много други хора, които се занимават с култура, заминаха за София или за други градове. Тези хора буквално бяха моето семейство в продължение на 6 години. И бяха готови да действат ден и нощ. А вече ги няма. Пловдив просто ги прогони през последните четири години.

Кривата усмивка се завръща.

– С други думи, това управление, което имаме в момента, си изпълни целите, които си беше поставило – да ликвидира онова, което Пловдив беше направил като ЕСК.

Записът на разговора свършва дотук, но по-късно, малко преди да си тръгнем, Куюмджиева ми разказва нещо за един от бъдещите си проекти, което ми изглежда по-хубаво за финал. В рамките на една от резидентните артистични програми, по които работи тя, в Пловдив ще дойде един китайски концептуален творец. Идеята му да създаде виртуален Пловдив – такъв, какъвто би могъл да изглежда, ако се бяха реализирали всички архитектурни и културни проекти от последните 10 и повече години. Качваш се на Бунарджика, отваряш приложението на телефона си и се завърташ на 360 градуса, за да видиш възстановеното кино „Космос“, облагородената зона по бреговете на реката, Тютюневия град като културен център, който кипи от живот… Една алтернативна география на един град с алтернативна история.

И още една модерна митология.

Мит №7: Град в Капан(а)

Седя пред Котка и мишка в Капана, а на съседната възглавничка до мен седи котка. Мишка няма, поне аз не я виждам. За сметка на това по павираната уличка се задава млад мъж с раница и вид на американец, влиза в бара и след кратък разговор с бармана излиза оттам с ключ за стая за гости. После се отдалечава по уличката и след малко се задава обратно, вече без раницата. Сяда през една възглавничка от мен с бира и купичка фъстъци. Изглежда щастлив.

Опитвам се да се поставя на негово място. Да видя Капана с очите на човек, който не го помни отпреди – като онази неугледна, обезлюдена плетеница от тесни улици и запуснати къщи с неподдържани фасади, заковани с дъски врати и липсващи стъкла на прозорците. Онова време, когато един турист като мен можеше да попадне в този квартал единствено в малките часове, повлечен от местна компания, за да се озове в едно непознато и донякъде страховито място без таван, а след това да преразказва на софийските си приятели легендите за Найлона. Капана от времето, когато същите тези софийски приятели не се обаждаха с няколко седмици предварително, за да си направят резервация в „Паваж“. Дори Капана от времето, когато същите тези тесни улици, вече пешеходни, се изпълваха с жадната за нови преживявания тълпа, пълзяща от щанд на щанд за ръчно изработени джунджурии на първите издания на „Капана Фест“, преди „Капана Фест“ да се премести на друго място в Пловдив и да заприлича на всеки друг фестивал. Всъщност е обратното: всеки друг фестивал прилича на него.

Не мога. Капана е преобразен необратимо, като в приказките, за някакви си десетина години. Вземете си стадионите и чешмичките, плочките и пренаредените жълти павета, вземете си морските градини и музеите за съвременно изкуство, но ми оставете Капана. Това място завинаги ще си остане най-забележителната трансформация на градска среда в България от първите две десетилетия на новия век.

Или поне така изглежда отстрани.

Ивайло Дернев ми се струва подходящ човек, който да ми каже как изглеждат нещата отвътре. Един от създателите на „Под тепето“, независима регионална медия с 15-годишна история. Както и на мястото, където седим. Един от хората, които, по негови думи, „на практика забихме знамето в т.нар. нова история на Капана“.

Въпросът ми „Кога започна всичко?“ го кара да се усмихне, защото знае как ще прозвучи неговият отговор. На свой ред се усмихвам, понеже понякога непосилната ми задача да разкажа (само)измислената митология на Пловдив след началото на новото хилядолетие става значително по-лесна, когато имам срещу себе си друг заклет разказвач.

– Започнахме точно на 3 март 2009 г., с „Под тепето“. Стартирахме на мускули, жили, кости и кръв. На първо време мислехме само как изобщо да имаме собствена техника. Бях взел малък потребителски кредит и си бях купил лаптоп и фотоапарат, които бяха цялото ни техническо оборудване. Това беше всичко в началото – и срещи по кафета. Почти не излизах от едно кафе на име „Игуана“ на ул. „Гладстон“, което после бутнаха, защото сега там е новата галерия.

