Музеят, който не спира да расте

Субективни възприятия
Така ли го почувствах? Съвсем така.
23/10/2022
Къщата на Исмаил бей 1901 г.
Хронология на една мечта
26/10/2022

Музеят, който не спира да расте

Костадин Кисьов

Разговор на Панайот Стефанов с доц. Костадин Кисьов, директор на Регионален археологически музей – Пловдив.

Всяка година Археологическият музей в Пловдив приема между 1500 и 2000 нови находки при постоянна експозиция от 4500 артефакта. Капацитетът на фондохранилищата му се изчерпва. Възможно решение е преместването на културния институт в бившата сграда на Българската народна банка на Главната.

Г-н Кисьов, целият Ви живот е археология и музейно дело. Кое е най-важното нещо, което открихте? 

В археологията съм от седми клас. Кръщенето ми беше участие в пещерна експедиция. Оттам интересът на едно малко дете се превърна в хоби, а по-късно и в професионално развитие. 50 години от живота ми са минали само с археология, с изучаване на древното минало и представянето му в музеите пред публика. Какво открих? В буквален смисъл обектите са неизброими.

В личен план, ако мислим философски, в резултат на многобройните разкрития и проучвания, се връщам към един епилог от древноелинската литература, касаещ хубавата Елена, за която се води Троянската война, от която се създават митове и легенди. Овидий гледа гроба на Елена и вижда какво е останало от нея – един череп и един скелет – и си дава сметка, че каквото и да прави, и добрини, и злини, накрая природата и биологията са неумолими. В края животът ни приключва съвсем прозаично – с едно погребение и с един дух, който го няма. Казвам го като човек, който много пъти е разчиствал такива скелети.

Виждаш пред себе си едни кости, някакви предмети, които са били част от личния живот на погребания, и нищо повече. Започваш да разсъждаваш за себе си – разбираш колко преходно е всичко. Запазват се останки, които много често могат да бъдат поругани така, че и те да изчезнат. Затова възможността да живеем, привилегията, че сме се родили, трябва да бъде осъзната и да ни води приживе. 

Това ли е задачата на археологията – да направи от тези останки история?

Археологията е една от науките, които са поставени в хуманитарния профил, но за мен тя е колкото хуманитарна, толкова и точна наука. Подобно на криминалистиката, процесът на археологическото разкритие следва процеса на едно криминално разследване, базирано на констатации и факти. Крайният резултат, особено когато се спазват методическите правила и научни принципи, е автентичното възстановяване и разкритие на „престъпленията на времето“, на историческата истина, такава, каквато е била. Ние не можем на 100% да установим точно как се е казвал човек, на коя дата е роден, но на 80 – 90% можем да установим възрастта му, пола, социалния статус, начина, по който е погребан. 

Ако се прехвърлим към проучванията на селищата – там разкриването се дели на две направления. Учените ги интересува науката, разкриването на миналото, каквото е било, как е изграден градът, технологиите на обработка на камъка, на метали и бижута. Човек просто е смаян как преди 2000 – 3000 години майсторите са обработвали материалите с такова съвършенство. Целта е да установим с научни методи какви знания са притежавали хората преди нас. Много често се сблъскваме с факта, че те са притежавали много повече знания от нас в някои насоки. За разлика от нашето консуматорското общество, при тях животът е бил подчинен на изграждането и на съзиданието. Това е, което археологията представлява като наука. 

Вече по второто направление – превръщането на тези обекти в туристическа атракция,  независимо дали реализирана бутафорно, или не – за самите археолози това не представлява такава ценност. Въпреки че трябва да има критерии по социализацията на обектите, както знаем, много често те не се спазват. Тук идва и диаметралното разминаване между ценностната системи на научния работник и на управляващия, който иска да развива туризъм. 

Из музея, началото на 20. век © РАМ – Пловдив

Работа на музеите ли е да балансират тук? 

Тенденциите се смениха. По-рано музеите бяха строго културни и научни институти, а представянето на техните експонати беше част от дейността им, но не акцентът. Докато през последните години, в резултат на политиката не само у нас, а и по света, археологията и музеите започнаха да се експлоатират главно като обекти на туризма. Това не е лошо, защото подпомага и съседните бизнеси – хотели, барове, ресторанти. Музеите не могат да са извън тази система. Въпросът е да се спазва границата между пошлото и научното.

