Александър Бандеров
Да сънуваш с Александър Бандеров
юли 16, 2020
Божана Апостолова
Тук живее един човек… Търси се още един
юли 23, 2020

Муза на променливостта *

Когато прочетох за първи път Николай Заяков беше като странен повей от древни истини…

Първа сцена. Няма декор. Трае една минута. Градът е забързан, двамата герои – не.

Тя: А кога ще пишем за поезията?
Той: Скоро. Съвсем скоро.
Тя: Колко тежи едно скоро?
Той: Колкото едно кило домати и пет въздишки на поет.
Тя: Защо поет?
Той: Защото той не умира.
Тя: А доматите се вкисват, освен ако не ги затвориш в буркан за зимата.
Той: Точно така.
Тя: Чао. И ми пиши някога, ако говорите за поезия.

Тръгват си. Завалява порой. Една костенурка бута камък по обрасъл с мъхове хълм. Край.

За поезия се говори единствено в нейно отсъствие. Всичко друго би било излишна градска суета и илюзия, че можем да я уловим. Самата идея да се пише за поезия е безумна. По-лошо е отколкото да се пише за любов или дори за добре направени снимки на залези. Защото при тези двете имаме цялото световно одобрение, помилване и симпатия. А в поезията всяко раждане и смърт е само веднъж. Нещо като пронизване с нож в мишниците малко преди да скочиш от скалата и да видиш как един гларус изяжда слънцето, преди да се взриви. Но в това има само известна младежка дързост и закачка. Да умееш да създаваш пространства от думи, които влизат директно и яростно под кожата и променят състава на белите кръвни телца е нещо, което не се случва, ако ти самият не носиш друг състав на кръвта. Когато прочетох за първи път Николай Заяков, си помислих точно това. Не, не беше мисъл. Беше странен повей от древни истини, който разроши спокойствието ми на едногодишен мопс и го подхвърли за вечеря на гълъбите. Бях убедена, че има магична тайнствена конспирация, която ме е срещнала с него точно сега, точно в този миг на живота. Животът след неговото драматично и необяснимо спиране. Животът по пижама, още сълзлив, още сънуващ двата месеца лудост, самота, опознаване на зверовете си, успокояване на същите, тъжни вечери, шумни утрини, време за монолози към себе си, също така и диалози, минути за смирено покороство към решенията на непонятните сили на други разпоредители, непознати сценаристи и откачени режисьори. Такова време, след което сякаш с пирует на лакътя ми застава:

Тъй лудо е да си човек 
тъй хубаво е, тъй загадъчно.
В следобеда на тоя век
страданието ни 
е Дарба.

И май точно от това имахме нужда, нали? Въпреки че не си го признаваме, поетът го е разбрал много преди нас. Защото светът познава и по-страшни свои болести, светът е бил много по-натъжен и отчаян, историята е сънувала много по-епохални и зловещи сънища. Но светът, като един покаян и изморен от пътешествия поет, ляга пред вратата ни и моли за вода. После моли за малко спокойствие. Ние му предлагаме стая, в която има оранжеви пердета, стар китеник и един чайник с мащерка. Светът, или поетът, се усмихва бледно и ляга направо на китеника. Малко преди да заспи изромолява:

Странностите свършват с обратното броене.

Домакинът остава с чайник в ръка близо до прозореца и повтаря думите на поета. Нищо не разбира, още повече, че са само откъс от нещо по-голямо, но те продължават да го занимават, докато нощта не се отпусне нежно в цялата си плътност между митични песни на славеи и листа, които още не познават свойството си да плуват като лодки в океан. И тогава самият човек разбира, че е поет. Не защото умее римата и не защото разбира ямб и хорей как си вършат работата, а защото се е влюбил в поета и за миг от себе си отречен и забравил дневните пасажи на бита, отново чува:

Кога се отречеш от всичко твое,
ще видиш как от бог си ти изкъпан.

