галерия джуркови
Галерия „Джуркови“ отваря врати
май 21, 2020

Най-истинното и честно отражение

пеенето

Пеенето е свещенодействие. Подхождам ритуално преди всеки концерт. Пеенето е като молитвено състояние, затова трябва да внимаваш какво пееш.

Мислех си как да напиша текст, с който да накарам читателя да „влезе в моите обувки“, както младите и дръзки хора от Нула32 се изразиха. Оставиха ми пълна свобода, а това по-често е объркващо. Мислех си как да постъпя, притеснена от страховете си да не напиша разбъркани и хаотични мои разсъждения за пеенето, музиката, гласа. После си дадох сметка, че ще е твърде амбициозно да ги нареждам, класифицирам или извеждам до някакви крайни умозаключения или обобщения, а и не ми е по вкуса. Затова реших да оставя мислите си така: изречени по волята на тайните им вътрешни връзки. Като импровизация. Като разговор с близък човек, с когото сме на разходка, вървим си като перипатетици и безметежно се разказваме насред настъпващата пролет.

Така и не съумях да свикна с думата певица през годините. Винаги изпитвам съпротиви, когато се налага да я чуя или назова за себе си. До някаква степен си го обяснявам с това, че съм прекарала младостта си в занимания, свързани с четене на книги и учене на езици, а през това време да пея беше като приключение, като благодат и наслада, с която се чувствах спокойна и лека, не че сега не е така отново. Думата „певица“ бе понасъбрала за мен малко компрометиран смисъл. Но когато започнах да слушам Били Холидей, Ела Фицджералд, Нанси Уилсън, Дайна Уошингтън, Касандра Уилсън и пр. осъзнах, че има жени в историята на музиката, особено на 20. век, които са изпълнили тази дума с чисто нов и осветен смисъл.

За щастие, музиката се превърна в моя жизнен център и да се изразявам с гласа си е най-естествената и осмисляща проява на цялата ми същност. А гласът е най-истинното ѝ и честно отражение. Всичко, което правя, е свързано с музика и естетиката, производна на джаза. Затова, когато пея, излизам на сцената с всичко, което мога и знам. Разказвам истории: и през думите, които казвам, и през думите, които изпявам. Това, към което се стремя на сцената и остава някак скрито или пък иносказателно, е опитът ми да забравя за егото си, да се изчистя от всяко нарцистично проявление на личността ми, да се слея с музиката и аз да се превърна в глас, докато музиката трае.

пеенето
Миролсава Кацарова.
©  Хубен Хубенов и Слав Анастасов

Гласът ме съдържа точно такава, каквато съм. Той е огледалото на автентичното ми съзнание и подсъзнание. Парадоксално, но гласът е невидим, а е най-истинската част от мен! Не спирам да го изследвам дори когато мълча. Бях писала за себе си някога, че никога няма да спра да се изненадвам как тонът се завихря в дълбините на гърлото като ураган, как те превръща във вулкан или как се заключва, но пък отключва тишината. Имам дълбокото убеждение, че в него се съдържат всичките ми лични истории. Че той има достъп до абсолютната ми памет и през своите неведоми, ирационални пътища ме изразява такава каквато съм. В гласа няма време, той не е подвластен на хронологията, затова в хриповете и обертоновете си е закодирал тъгите и радостите ми. Любовта и безразличията, възходите и спадовете ми, тишината и музиката, размишленията и лудостите ми, самотата, сънищата и безсънията ми.

Пея понякога наум. И това е част от работата ми. Всъщност работата ми е един светъл процес на взаимовръзки, отношения и случайности, който продължава често дори когато почивам или пътувам, или шофирам, или готвя… Дори тогава идват някои от най-вдъхновените ми идеи за концерт или песен. Това е състояние подобно на писателското любопитство и така се сещам за думите на един от най-добрите съвременни джаз пианисти, който бе гост на Пловдив Джаз Фест, Джейсън Моран. Той разказваше за Телониъс Монк следното: „Монк умееше да слуша живота и да го транскрибира в музика“.

Казват, че пеенето е физическо упражнение (дори уъркшопа на Мария Жоао си беше физкултурна гимнастика). Вярно е, но за мен при пеенето най-важни са натрупванията: емоционални, интелектуални, духовни, екзистенциални. Преди да изляза на сцената трябва да имам какво да кажа, трябва да съм интересна сама на себе си. Ако се случи да се повторя изпадам понякога в крайна критичност, склонна съм да спра да пея известно време. Това е моята представа за сценична лична хигиена.

Всъщност всичко ми е важно преди един концерт. Роклята, обувките, мислите ми, думите, които изричам и след които трябва да пея. Чувствата ми, здравето ми, начина, по който усещам гласа си почти субстанциално. Той е в центъра на всичките ми грижи, преди концерти особено. Понякога си мисля, че е унизително да си дотам зависим от здравето си, но се опитвам да преодолявам обичайните закономерности. Странно е, но когато съм болна сякаш пея най-добре. Възможностите на човешкия дух са неподозирани и се е случвало никой да не разбира, че пея с 38 градуса температура. Това е сред чудесата, които музиката щедро ни отрежда понякога. А гласът си има своите ирационални, неведоми пътища, пробива като бистър поток през неволите и тревогите.

Пеенето е свещенодействие. Подхождам ритуално преди всеки концерт. Пеенето е като молитвено състояние, затова трябва да внимаваш какво пееш. Аз винаги избирам песни, които ме изразяват честно. Опитвам се болките и тъгите, за които понякога пея, някак също да светят. Затова трябва човек да е смирен (смирението е любов), да не се качва на сцената с комплексите си или с маниите си, или с гнева си. Смирението ми е важно: от репетициите, които са най-големият ми източник на вдъхновение, през крехкостта и съмненията, които винаги изпитвам и заради които все още имам сценична треска, до тишината и мълчанието, от което се нуждая, за да се концентрирам, преди да изляза на сцена.

През годините осъзнах, че няма значение пред колко души пея, има значение пред кого. Миропомазана съм с публиката си. Това са умни, образовани, чувствителни хора, които също ми разказват истории, докато им пея. Заедно създаваме музиката. Публиката е огледало.

За разлика от рисуването, което е интровертно занимание, пеенето е колективно, екипно, екстровертно, зависиш от музиканти на сцената. Затова трябва да има доверие и уважение помежду ни. Имам късмет с това: до мен винаги застават най-добрите инструменталисти и джаз музиканти, които са благородни и умни хора, възхитителни личности. Моите рицари.

Благодарение на тях осъзнах същността на джаза (без да се възприемам като джаз певица), а в същината си това е благородна музика, въпреки противоречията. Плътна, богата, пълна с релефи и перспективи, които откриваш в пиесите с всяко следващо слушане. Това е музика, която си има своите дълбини, но и достъпности, учи ни да се радваме на живота, да го превръщаме в игра. Джазът е общуване и през естетиката си ни връща към естествената ни човечност: да не крещим, а да изслушваме и уважаваме монолога на другия. Така джазът се превърна в моя лична философия: помага ми да опазя наивността си, да не се взимам на сериозно и да не спирам да уча. |32

Заглавна фототграфия: ©  Хубен Хубенов и Слав Анастасов


Защо… Джазовия брой?
Plovdiv jazz fest или когато извънземните идват при нас
Последвай списание Нула32 в Instagram – @nula32magazine
Стани член на Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!