Разминаване
февруари 10, 2017
Настроение терминално
февруари 20, 2017

Нашият свят

Викаме в съня си
гласовете ни
плискат като морски вълни
по брега
стъпките ни,
изостават,
могат да ходят и сами,
а после дълго ни чакат…
да разберат, че вече сме
отминали
винаги от двата края на полумесечни заливи
дните акостират в далечените рифове,
ронливи от скелетите на летните месеци.
Компас без полюси
са
удавените пера на птици
плуват безтегловни
между навитите крачоли на глезените ни.
Времето
полепва солта
по часовника на китката ми,
парализира първо сърцето,
стрелките треперят в безмълвни мъки.
Морската вода не разтваря минутите,
само тръпне по пенливите устни
от всички стаени в балончета думи
по пенливите езици,
боричкаме се между песъчинки,
шепнем, после отново се отдръпваме,
теглим краищата да се съберат с нас.
Хоризонтът е дълъг.,
вълните – къси.
Хвърчилата се влюбват в небето.
Дърветата пускат корени в обратни посоки
пълзят към звездите,
разклоняват се в спомени.

Остана единствено споена с брега
нашата
стъклена
зелена
бутилка
ката морски фар, да привиква
сирени в тъмните заливни нощи
и легенди-
за онези двамата неми,
които си говорят по звездите,
и криели писмата си
оглушели от шума на вълните.

Прозираше  отвътре навита гръд
под смарагдовото стъкло
с послепис: „В Рая отиваме
заедно
през Ада
не!Възможно е
и някак точно тук !“