„Става дума за огъня. На тези хора Стария град трябва да им стане съдба…“, казва Начо Културата

Необяснимо е как днес името на Атанас Кръстев не предизвика каквито и да асоциации сред повечето пловдивчани. Въпреки хилядолетната история на този град, с която най-често се отъждествяваме и гордеем, хората тук демонстрираме все по-скъсяваща се памет. И колкото близостта във времето е по-голяма, толкова по-краткотраен е споменът ни за вчера.

Къщата музей на Атанас Кръстев, по-известен като Начо Културата, се намира на метри от археологическите разкопки на Небет тепе. Днес всеки я подминава по пътя си към върха без изобщо да подозира за личността и делото на последния ѝ най-важен обитател, на когото дължим това място да се превърне в емблема на Пловдив. Дори слисаните туристи сякаш влизат като по погрешка тук, хвърлят по един бърз поглед на двора и си заминават. А този дом не заслужава подобна съдба. Защото да говорим за Начо Културата и Стария град е – като да извеждаме синоними.

Атанас Кръстев е роден на 17 септември 1922 г. в Асеновград. Дипломира се задочно в Юридическия факултет на Софийския университет, след което през 1954 започва работа в Пловдивска община като инспектор в отдел „Наука, изкуство и култура“. Звеното е пряко свързано с управлението на Стария град като архитектурно-културен резерват, за който към онзи момент се мисли като за неприоритетна зона; като място, където едва ли не е наказание да живееш. Картината е мрачна, сградите – порутени, битът – лош.

Затова и най-вероятно властта назначава на този пост Начо. Невзрачен и на пръв поглед неспособен човек, без големи амбиции в живота, когото лесно ще контролира и с когото ще си спести ядове. На шега започват и да подмятат след името му ироничното „Културата“ – сякаш за да му се присмеят, тъй като изглеждал недостоен за отговорната позиция. Но съдбата си знае работата. Начо не само оправдава и изпълва със смисъл уникалното си прозвище, но и отива отвъд, оставяйки след себе си една емблема и светлината на огромния личен пример.

Всичко започва от срещата на Атанас Кръстев с арх. Христо Пеев, когото спокойно можем да назовем като първия изследовател и радетел за възстановяването на Стария град. Именно той подтиква Начо Културата към каузата на живота му. В края на 20-те години на XX век арх. Пеев прави архитектурни заснемания на ценните възрожденски къщи в Пловдив, а по-късно пише и студия, която се занимава подробно с конструкцията на сградите от този тип. За съжаление обаче събраният му труд излиза едва четири години след смъртта му, през 1960, в книгата „Пловдивската симетрична къща“. Библията на Стария град, както ще стане известна по-късно, тя моментално се превръща в настолно четиво за Начо Културата до сетния му час.

Постепенно около ентусиазма на Начо се събира цял екип от „луди“ хора. За късмет се появява и управник, който се връзва на акъла му повече от всички други. Това е някогашният пловдивски кмет Диран Парикян. За протокола – общо седем градски началници се сменят, докато в Стария град времето и пространството са поверени на мечтателя Атанас Кръстев. Любопитно е, че на два пъти Парикян го уволнява по различни причини, но все пак истински подкрепя идеята за съживяването на старата градска част и на два пъти го връща отново на работа. Самият Начо определя сътрудничеството им като най-резултатното време. „Този човек просто ми повярва и се хващаше на всичките ми авантюри“, спомня си той за първия арменец, кметувал в Пловдив.

Именно по време на неговия мандат се разкрива и театърът на древен Филипопол. За целта е трябвало да се съборят няколко масивни къщи, или иначе казано една малка романтична уличка на върха на тепето. Археоложката Лилия Ботушарова, един от първите експерти, проучвали обекта, в началото дори не предполага какво величие чака новия си живот само на метри под краката ѝ. Големите неща обаче изискват жертви. И рискове. Диран Паникян позволява разрушаването на постройките и скоро приказката започва. Главни герои в нея са архитект Вера Коларова, архитект Румяна Пройкова, инженер конструктора Пейко Манов и инженер Петър Митанов. Тези имена трябва да се помнят с благодарност, когато се говори за Стария град, подчертава Атанас Кръстев.

Подобна е историята и с Балабановата къща, чиято реконструкция нямаше да се осъществи, ако не е била съборена голямата новопостроена сграда от 1958-ма в нейно съседство. Близо двеста паметници на културата има в Стария град. От тях близо две трети са реставрирани напълно или частично по времето на Атанас Кръстев. В преобразените пространства той кани артисти, музиканти, художници, поети и прочее хора на изкуството. Стефан Цанев по-късно пише: „Той превърна Стария Пловдив в Парнас – правеха се изложби и рецитали, изнасяха се концерти и представления, в кръчмите се водеха нескончаеми спорове; там в ония години, „що социализъм се викат“, можеше да чуеш думи, които никъде другаде не можеха да се изрекат“.

Старият град се утвърждава като притегателен културен център за творци от цялата страна, в малък паралелен свят, независим от външния. В онези десетилетия оттам минава интелектуалният и духовен елит на България. В един времеви отрязък по пловдивския калдъръм пътя си кръстосват хора като Крикор Азарян, Цветана Манева, Елена Райнова, Тодор Колев, Любомир Левчев, Йордан Радичков, Коста Павлов, Стефан Цанев, Борис Христов и още, още. В дома на Начо живеят Димитър Киров с Русалия и Георги Божилов-Слона с Катя Паскалева. Минава и не малка чуждестранна плеяда от бележити имена. Мирела Френи, Инокентий Смутконовски, Йон Георгио, Уилям Мередит, Валентин Разпутин и др. Проличава големият талант на Начо да води известните в Пловдив и да ги събира. Стига се дотам, че наред с деловите си ангажименти, официалните гости на Пловдив задължително намират време да посетят и неформалния кмет на Стария град, от което немалко държавни чиновници остават обидени.

