Наистина

Катерина Георгиева
Катерина Георгиева
15/07/2022
ПОТВ
„Не е най-добрата, но друга вече няма“
21/07/2022

Наистина

Краен срок за изпращане на кратки разкази за септемврийския ни брой: 15 август. Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания. Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен. Очакваме текстовете ви, придружени от ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg

Никой не подозираше, че този хотел съществува. Макар и в центъра на града, той се намираше в задния двор на две жилищни сгради, построени доста по-късно. До него сега се стигаше през процеп, широк не повече от седемдесет сантиметра. Хотелът беше двуетажен и полуразрушен. Над централния му прозорец все още стоеше олющен надпис „ХОТЕЛ“, а отдолу с черни разкривени букви „1922“. Времето, когато хотелите не са имали имена, а са се казвали просто – хотели. Тогава в тях са отсядали предимно гости дошли от столицата или чужденци, изпратени да обучават местните новобогаташи как да използват някоя модерна машина, внесена за улеснение на бита.

Саркис Агопян се събуди както обикновено в шест сутринта. И той подобно всички старци преминали осем десет години се събуждаше рано, сякаш искаше да спечели още мъничко живот за сметка на съня. Макар че отдавна изгуби своята съпруга, старият Саркис не престана да се поддържа в изряден вид – винаги гладко избръснат, сресан и с грижливо подстригани мустаци. Той знаеше, че неговата Хилда го гледа някъде от небето и щеше да му се кара, ако беше занемарил своята външност. Как можеше да си позволи да облече ризата си неизгладена или да излезе с неизлъскани до блясък обувки. С арменска педантичност и спокойствие Саро, както го наричаха малцината му все още живи приятели, правеше сутрешното си кафе, а после секунди, преди да го налее, пускаше на своя стар грамофон една от стотиците плочи с класическа музика, които притежаваше.

И днес Саркис излезе точно в осем часа от своята гарсониера. Всеки ден като под хипноза отиваше в хотела, заставаше зад изтъркания плот на рецепцията и чакаше да влезе първият клиент. Много добре знаеше, че никой няма да дойде, че всички бяха забравили за съществуването на този хотел, но въпреки това арменецът чакаше. Чакаше и си мислеше за времето, когато бе започнал да работи в хотела. В началото го бяха назначили като пиколо и момче за всичко, после го преместиха в кухнята, след това в пералнята, а накрая, понеже беше прилежен и изпълнителен, го повишиха. Така той гордо застана зад дъбовия плот на рецепцията. Почти трийсет години Саро посрещаше и изпращаше с усмивка клиентите на хотела. Какви ли не хора бяха преспивали в него – от проститутки и дребни амбулантни търговци до дипломати, а веднъж отседна самият министър-председател на България.

Дори когато затвориха хотела и застроиха целия район с жилищни сгради, Саркис продължаваше да ходи на работа. В началото идваха клиенти, които бяха ползвали хотела, но не знаеха за неговото затваряне. Саро учтиво им съобщаваше, че хотелът не работи, а след това им предлагаше кафе или лимонада. С някои от хората дълго разговаряше, на други, които бяха по-несговорчиви, пожелаваше просто късмет. От година на година започнаха да идват все по-малко клиенти. Имаше периоди от цели месеци, без да влезе човек. Това ни най-малко не обезсърчаваше Саркис. Всяка сутрин той миеше пода на фоайето, и отваряше отдавна счупените прозорци, за да се проветрят стаите. Последните няколко години никой не беше идвал в хотела, а как му се искаше на стария Саркис да влезе някоя изискана дама или господин с куфар в ръка. Но къде ти сега такива дами и господа? Повечето или бяха на неговата възраст, или гниеха тихо в земята. „Времето тогава беше друго.”, мислеше си старият арменец – имаше повече елегантност, повече красота и някак хората бяха по-влюбени…

Минаваше дванайсет на обяд, Саро стоеше на тихо поскърцващия стол зад рецепцията и четеше някакъв вестник, който скоро му бяха изпратили от Армения. В такива топли есенни дни той обичаше или да чете, или да изрязва фигурки от хартия. Тъкмо беше започнал една статия, в която ставаше въпрос за последиците от сушата в Армения, когато на вратата се почука. Три отмерени почуквания, нито много силни, нито много слаби. Сториха му се доста ритмични, приличаха на натрапчива мелодия от неговите младини.

- Да, моля заповядайте… ! – каза, почти невярващ на ушите си, Саро.

Вратата бавно се отвори и във фоайето първо влезе ароматът на тежък дамски парфюм, а после и дама на преклонна възраст. Нейното изражение издаваше огромно учудване, примесено с нескрито умиление. Крайчецът на обилно начервените ѝ устни се изви, а върху лицето ѝ се появи неподправена детска усмивка.

- Господи Саркис, какво правиш тук?! - възкликна старата дама.

Старият арменец се вгледа в повяхналото лице на възрастната жена. Чертите ѝ изглеждаха познати, но паметта му изневеряваше.

- Саркис, не ме ли позна?! - попита с недоумение тя.

Саро стана от стола и се вгледа в очите на тази непозната за него жена. Макар и помътнели от годините, те имаха интензивно син цвят и блясък, типичен за всички жени, които обичат да флиртуват.

- Ани…! Аз съм Ани…! Бях камериерка, а ти помощник в кухнята…!

- Господи Ани, какво правиш тук?! – въодушеви се старият арменец.

- Аз първа те попитах…

- Ами аз се грижа за хотела и посрещам заблудени клиенти!

- Саркис ти си луд, та хотела отдавна не работи и е пред срутване…!

- Навик, просто навик…! А теб какво те води насам?!

- Аз пристигнах от Прага преди седмица. Моят Яцек почина и аз се прибрах в България. Реших да дойда и да видя какво става с хотела. Тук в това фоайе се запознахме с Яцко…!

Лицето на старата госпожа посърна, а от лявото и око потекоха една след друга три малки, прозрачни сълзи…

- Хайде Ани, не плачи…! – прегърна я Саро и добави със сподавен от вълнение глас - Красива си, не се тревожи, той те харесва дори повече от преди…!

- Наистина ли…?! – попита го с едва доловима усмивка Ани.

- Наистина…! – отвърна ѝ Саркис.


Четете още от художествената рубрика на Нула32:

„Камъчета“ от Ина Иванова

„Нежелано, чакано писмо“ от Иванка Могилска

„Опит за ново начало“ от Валентин Вълканов


Заглавна илюстрация: © Рами Хамуд

Владислав Христов
Владислав Христов
Журналист и поет с международно признание, известен със своите хайку, но и с пристрастието си към минималистичните форми в изкуството. Можете да го видите често и в ролята на репортажен фотограф. Автор на постоянно увеличващ се брой книги с поезия, публицистистика и кратки прози. Влюбен в Пловдив още от средата на 90-те години, когато е бил студент в Аграрния университет. Сега отново щастлив пловдивчанин по семейни причини.
gdpr-image
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.