И влиза да се къпе. И там от себе си измива всичко старо, всичко познато и начертано, от дланите си изтърква със сапун скучните думи, които задържат живота от неговия бесен тръс към необяснимото, от колената маха насъбралата се прах от страхове и егоизми, които падат рязко на мокрия под и умират в изгнание, последвани от мухлясали и сиви мисли, оседлани в примирение и удобство приласкано като щастие. Тогава човекът разбира що за нахален мерзавец е поетът. Така безсрамно и с любовен плам да си присвоява всички революции и да не симпатизира на изблиците ни на гняв и слабост, че на живота изпуснатия кон не можем да усмирим. Че самият поет язди този кон безотговорно и с думи като болка в детска кожа – цели ни право в целта. Там, където сме пазили да е тихо, удобно, топло, завито. Там, където не е имало зими и ветрове, той пуска своите волни ездачи да образуват виелици и да разхвърлят построеното от нас досега. И ред, и мир, и твърде очарователен покой припадат от ниско кръвно.

И стъпил високо
на този куплет –
ти с песен надмогваш
световния ред.

Поетът моли за чаша вода, после изпява още веднъж песента, още сънен… И си тръгва. Тъкмо сме си помислили, че ще успеем да го задържим за още малко, за още една серия на залези и изнемощели разговори за вселената и млечния път, но той не чува. Хваща си коженото яке и нахлузва старите си идеали, защото обувките му са изтъркани от предишните. Намигва на съседката, прибира си последната ù дума, навярно топла, в джоба си и взима няколко стълби наведнъж, докато тя си оправя ролките и брои зърна грах за вечерната яхния. Поетът обикаля земята и прибира в джоба си много думи. Понякога той се къса, те се изтъркулват и се изгубват между тълпите хора из всички световни улици и понякога можете да ги срещнете като улични артисти, които се преструват на регулировчици. Изгубените думи на поета са му любими, защото така той разбира, че неуловимостта му се дължи единствено на тяхното силно чувство за авантюризъм и свобода. Че думите не са негови, а той е техен. Под чувствителността и уязвимостта му винаги се крият и няколко твърде войнствени граматически състояния, които винаги следят за здравето му и за това да не се взима прекалено насериозно. Не обичаме твърде сериозните поети, нали? Добре, аз не ги обичам.

Произведох разни буламачи,
мисли, които не са
минавали през главата ми,
думи, които не съм изписал,
букви, все още безбуквени,
…произнесено и непроизнесно,
преиначено, разбира се,

и после

отдалечен от себе си той преживява
с по някоя и друга непотребна дума.

Влачи себе си по калните друмища на света, изживява кризите на всяко дихание, после се смее гръмко на човешки трагедии, изпива тъгата си и плюе на лъжата, престорена на истина, намира си измислици и от тях си строи нови палати, разрушава и тях, пак тръгва, пали банки, обира меланхолии, описва ги, после го боли глава, емпатира на всеки поет въздух, на всяка изплакана сълза, непримирен и уморен от чутото и видяното, сяда под един бор и заплаква, почти като дете.

Но ти събирай сълзите си в шепи,
изпий ги и отново изплачи ги.

Защото поетът, пишейки, плаче и за всички останали. Радвайки се, се радва и за другите. Думите му са рана в тялото на вселената и превеждат нейните стонове, риданията ù, напукванията на плътта ù и сонетите на вечната ù тъга по неразбраното. Сърцето на поета и сърцето на вселената са едно и също. И когато всички хора го напуснат и когато опустеят полетата на радостта му, тя му припомня думите на течащите реки

Бъди си ти сърце ако потрябва
пък тялото ти ще го разпознае.

Тук поетът въздъхва, хваща се на бас с една златна рибка, че ще отгатне и нейните три желания и след като не успява, се налага да прекоси отново всички речни корита на несъзнаваното в себе си щастие и да го сподели на хората, вместо да си го присвоява като скъп трофей. Той все повече се забавлява на това свое странно пътуване, в което денят е нощ, септември е май, годината е миг, часовете са секунди и илюзиите вечно красиви и млади.

…направи си слънчев
часовник, разтопи
времето, изкови си
вечност от него.

И после я последвай със затворени очи и ще видиш как

Ще произлезе облаче от тебе,
и облачна обувка ще наденеш,
и с божията помощ ще се върнеш,
отдето някой дойде помазан.

Защото поетът плаче и от името на Бог.

На Николай Заяков и за това, че „сънят е сън за някой друг живот“. |32

*Идеята за заглавие е цитат от статия на Владимир Янев в сп. Литературен свят.

Подкрепи списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!