Историята продължава „на мускули, жили, гости и кръв“ още няколко години, за да се стигне до вече митичната за този текст 2015 г.

– По това време вече бяхме много навътре в проблемите на града. А тогава Пловдив не беше никак добре, така да го кажем. Но точно по тази причина, ние виждахме някакъв особен потенциал – и по същата причина, за разлика от почти всичките си приятели, ние останахме тук. Решихме, че оставаме тук и започваме да копаме.

Решавам да уточня. 2015 е годината, в която е обявен изборът на Пловдив за Европейска столица на културата, нали така?

– Именно. Ние, смея да кажа, работихме активно за това да стигнем дотам – градът да има някаква визия защо е нужно да сме Европейска столица на културата, какво трябва да се направи, къде трябва да се фокусираме, как трябва да се промени градската среда. През тези години винаги сме имали ясно изразена позиция и сме мислили активно за промяна на града, неслучайно дойдохме в Капана. Заедно с нас дойдоха и други хора със същия тип мислене и започнаха да действат, а ние не спирахме да повтаряхме колко е важен този квартал, който по онова време беше пълен кенеф.

И в един момент градската управа започна лека-полека да обръща поглед насам и да стига до осъзнаването, че да, тук наистина има някакъв потенциал. С малко усилие и малко финанси – на фона на всички останали гигантски харчове за какви ли не простотии – тръгнаха и те да мислят и да работят в тази посока. Като започнаха с превръщането на улиците в пешеходни.

Горе-долу по същото време ние си намерихме тази къща и преместихме в нея първо редакцията, а след това под редакцията отворихме и кафето, в което да се събираме с приятели и да посрещаме читатели или хора, които ни търсеха по всякакви проблеми.

Гмурнахме се в Котка и мишка със същата рецепта, с която направихме „Под тепето“ – с огромни лични усилия и минимални средства. И бяхме първите в тази „нова“ част на Капана, в този квадрат.

Колкото и самохвално да звучи, проявихме някаква визионерска мисъл и това се доказа от всички неща, с които се захванахме. Всичко наоколо се разви, защото нямаше къде другаде да иде. Беше ясно, че Капана ще се развие.

Кратка пауза. Дернев си свива поредната цигара и присвива очи от дима.

– Сега, нали, не се разви като артквартал и всички го виждаме, но това е напълно обяснимо на фона на бизнес моделите, които работят тук. Няма как да отвориш ателие и в същото време да ти искат 3000-4000 лева наем. Какво трябва да продаваш в това ателие? Ръчно изработени артавтомати?!

Замълчаваме. Котката си е отишла. Усещам как зад ъгъла се задава темата, която винаги се намесва безцеремонно в разговор.

– Нещата затихнаха още през зимата на 2020 г., когато дойде новият кмет и каза: „Това не е мой проект, не ме интересува, аз ще правя нещо друго. Няма да се съобразявам с това, че досега градът беше готин. Отсега нататък няма да е готин“.

Дернев се увлича от представлението в ролята на кмета.

– „Имам нова идея за този град. Пловдив вече няма да е готин, няма да е светъл, няма да е съвременен, модерен, младежки, цветен европейски град. Връщаме тъпнята по центъра! Загрозяваме цялата градска среда! Правим града по-мръсен и по-неприятен за живеене, по-неприветлив за чужденците и туристите! Правим го така, че да ни е гадно! Вместо „Hills of Rock“ ще има „Hills of Chalga“!!!“

Смеем се, но не ни е смешно.

– За четири години буквално пред очите ни стана голямото пропадане. Енергията я няма, изгуби се. Обвинявам за това всички, включително и нас самите. Като се отпусне цялата хава в този гигантски процес, какъвто е един град, всички се отпускат и градът по най-естествен начин започва да се свива, да става по-тъмен, по-мрачен, по-заспал, по-неприветлив и негостоприемен.

Ивайло Дернев

– И хората започват да си тръгват отново. Ще ти дам пример: artnewscafé вече го няма. Това не е просто едно място, което ми липсва от градския пейзаж, защото лично аз го свързвам с най-хубавите години от своя живот. Липсва един символ за ново градско мислене, ново ядро, което ражда енергия. Там се събираха хората, които зададоха посоката на развитие на Пловдив, въпреки че много от тях бяха отричани от по-старата генерация. От онези, които бяха затворени в конформизма си, в старите канцеларии и прашните ателиета, и казваха: „Къде са тръгнали сега тези, какво искат да правят?“. Но без такива идеи не виждам как би се променила средата например в Тютюневия град или как би се родило ново пространство като Капана.

