Запомнихме името ѝ още на годишната изложба „Ами ти?“ на бакалаврите „Графичен дизайн и фотография“ от АМТИИ миналото лято. Няколко месеца по-късно, отново с дипломния си проект „Археология на душата“, Моника привлече вниманието и на журито на Националния конкурс за черно-бяла фотография „Анастас Карастоянов“, а в края на годината се оказа единственият български артист, селектиран в конкурсната галерия на престижното онлайн списание LensCulture. Фотографиите ѝ се появиха и на Международното биенале на фотографията в Ниш през 2021-а, а най-сетне и на страниците на Нула32.

„Археология на душата“ – в това заглавие можеш да копаеш много. Какво зарови в него?

Мястото, на което съм снимала, е апартаментът на баба ми и дядо ми. В него не живее никой от 20 години, не е докоснат по никакъв начин. Когато бях малка, израснах там заедно с братовчедите си и сестра ми. В спомените ми този апартамент винаги е бил пълен с хора. Едни от най-щастливите ми моменти са там, а когато влязох сега осъзнах, че наистина от 20 години никой не е влизал и нищо не е докосвано. Малко ровене в спомени, малко ровене в апартамента.

Значи няма общо с темата за социалната изолация? С човека в тези фотографии сякаш е станала някаква грешка.

Не, но се оказа, че има. Горе-долу по това време го снимах. Не мога да кажа, че пандемията ме депресира, но много ме смачка, защото съм свикнала да имам социален живот, да обикалям по различни места и да имам мотивацията да снимам. Стоенето по цял ден вкъщи ми се отрази зле. Има препратки и към това, но по-скоро се опитах да го направя по-философско. Не знам дали ми се получи.

Всеки може да снима в лице и да предизвика емоция, но какво искаш да кажеш с гърба си? Виждаме го на много от кадрите.

В тази серия моят гръб е навсякъде. Гръбнакът, който се изгражда с възпитание, с преживени моменти и т.н. Ако нямаш силен гръбнак, нямаш нищо. В случая исках да проуча малко семейната история, защото ако не бяха тези хора, аз нямаше да съм този човек. В крайна сметка, гърбът е важен. Независимо дали е е във физически, или духовен смисъл.

Винаги ли снимаш постановъчно?

Не, но за мен е много по-лесно да снимам така. Наскоро пробвах да снимам журналистически проект, но не ми се получи. Исках да снимам жени в по-странните им хобита. В случая имам близка приятелка, майка ѝ е ловец. Прекарахме четири дни заедно на лов и в къщата ѝ. Тази жена беше много мила, много състрадателна към децата си, към мъжа си, към кучетата си – типичната майка. В следващия момент тръгваме на лов и тя се обръща към мен с думите „Стрелям по всичко, което ми излезе на пътя“. Исках да снимам това, но може би условията не бяха правилните, ще се пробвам пак.

Кое според теб е най-важното правило във фотографията?

Не мисля, че има правила във фотографията, въпреки че много хора ще спорят с това, особено от по-старата школа. Те много обичат да играят по правилата. Аз не съм окей с това. Според мен всеки трябва да прави каквото си иска с фотоапарата, след като си е негов. Дори да е чужд, пак можеш да правиш, каквото си искаш с него.

Още от рубриката „Все още млади“:

Александра Караджова-Айя

Мария Бадева и Ангел Митков

Елица Сърбинова-Mominoki

Заглавна фотография © Моника Драмалиева