Например аз съм върл противник на всички възстановки, които масово започнаха да се правят от рода на „как са се хранили траките“, „как са водили битки“ и т.н. Това са пълни импровизации и дилетанщини. Какво са яли траките? Кулинарно предаване ни предлага рецепти. Кой ги измисли тези рецепти след като нито в гръцката, нито в римската или по-късно в средновековната българска литература няма повече от 10 изречения за това какво са консумирали траките – просо, жито и вино. Рекламата на нашето древно минало трябва да бъде така поднасяна, че все пак да бъде близо до автентичността, да се консултира със специалисти, но това не се прави. 

140-годишнината на Археологическия музей е повод да говорим за музеите в града изобщо. По какво можем да разберем кой музей е качествен? 

Когато дойдох тук като уредник през 1995 г., работих и като изкопчия на Небет тепе. Тогава това беше силно казано музей – с пълна амортизация на витрините, с течове по стените, с една единствена тоалетна на септична яма, която обслужва хем персонала, хем посетителите. Сграда, която не е строена за музей, а за данъчно агенство, дадена от Министерството на финансите, в която трябваше да се развива музеят и респективно местният туризъм. Беше някакъв абсурд. Площта ѝ беше не повече от два апартамента. Днес е разширена тройно. 

По тази причина във фонда имаме 150 000 находки, от които обаче показваме 4500. Няма място. Европейският стандарт е да показваш една пета от това, което притежаваш, в постоянната си експозиция.

Има и национални, и европейски изисквания на какви критерии трябва да отговаря един музей. След много професионални и лични битки във всякакви направления – и политически, и икономически – успяхме, доколкото позволява самото място, да създадем музейна сграда, която да отговаря на всички стандарти. Благодарение на това тук се осъществиха две изложби на най-големите музеи в света – Лувъра и Националния археологически музей в Атина. 

А съдържателно? Какво следва да е мястото на музея в съвременното общество?

Ако говорим за социална функция, главната цел на един музей е опазването и проучването на културното наследство. Третата задача е образователна, нужна е и реклама на това наследство. От една страна, музейната експозиция и дейността на работниците тук трябва да са насочени главно към образованието на младите поколения. Ние сме се насочили предимно към най-малките – 3 – 7 клас, които запознаваме с историята на техните деди през всевъзможни форми. Ние сме наследници на вековна култура и това е основното в дейността ни – образованието и публичното представяне на артефактите, свързани с международния туризъм. 

Какви проблеми има музеят днес? 

Най-големият ни проблем, който ще се задълбочава и засилва, е липсата на подходяща сграда. Настоящата не е планирана за тази цел, ние я адаптираме за тези функции – построихме нов корпус, изградихме подземни хранилища, разширихме постоянната експозиция, обособихме зали за временни изложби. 

На първо място – експозицията ни е малка като площ, 750 кв.м. са недостатъчни. По тази причина във фонда имаме 150 000 находки, от които обаче показваме 4500. Няма място. Европейският стандарт е да показваш една пета от това, което притежаваш, в постоянната си експозиция. Другото го показваш под формата на временни изложби, за да поддържаш интереса. Този проблем трябва да се реши в близките години. 

На второ място – самата административна площ също е много малка. Това са три етажа, в които ние нито можем да обособим помещение за научни архиви, нито за лаборатории за консервация и реставрация, които са задължителни. В момента ние имаме такава, но в умален обем, т.к. площта е малка и не можем да я комплектуваме със съвременна техника. 

На трето място – площта за фондохранилища. Това са най-важните места, където се съхраняват и опазват експонатите за идните поколения. Независимо че успяхме в подземието на създадем пространство от 1 дка, капацитетът му вече се изчерпва, поради факта, че това е единственият музей, в който на година във фондовете постъпват в порядъка на 1500 – 2000 нови находки. Първо от археологическите разкопки, спасителни или редовни, и на второ място – по линия на съд, прокуратура, МВР и различни иманярски дела. 

