Фотографията ще съществува, докато не спре да свети слънцето, но новите апарати снимат и на тъмно.

Тодор Ненов

За да успее начинанието на този брой, редно е да преминем и към следващите поколения в града, изкушени от фотографията. Обръщаме се към онези, които са започнали да снимат през деветдесетте и началото на новия век – възпитани в духа на лентата, почерпили опит от вече утвърдилите се преди тях имена, продължители на традициите в пловдивската фотография. Представяме Ви Тодор Ненов, Петър Пешев, Любомир Атанасов и Здравка Кокалова, за да видим фотографията през техния творчески път и опит в контекста на постоянно променящата се среда. Те са автори, заварени на границата на две ери, успешни балансьори между аналоговото и дигиталното снимане. Умело боравят с изразните средства както на „тъмната стая“, така и на съвременния ѝ вариант – фотошоп. Границите за тях са лични. Допустимото в снимките кореспондира с измерението на морала и светоусещането на всеки. Фотографиите – неслучайни, а медията, за която снимат, е въпрос на избор.

„Няма значение на какъв носител снимаш, няма разлика, моята идея е снимката, важно е онова, което искам да разкажа с нея – това е смисълът на фотографията. Дали ще е с телефона, с който снимам активно последните 3 години, дали ще е с дигитален апарата или аналогов, това е средство, да онагледиш идеите си“ – споделя Тодор Ненов, на 43 г. от град Пловдив. Фотограф през целия си живот, шегува се, че през годините е имало моменти, когато е заспивал с апарата под възглавница. И продължава:

„Започнах да се занимавам с фотография веднага след казармата – 1994 г. По стечение на обстоятелствата баща ми е виновен да снимам, той буквално ме обрече на това поприще. Работеше навремето в Държавната печатница и се занимаваше с подготовка на печат, което е изцяло фотографски процес. Детството ми премина в ателието на баща ми, без да осъзнавам какво става, нещата се случваха пред мен. Той ми е обяснявал много, имах апарат още в четвърти клас. И така през 1994 г. на 15 септември аз реално се озовах в София в тогавашния Техникум по полиграфия и фотография, задочно 2 години, основен базов курс „Фотография“. Лентова, естествено. След това започнах да работя като фотограф. Чувствам се щастливец в областта на фотографията, защото винаги, може би с изключение на три месеца, съм работил това – макар и различни видове и жанрове. Работил съм в Пловдив навсякъде, където може да се работи с фотография.“

Разговорите с всеки от четиримата фотографи бяха дълги, задълбочени и увлекателни. Прескачахме от тема в тема, понякога откривах мостове помежду им, понякога сама се опитвах да ги съградя, а понякога размишленията им нямаха допирни точки. Различни по характер, снимане и идеи, цветни или черно-бели в своето ежедневие, но винаги откровени в представянето си.

„Добре, това е винаги малко трудно, защото е трудно да разкажеш за себе си в думи, по принцип думите са трудни: Здравка Кокалова, на 28 години, колкото и да не им се вярва на всички…  чакай малко 27, състарих се, винаги го правя. Фотограф, графичен дизайнер или просто – непораснало дете. Опитвам се да мечтая, продължавам да мечтая и може би това е цялата реалност, която съществува. Мечтата е всичко, което ме описва.“

Здравка Кокалова е завършила Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство (АМТИИ) със специалност „Фотография и графичен дизайн“ и вече няколко години се занимава точно с тази комбинация. Разказва ми за пътя си от концептуалната фотография към кулинарната и по-късно рекламна фотография, като не пропуска да отбележи какво ѝ носи разликата между снимането на филм и снимането с дигиталния фотоапарат:

„Имаше периоди, в които, когато не беше за работа, снимах единствено на лента. Няма нещо, което лентата да не може да предаде. Дигиталният апарат е чудесен, но той е стъкло. Повечето кадри, които ги правя, ги правя да изглеждат малко като на лента. Самите цветове, които лентата прави, текстурата, зърното, са неща, които не можеш да предадеш по друг начин. Но нещо, което ме спира да снимам на лента, е това, че в Пловдив няма нито едно място, където да си проявиш лентата както трябва. На места просто ми орезиляват лентата, качеството в снимките не е добро, при сканиране се случват хиляди неща…“.

За липсата на места, където качествено да проявиш цветен филм, споделя и Любомир Атанасов, познат на много хора с черно-бялата си фотография. Той е ценител на снимането на филм и го прави за кеф, а цифровата фотография... тя е за работа. Атанасов има своя лаборатория за проявяване на черно-бели филми и копиране на снимки. „Цял ден мога да копирам само два – три кадъра. В началото копирах по сто кадъра на ден, което е абсурдно. Черно-белият филм е по-теоретичен, по-абстрактен, цветният е по-конкретен, извадка от реалността.“

Любомир Атанасов е на 40 г. от Пловдив. Започва да снима на филм още като ученик. По-късно заминава за Франция, където си купува фотоапарат и негов близък приятел го запалва по фотографията. „Не съм учил фотография, нито пък в семейството някой е бил фотограф. Започнах да пускам снимки в един фотофорум, излезнах от собствения си свят, видях какво правят и другите хора и започнах да имам по-ясна преценка. Виждаш къде си сред други на твоето ниво. Снимам изключително и само за себе си. Това е размишление върху времето, върху живота. За мен фотографията е самотно занимание“, разказва още той.