Отново се умълчаваме. „Малко се отчаях“, споделям аз. Дернев се усмихва накриво:

– Е, не е толкова отчайващо. Напротив, трябва да ти кажа, че през онзи тъмен за Пловдив период, 2009-2011 г., всички бяха отчаяни. Но отчаянието води до смели решения – до това хората да решат, че ще бъдат тук и няма да си дадат града, и ще работят за него. За мен това е разковничето. Ако ние сме тук, ще продължим да го правим, както сме го правили преди. И дано отново да има и други такива хора, както преди 15 години.

Но може би не всичко е такова,
каквото изглежда

На влизане в Капана съм минал покрай новия бар „Железарията“ и сега се връщам там, за да сложа последната точка. Нещата явно отиват към песимистичен финал. Помня истинската железария на това място и замяната на едно автентично квартално магазинче с поредния нов бар със скъпи коктейли ми се струва върхът (или по-скоро дъното) на джентрификацията.

Но ме очаква изненада. Невидима на пръв поглед, внимателна, мека изненада от онези, които Пловдив владее толкова добре. Зад бара на „Железарията“ е един особено едър пловдивски барман, когото познавам само с прякора му Mash Mitak, но имам някаква представа, че е част от модерната история на баровете в града. Смяната му свършва в 18:00 и двамата сядаме на една от ниските масички навън, на площадчето.

Където постепенно разбирам, че нищо не съм разбрал.

Митака ми разказва историята, която може да се прочете и на гърба на менюто. През 1925 г. на Широкото (или пл. „Марукян“, както е официалното му име) се заселва арменска фамилия, която през 1930 г. открива железарски магазин на първия етаж на къщата си. И още си е там. „Те все още си го имат бизнеса с железарията – имат си голям склад за железарски стоки на „Пещерско шосе“. И къщата още си е тяхна. На последния етаж живее лелята на собственика на бара. Идеята е да се продължи наследството…“

Митака ми сочи нещата, за които говори:

– Запазихме оригиналната стогодишна дограма… И асмата – в Капана навремето навсякъде е имало асми, сега са останали само четири-пет и никой не ги поддържа, а това е супер красиво нещо. Заради асмата направихме тази арка, която беше супер скъпа. Но това ще ни се върне, защото някой ден ще има супер сянка за хората.

Разказва с увлечение за елементите от интериора – лампи като тесли, закачалки като мистрии – и за авторските коктейли с имена, които препращат към историята на железарията: „Арменско наследство”, „Отвертка с тресчотка“, „Мулето на ковача“. Споделя как „по-скоро се налага да обясняваме на българите, дори на пловдивчани, защо е измислено така – чужденците са по-свикнали на този тип барове с концепция, с минало и история“.

И така стигаме до въпроса, който ме е довел тук.

– С цялата идея на „Железарията“ искаме да върнем поизгубените клиенти в Капана. В началото, като го направиха пешеходен и имаше само няколко заведения, се събираха едни много приятни хора в този квартал. Които после изчезнаха – бяха избутани. И една от причините за това са неудобните малки маси и високите столове, които не позволяват на хората да седнат спокойно. А тук е мислено да седнеш и да се чувстваш добре, да имаш въздух над главата си…

Неволно затаявам дъх. Имам чувството, че в края на този дълъг есенен ден ще чуя истината за митологичния образ на Пловдив, която съм преследвал толкова време. Сигурно не трябва да се изненадвам, че ще бъде облечена с други думи от онези, които съм очаквал. Готов съм да я науча. Да запиша на диктофона си цитата, който ще използвам за край. Радвам се, че импулсивно реших да дойда тук и да си поговоря с този голям, бавен, спокоен човек, да не прибързвам, а да гледам по-внимателно и да слушам, да слушам…

Той се усмихва, но не казва нищо повече.

Митологията за Пловдив
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.

Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Абонирайте се за месечния бюлетин на Нула32 и получавайте препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Вижте повече тук.

Marketing

Успешно записване! Благодарим!