Борис Димовски разказва за всеотдайността и посвещението на Начо в онези години: „Виждал съм го как в един и същ ден поправя стол в стил ампир, пренася на гръб виенски шкаф, провежда беседа с приятеля си Инокентий Смоктуновски, прави гювеч, за да нахрани литературния критик Тончо Жечев, комуто предстоеше доклад за Иван Вазов, звъни на Катя Паскалева да тръгва за Пазарджик, за да не закъснее за началото на спектакъла, в който участваше“. Наред с всичко това Начо Културата се прочува и с любимите си станимашки сарми, с които гощава приятелите си. Готов е да посрещне всекиго по всяко време. „У дома винаги има джин „Gordon’s“, сухо мартини, уиски, тоник и лимон“, споделя в спомените си той.

Но най-голямата негова любов ще останат пловдивските художници. За тях Атанас Кръстев казва, че са се осъществявали заедно. „Те направиха от себе си „митове“. Беше нещо като взаимен разговор, като групово влюбване. Всеки гледаше да изтъкне качествата на другия и така го принуждаваше да участва в надпреварата“. Наистина рядко срещана творческа атмосфера на почтеност и колегиалност в името на общото развитие. Затова и може би тази приятелска група остава в историята като Пловдивската школа, а не като отделни творчески индивидуалности.

Свидетелство за това колко важни са художниците за Начо е сравнението, което той прави по повод откриването на къщата музея с постоянна експозиция на Златю Бояджиев. В личния калейдоскоп на Начо Културата събитието се равнява по значимост единствено с разкриването на Античния театър.

„Постепенно открих, че интересът му към тези хора не е поза, а необходимост. Няма да говоря за способността му да усеща художника, бих казал, че там е най-силен, но се оказа, че без да има таланта да пише или да рисува, или да играе, притежава дарбата да вижда красивото и да обича талантливите, мислещите хора“, пише проф. Крикор Азарян за Начо.

Легенди се носят за артистичните му вкусове, за колекционерската му страст. Разказват, че с времето е развил гениален усет за красивото в театъра, музиката, рисуването. За това, разбира се, най-добре говори богатата му лична колекция от произведения на изкуството. Определят го и като професионалист в областта на човешките взаимоотношения. За Начо Културата това впрочем е единствената професия – да бъде „ч о в е к“! За скоро напусналия ни Светлин Русев да бъде негов приятел е било нещо като привилегия, която се заслужава, изстрадва и доказва във времето: „Привилегия, защото се чувствахме част от една мистична реалност, и дарени, защото знаехме, че сме включени в мярката на една духовна йерархия, наречена Начо Културата“.

Десети ноември не променя кой знае какво в обкръжението и мечтите на Атанас Кръстев. Промените са неспособни да достигнат тези измерения, изкуството е неподвластно на политиката. Особено когато то е толкова високо над нещата. За добро или лошо Начовото „не бяхме дисиденти, а бохеми“ е знаково и може би побира в себе си цялата магия около него. Фундаменталното пловдивско безгрижие и непукизъм, отвлечеността от времето и ограниченията на епохите идват да ни кажат само едно – че във въздуха над нас е само Животът.

През 1989 г., когато „Червеното пони“ отваря като първата частна галерия в Пловдив, Начо Културата продължава да представя приятелите си. Кани вече доказани художници, но също дава път и на по-младото поколение. В уютния възрожденски двор работите си започват да нареждат Слона, Милко Божков, Кольо Карамфилов, Станимир Видев, Георги Баев и др. „Просто се събирахме и се виждахме на купон с хубави картини. Голям късмет извадих с талантливите си приятели.“ Галерията става известна с градинските си разпивки. Вернисажите се провеждат винаги в петък вечер, за да може съботата да се използва за спокойно изтрезняване и разбор на снощните събития.

Макар и освободен от длъжност, Атанас Кръстев всъщност никога не се пенсионира. Не и по душа. Остава вечно млад и без възраст, както казват най-близките му. В последните му години го натъжава единствено това, че не е успял да намери кой да поеме щафетата. Убеждава се, че само един човешки живот не стига за възстановяването на този град, а какво остава за поддържането му. „Става дума за огъня. На тези хора Стария град трябва да им стане съдба…“

След като Атанас Кръстев напуска този свят, Иван Шишков, управител на едноименната фондация в негова памет, отхвърля всички комерсиални предложения за дома му и го превръща в днешната къща музей. Така изпълнява заветното желание на Начо мястото да остане достъпно след смъртта му за всички, които искат да се докоснат до неповторимостта на онази атмосфера.

И Ви го препоръчвам наистина, струва си. Отидете и разгледайте колекцията, библиотеката, над трийсетте портрета на Начо, направени от любимите му художници. Забележете как случайно или не най-близо до възглавницата, на която някога е заспивал, е закачен пейзаж от родния му Асеновград, родил се изпод четката на Златю Бояджиев. Поспрете се за малко, погледнете през прозореца, починете си в двора…

Мястото е друго. Този град просто не е като всички останали…

Заглавна фотография: Румяна Чапанова

Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!