Същото мнение, че филмовата фотография е за удоволствие, а цифровата –  за работа, споделя и Петър Пешев, който се занимава с рекламна фотография от 1996-а година. „Личните ми проекти са повече на филми и на стъкло – мокър колодиев процес. Съдбата ме срещна с дъщерята на един много известен пловдивски фотограф – Никола Стаменов, успях да купя неговия апарат, нещо невероятно – около 120 кг само дърво и месинг. За разлика от забързаната и комерсиална фотография, мокро колодиевият процес е нещо, което ми доставя удоволствие. В момента всички сме се преситили от цифровата фотография, говоря за професионалисти и хора с отношение към фотографията, и обратно започнахме да си купуваме филмовите тела, но това е за собствено удоволствие. Голяма рядкост е човек да направи комерсиален проект на лента“, обяснява той.

Пешев също като Ненов обаче твърди, че няма разлика на какъв носител снимаш. Важно е посланието, което искаш да достигне до хората: „Няма разлика медията, на която се снима. Важно е да има някакво послание, съдържание, да е издържано чисто фотографски като светлина и композиция, може да снимате и с телефон. С телефон също стават прекрасни снимки. Онова, което се опитвам да кажа на хората, които се интересуват от фотография, е никога да не забравят какво означава името фотография – рисуване със светлина.

Петър Пешев започва да снима още като дете, разказва, че баща му е събудил интереса към фотографията. „От дете познавам вкуса на химията по ръцете си, проявявахме в домашни условия снимките от почивките. По-късно чичо ми ми подари апарат и започнах сам да снимам. По-късно срещнах и колеги, които ми помагаха с обработването на снимките и ми даваха съвети. По-късно сам взех всички от лабораториите. Започнах сам да си правя снимките. В някакъв етап успях да си купя първите по-скъпи руски апарати. После японски, после, без да исках, извадих пари от фотографията, което ми хареса. Като младеж съм ходил да гледам изложби на Милан Христев, на Никола Лаутлиев. Те бяха хората, от които се опитвах да крада занаята.“

И четиримата разбират фотографията по различен начин, виждат я през различен визьор, но всички тях ги свързва това, че те я изживяват. Живеенето, симбиозата човек – фотография, часовете зад обектива, удоволствието и удовлетворението от снимането, са все неща, дълбоко вплели се в тяхното същество.

„Преди винаги в джоба си имах фотоапарат, вадех и снимах, сега от години не нося. Но снимам постоянно със съзнанието си и мисля, че това обогатява един творец изключително много. Това, което можеш да снимаш със съзнанието си, на практика не можеш да го пренесеш във фотоапарата си. Снимаш нещо, запаметяваш го завинаги, можеш да го прегледаш и редактираш, но когато снимаш със съзнанието си, ставаш богат на моменти, на ъгли, на всичко това, което после можеш да направиш, когато трябва да снимаш. Помня един разговор в АМТИИ с доц. Лаутлиев, че е много важно да можеш да снимаш без фотоапарат, защото тогава не изпитваш напрежението да направиш перфектния кадър. Не очакваш от себе си да бъдеш перфектен, наслаждаваш се на момента, запомняш цялата картина като кадър.

Мисля, че това е най-красивото нещо, което фотографията носи на всички фотографи, че можеш да видиш живота по един много романтичен начин. Виждаш как пада светлината, сенките, целият ти живот става една голяма снимка. Това беше моментът, когато нещата се промениха. Когато художествената фотография стана част от работата ми, целият ми живот стана работата ми и в един момент всичко стана просто фотография. Ако някой ме пита какво е без фотография – аз не знам. Дори и да нямам фотоапарат в себе си, снимам постоянно. Например теб съм те снимала 10 пъти от одеве“, усмихва се Кокалова.

И за Тодор Ненов фотографията е животът му. Споделя, че по такъв начин се е свързал с нея, че дори и да иска не може да избяга. „Не знам… Няколко пъти се опитах да избягам от нея, като вързани сме, не мога, наистина Ви казвам не мога, честно! Няколко пъти се опитах да се махна от цялото фотографско поприще, но то ме сложи на мястото ми така хубаво, че после свят ми се виеше. Аз знам, че докато съм жив, няма мърдане от фотографията, това е съдба. Мислех сериозно да се махна от фотографията и да ми остане като хоби, но не мога, по някакъв начин тя ме е оплела много, няма развод, аз вече се отказах да искам, това е, вързан съм на хорото и ще го играя докато мога!“

Фотографията е много повече от едно просто натискане на спусъка, това всеки го може. Фотоапаратът е медиатор между вътрешния свят на фотографа и заобикалящата го експлозия от случки, събития, емоции, процеси. Апаратът осъществява физическата връзка между вече създалите се светове в съзнанието на артистите. Артисти, защото всеки фотограф е малко или много такъв.

