Напук на суетата

Този текст трябваше да бъде различен. Тук трябваше да отпечатаме думи на авторитетни хора с опит и наблюдения върху „Пловдив 2019“. Искахме да поканим специалисти, за да съставят вместо нас една т.нар. културна експертиза в навечерието на голямата година. Защото ни се струваше важно някой отстрани да регистрира събитията до момента и да документира надеждите и разочарованията на града. С идеята следващите страници „да послужат като база за бъдещи изследвания“ на някого напред във времето. За да може, видиш ли, той да не повтаря същите грешки. Или просто за разкош.

Но. След повърхностен разрез по темата преценихме, че не можем да си позволим толкова ниско летене. Че не е работа на списанието да влиза в ролята на арбитър по безсмислени артаджийски кавги, които вълнуват грубо седем души и половина и техните малобройни, но пък толкова шумни приятели. Уверихме се от първа ръка, че в случаите, когато не става въпрос за чиста глупост или некомпетентност, в дъното на дежурните проблеми винаги стоят нечии лични интереси и, че в природата си симптомите на всяко противопоставяне са идентични. Това са тесните и задушни малки светове на нашите и вашите, на послушните грантаджии и пренебрегнатите, на доверените и недотам, от които бързо решихме да се евакуираме. Това са тесните и задушни малки светове, които не познаваме, но в които се взряхме за момент, за да ви разкажем. Защото можем. И защото не ни се чакаше някой друг да го направи. С други думи, това е нашият разказ за нещата, по които не заемаме страна, но към които не оставаме неутрални.

В името на етиката ни се иска да кажем, че всеки има право на мнение и, че то е валидно, докато не посяга на чуждото, но що това се отнася до „Пловдив 2019“, ще ни трябват доста уговорки, за да се съгласим – средата е силно разединена, понякога дори свирепа, и това се вижда от самолет. Представителите на културната сцена в града буквално общуват на различни езици и много рядко успяват да се разберат, ако изобщо го правят някога, като тук не броим събарянията на сгради и пожарите. В разговорите за изкуство в Пловдив отдавна не става дума за качество на съдържанието, критическа оценка или рефлексия, а за ненавист, лицемерие и – разбира се – пари. Това ражда шизофреничните случаи, в които безспорните успехи за едни се определят като огромни провали от други и обратно. Хули се преднамерено и самоцелно, тихомълком и зад гърба на другия, но за това няма да навлизаме в подробности, защото ни помолиха. И защото няма смисъл. Същевременно обаче ситуацията предлага и алтернативен прочит – ако нищо останало не върви по план, то поне десетте души от апликационната книга все още имат единайсет мнения, че дори и повече, и това вероятно може да се отчете като напредък в някой брюкселски доклад. С оглед на това, след фестивалния махмурлук мотото „заедно“ следва да остане в историята само като ефимерен надпис в подножието на хълма, като шега по пътя към високите неща, към които уж всички се бяха запътили, но ги домързя.

Казват, че скандалите винаги са на първите страници на вестниците, но в Пловдив те често отстъпват на платени публикации и пиар интервюта на кмета. От тях научаваме колко добре се развива градът и въобще колко страхотно е всичко, но няма информация защо например системата за градския транспорт е абсолютно безполезна или защо четири години Общината не направи нищо по ремонта на Централния площад. Но може би това са други работи, които още не са толкова страхотни, че да си заслужава да четем за тях. Наистина, ако човек следи медийната хроника по темата и говоренето в социалните мрежи, той ще остане с усещането, че често става дума за паралелни реалности, в които критериите за добро и лошо са размити, а конците, с които довчера е бил съшит светът, днес са сериозно разхлабени. Атмосферата е канибалска и нападки към работата на Фондация „Пловдив 2019“ хвърчат от всички страни, докато тя панически се е принудила да се затвори в себе си и да се отбранява. Противниците на дадена кауза винаги са по-гръмогласни от онези, които я подкрепят, правилно ще кажат някои, но загадката е как да се ориентираш вярно в суматохата. Въпрос, чийто отговор потърсихме в усилието си да избегнем клюкарското и интелектуалната лукавост, така присъща за полето.

