Нетърпеливо поклаща крака във въздуха. Държи се с малките ръчички за кафявата кожа на седалката. Оглежда с любопитни очи цветовете…розово, жълто, зелено. Минали са точно 15 минути след три следобед. Настава суматоха, машинистите започват процедурата по откачане и прикачване на локомотива, под съпровода на „Жълтоклюно патенце”. Вратите се затварят, предупредителен сигнал…и потегляме. Точно по разписание в 15:30 часа Детската железница „Знаме на мира” напуска гара „Пионер”.

Движим се по тесните релси с онази скорост, с която запомняш всяко листо, което преминава пред очите ти. Вдишваш свежия въздух, букетът от цветя и растителност пълни дробовете ти. Ненаситен си на безкрайните пролетни нюанси на зеленото, опитваш се да ги преброиш и да запаметиш всеки от тях, да го откраднеш и скриеш за голите зимни дни. Накацалите деца по прозорците попиват всеки завой и неравност, всяко поклащане и колебание по трасето. Природа и машина стават едно. Теснолинейката се вие измежду дърветата, толкова тиха, толкова в унисон със заобикалящия релеф. През линиите прибяга катеричка, невъзмутимо се спира по средата и остава там, докато червеният локомотив с трите цветни вагона не преминава. Само ние, шумните наоколо, превъзбудените и някак чуждите на тази природа, се открояваме, като се опитваме да ѝ станем близки. С всяка разходка, с всеки поглед, с всяко качване и слизане от детската железница. А тя мълчаливо ни отвръща с търпение.

Тази година се навършват точно 38 години от откриването на Детската железница в сърцето на Младежкия хълм. Тя е втората в България и единствената работеща към днешна дата (бел.ред. първата е построена в гр. Кърджали, 1962 г., работи до 2016 г.). През 1997 г. железницата е закрита до 2007 г., когато отново може да се чуят колелата ѝ по релсите на Младежкия хълм. Историята за нейното появяване е свързана с обявяването на 1979 г. от ООН за Международна година на детето. По идея на Людмила Живкова, тогава председател на Комитета за култура в България, се организира първата международна асамблея „Знаме на мира”, в която се включват деца от 79 държави, за да отбележат празничната годината. В рамките на тази асамблея се построява и пловдивската детска железница, откъдето получава и името си – „Знаме на мира”.

Трасето е с дължина 950 м. Обиколката трае общо 25 минути в двете посоки. Преминаваме мост, който събира всички погледи надолу. След това се разклащаме през прелеза, за да може само след минути да се гмурнем в дълбокото синьо море, изрисувано по стените на тунела. След него ни очаква любимата на всички деца естакада във формата на шестица, помахваме на спирка „Снежанка” и пристигаме на гара „Панорама”, където за момент през всички ни се прокрадва нотка на притеснение, защото локомотивът спира на сантиметри от задния двор на една от последните къщи на тепето. Гледката тук горе не те пуска да си тръгнеш, но прикачването на локомотива е готово, стрелката за смяна на посоката е оправена и машинистът ни приканва да заемем местата си. Предупредителен сигнал и ето ни отново, между града, тепето и гората, в цветния вагон.

На гара „Пионер” машинистите се отдават на 30-минутна почивка, преди да дойде следващата група пътешественици. Общо работят четирима машинисти, всички с над 30-годишен стаж. Познават всяка част на влакчето и с удоволствие разказват за устройството му на децата. Разказват им за ширината на линиите, която е 60 см, за скоростта на железницата – 8,5 км/ч, за това, че се движи с батерии, а не с дизелов двигател, дори ги взимат в локомотива, когато е на гарата, и обясняват как се управлява влакът. Железницата прави 6 курса на ден, като във вагоните се побират 50 пътници. Касиерката споделя, че за месеци напред се запазват билети от цели групи. Понякога дори правели извънреден 7-и курс на влакчето през уикенди или празници, а през делничните дни било по-спокойно.

Детската железница е обичана атракция от малки и големи. Тя е построена от ученици и студенти общо за 156 дни, от 21 април до 23 септември 1979 г. Младежките бригади обаче са свързани много по-отрано с хълма. През 1948 г. започва „облагородяването” на най-високото пловдивско тепе именно от младежите. От тези бригади произхожда и името „Младежки хълм”. През годините хълмът е бил наричан с много имена – Джендем тепе (Адски хълм), Джин тепе (Хълм на духовете), Хълм на нимфите дриади (бел.ред. покровителки на дърветата) и много други. Когато се отклониш от главния павиран път, който се извива чак до върха, и навлезеш през пътеките, разбираш етимологията на имената. Без значение колко точно време си прекарал там, винаги хълмът ще те свари неподготвен. Безкрайни пътеки, други без изход, които свършват сред дърветата в непроходими местности, високи камъни, гъста растителност и богатото животинско разнообразие, удивяват и най-големите познавачи. Говори се дори, че на върха на хълма през Античността се е издигало тракийско светилище. Сега обаче на негово място има малка радиорелейна станция и празен басейн, който служил за напояване на растителността.

Въпреки многото имена, Младежки хълм приляга най-добре. Извън мистиката и всички горски и загадъчни същества, това е хълмът, който носи духа на младежите. Освен за разходки и отдих, тук се събират колоездачи, които имат привилегията да карат планинско колоездене в града. Събират се блейдъри, фрийрънъри и много други любители на спорта. В подножието на тепето се организират и музикални фестивали, открити уроци и спортните празници на голяма част от пловдивските училища. Младежкият хълм е и място, което приютява децата от махалите в подножието, които с интерес водят своите битки и играят всевъзможни игри. Вече пораснали разказват, че много от тях са се криели точно из Младежкия хълм. В годините, когато Детската железница не е функционирала, а е била прибрана в тунела, използван за депо, това е било едно от любимите места на децата.
Линиите на детската железница не са единствените наоколо. До Младежкия хълм всекидневно преминават влакове, кръстосвали страната и различни краища на света. Кой ли не е чакал на прелеза поне веднъж? Очертанията на хълма преминават за миг пред очите на пътниците и остават там, за фон на нечие чуждо пътуване. Всички пътници, тръгнали с ясна посока и перфориран билет, към тяхното „някъде”. На Младежкия хълм обаче, на билета крайна точка не е изписана. Там се качваш на Детската железница и слизаш на същата тази гара, от която си тръгнал. Пътуването започва и свършва на тепето, фонът се превръща в самоцел. И въпреки това, стотици деца отново и отново искат да се впуснат в приключението и да пропътуват разстоянието към това по-особено „наникъде”. Нетърпеливите крачета все още се поклащат във въздуха. Любопитството е непроменено, а желанието за още една обиколка - дори по-силно.