„Фотографията е пътуване във времето, тя е единственият начин. Свързана е със сънищата, както, когато разказваш сън, разказваш го във филми, било е заснето някъде без камера, много прилича на фотографията, защото макар и да се е случило в главата ти, тези неща за теб са живи. Възпроизвеждането на реалността чрез фотографията и киното е все едно възпроизвеждането на реалността в самата ти глава.“ Така чувства и разбира фотографията Любомир Атанасов, който снима и под псевдонима Вампир. Вампир, заради киното, заради една от първите екранизации за „Дракула“ – „Носферато“: „Беше ми легнала на сърцето, заради черно-бялото и фигурата на вампира, която впечатлява. Вампирът е човек, който прелъстява, също като фотографа“.

„Фотографията за мен опира до това да бъдеш Човек, а напоследък виждам тенденция, че много хора просто искат да станат известни. На мен фотографията ми носи общуване, разнообразие, предизвикателство, винаги е тръпка. Почти нямам снимане, при което да не се притеснявам. Точно като артист на сцена, който изпитва едно гъделичкане в стомаха. Човекът отсреща също е непредсказуем, не знаете как ще реагира, когато го снимате.“ Така Петър Пешев описва усещанията си по време на снимане. Разказва ми и за сентенция, която никога не забравя, докато работи:

„Запомнете каквато и снимка да направите, каквото и произведение на изкуството да създадете, в крайна сметка може да е добра интерпретация на нещо, което вече е правено – това съм запомнил от Георги Лозанов, когато ми преподаваше в АМТИИ. – Дотук с идеята за уникалността.“ Неусетно се пренасяме и в една от често дискутираните теми в последните години – свръхпроизводството на кадри. Пешев споделя, че за него „цялата масовизация на фотографията не е никак лоша, но много хора са си повярвали, че са фотографи само защото притежават апарат и торба с обективи. Фотографията е отношение, отношение към себе си, отношение към предмета, който снимате. Отношение към света!“ – категоричен е той.

Здравка Кокалова, Любомир Атанасов и Тодор Ненов, също вярват, че масовото снимане не застрашава фотографията. Тодор Ненов дори не приема този процес като нещо ново: „Това, че всеки снима, не е ново. Фотографията е най-масовото практикувано изкуство. Всеки отива в магазина и може да си закупи апарат, преди 1989-а също беше така. Във всяко второ семейство имаше фотоапарат, било то „Зенит“, „Практика“, „Екзакта“. Фотографията е масово достъпна и тогава. За това, което започна да се случва последните 10 години –  възможността бързо да правиш снимки, помага интернет. Винаги е имало фотография – училищни кръжоци и други; снимането не е било екстра. Винаги фотографията е била достъпна за хората“, коментира Тодор Ненов.

Здравка Кокалова приема и двете гледни точки – и на скептиците и на привържениците на масовото снимане. „Има резон в това, че снимките стават по-близки до хората, защото всеки може да изрази по някакъв начин случващото се около него. Много колеги и преподаватели оплюват цялото нещо. Според тях се обезсмисля фотографията, питат се къде отива трудът на истинския фотограф. Но ако ти се притесняваш, че един лаик на практика ще ти вземе хляба, значи не си достатъчно уверен в професията си. Хората имат право да снимат, да запечатват живота си, това винаги е било така.

Това, че в момента фотографията става изключително достъпна е чудесно за хората, повишава визуалното ниво на средата и хората. Аз следя много инстаграм профили. В началото на инстаграм хората снимаха едни неща. Профилите им изглеждаха по един абсолютно аматьорски начин и я нямаше художествената стойност. С годините и с напредването на това, че можеш да експериментираш с камерата и ежедневието си, нивото, на което обикновени хора започнаха да снимат своя личен живот, се подобри. Един обикновен човек може да види нещата, да ги направи и те да изглеждат много добре. Това, което забелязвам в профилите, е, че се качва нивото на визуална култура – има я светлината, има я композицията, има го чувството и душата във всички неща. Фотографията е нещо, което трябва да бъде на всички“.

Любомир Атанасов споделя и едно по-различно мнение по въпроса – идеята, че всъщност това масово снимане ще документира живота: „Нямаме снимки от преди 200 г., но след 200 г. ще може да се види как са живели хората“.

Въпреки това, че ги срещнах по различно време и на различно място, в мен остана дълбокото усещане за една голяма обща среща. На моменти си довършваха мисълта, на моменти си отговаряха един на друг. Това са от онези диалози между хората, които сякаш се запечатват във времето и пространството, въпреки че никога не са се случили. Това са четирима души, безкрайно различни помежду си, и все пак дълбоко свързани… чрез фотографията.

„На фотографите не им личат годините… защото снимат красиви неща“, обобщава Тодор Ненов.

Заглавна фотография: Петър Пешев