Макар и календaрната 2019-та фактически да не е започнала, изминатият път до нея е не по-маловажен от същинската програма, която ще стартира през януари. Впрочем, това е и мнение на самата Фондация – по думите на нейни представители, 2019-та започва още през 2012-та, когато се пише кандидатурата на Пловдив. Това са няколко години, в които адекватно да планираш действията и бюджета си, да привлечеш нови партньори и максимално да информираш хората за значението и ползите от подобен форум. Но и време, в което твърде малко неща се случиха по план, и време, което допълнително се съкрати от незнанието как да се използва. Апликационните книги, редно е да споменем, са само идейни проекти, които рядко се осъществяват в първоначалния си замисъл, но погледнато отстрани заложеното в пловдивската днес не изглежда дори близо. „Градските мечти“, описани в документа, звучат фантастично и за незапознатите би било по-логично те да се „сбъднат“ през 2032-ра, когато отново български град ще приеме домакинството, отколкото в следващите дванайсет месеца.

Междуличностните колизии, инфраструктурните неуредици и неизброимите бюрократични абсурди са само част от дългия списък с организационни проблеми, които съпътстваха подготовката досега. Историята става скучна и банална за географията ни, когато добавим и непрозрачността при взимането на решения, политическите вмешателства и явното нежелание от страна на Община Пловдив нещата просто да се случват. Политическото отдавна е заместило експертното в Управителния съвет на Фондацията и това е целенасочена подмяна, мотивите зад която не подлежат на съмнение или коментар. Независимо дали това се отразява върху работата на ръководството или върху артистичната програма, гражданствеността е в правото си да бъде недоволна, така както е недоволен и този брой. Не защото очаква някой да поеме отговорност, а защото му пукаше. Както им пукаше и на много други, които вече ги няма в картинката.

Но колкото и скептично да сме настроени факт е, че в момента Пловдив ползва собствена инерция, която, ако бъде овладяна, ще го отведе все някъде. Наблюдаваме динамика, която се отразява пряко или косвено на всичко наоколо. Въздухът е наситен с очаквания и пловдивчани масово имат положителна нагласа, макар и изобщо да не подозират какво точно ще се случи през 2019-та. Рекламната еуфория е достатъчна и е може би единственият спомен, който ще остане като проблясък в градската памет дълго след като и последният проект приключи. По същия начин, по който всички помнят само „Металика“ от лятото на 1999-та, когато Пловдив приема Европейския месец на културата. „„Металика“ идва и си отива, но ние оставаме с малките си радости и големи  проблеми“, пише пресата след концерта тогава. 

Сега отново сме на прага на подобно събитие, чиято формула е така замислена, че колкото и грешно да се проведе, в крайният си резултат то все пак да бъде успешно. Така  ще го опишат медиите и анализаторите после. Политически коректно и в добрия тон, така ще степенуват представянето на Пловдив и от Европейската комисия – в докладите им всички носители на титлата са се справили отлично. Ако изобщо подобно признание има значение за град като нашия, в който всеки си има истина за нещата. Хората тук тепърва ще се влюбят във всичко, което предстои или ще го отрекат напълно.

Докато това се случва, сиенитната линия на Трихълмието ще си остане все така непроменена, независимо кой се опитва да ходи по нея, с какви надписи я обкичва или колко пари е успял да открадне по време на мандата си. Камъкът не помни датите, нито имената, но не забравя себе си. Затова не се възнасяйте, когато утре зазвучат фанфарите, за да съобщят известното и нека истеричните декори да не ви подвеждат. Пловдив не е обществена поръчка или конкурс, от който някой чака финансиране, няма срок на изпълнение и не съществува на проектен принцип. Градът не е награда или някаква изтърбушена година, която ни продават. Не, не е това навън. Градът е друг и ние сме други, заради него. И затова е битката – за да не го забравяме. |32

Фотография: Илия Димитров