На практика на година приемате находки, които се равняват на половината от постоянна ви експозиция. 

Именно. Това се случва единствено при нас. Поради естеството на дейност, в другите музеи на пет години имат по две-три откупки. Там проблемът с фондохранилището не съществува. Ако говорим за изграждането на един наистина голям европейски музей, понеже РАМ притежава тези качества като фонд, на този етап като даденост в града е единственият вариант е бившата сграда на Българската народна банка (БНБ). 

В обобщение най-големият проблем е сградният фонд. 

Абсолютно. Навсякъде по света, когато се правят музеи, първо се проектират сградите им на базата на това, което ще се показва, и на базата на задължителните звена – търговско-рекламни щандове, библиотеки, заведения за обществено хранене. Тъй като пак казвам, колкото и да е лошо, ние сме едно консуматорско общество, това са тенденции, от които не можеш да избягаш. Менажирането на стопанската част на културната институция се американизира. Вървим по стъпките на американските музеи, при които главното е търговската дейност, която позволява самоиздържане без дотации. Докато в Европа музеите бяха образователни и културни центрове, издържани от държавите. Сега малко по малко менажирането минава и през търговска дейност.  

Споменахте сградата на БНБ, до колко реалистичен е този вариант? 

Гледали сме сградата много пъти, има предложение от Общината и аз мисля, че това решено. От тяхна страна няма колебание. Колебанието е от страна на музейните специалисти, т.к. пак сме в ситуацията на сграда, която не е построена за музей, а за банка. Ще трябва отново да преустройваме вътрешно. Експозиционните площи биха били огромни, сградата е 4500 РЗП. Не говоря за фондохранилища, които там са уникални. Когато сме там, не ни се излиза – това са 2 дка, които решават проблема на музея, за който говорихме, за години напред. При подходящо експлоатиране, поне в следващите 50 години няма да има за какво да се притесняваме.

Сградата е архитектурен паметник, чиито фасади не са в добро състояние, трябва да бъде реставрирана, за което има проект още от времето на управлението на банката. Същият трябва да бъде актуализиран и изпълнен. За всичко това ще са необходими огромни средства и стигаме до най-важния въпрос – финансовия. Винаги казвам как може Гърция, независимо в каква криза е, да не спира да прави нови прекрасни музеи. Какво представляват 5 или 6 млн. (говоря примерно, не са правени сметки) за бюджета на държава като нашата, включително за бюджета на Община Пловдив. Знаете колко се дават за стадиони, за пътища… Защо не и за изграждането на един престижен музей? 

Какво друго е на дневен ред за музея? 

По отношение на археологията извън музея имаме 4 постоянни обекта, които се проучват целогодишно с цел тяхната социализация. Знаете, че Небет тепе и Източната порта вече са на фаза изпълнение на проект за консервация, реставрация и социализация. Там ние ще участваме само в процеса по контролиране на тези дейности. Другият основен обект е Тракийският градски център в село Васил Левски, Карловско от 6 – 5 в. пр. Хр., който проучваме от вече 15 години, но на етапи, тъй като много често нямаме финансиране. В Пловдив това е Голямата могила в кв. Южен, която се намира до Енерго Юг. Там започнахме проучване – единствената останала на територията на Пловдив. Миналата година се откри, че на върха е имало средновековна църква с цял некропол. Всичко е демонтирано и запазено и тази година се продължава с проучванията в дълбочина. Идеята е, ако се открие нещо интересно, да се създаде обект, изнесен извън центъра на града.


Заветът на Борис Дякович – летописна бележка от археолога създател

Хронология на една мечта – 140-годишната битка между културата и мрака

Между спасеното и разрушеното – археологическите открития, които променят облика на града


Заглавна фотография: доц. Костадин Кисьов © Нула32

Панайот Стефанов
Панайот Стефанов
Завършва журналистика в Софийския университет и се интересува от всичко онова, което я изгражда. Създава Нула32 в плен на заблудата, че познава този град достатъчно добре, за да започне да го разказва. Вярва, че хартията е и ще си остане най-добрият източник на дълбочина, с който разполагаме.
gdpr-image
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.