Попитахме трима журналисти с дългогодишен опит в занаята коя е най-важната новина, която са отразили за Пловдив. Познаващи цената на думите, тежестта на всяка секунда ефир, неблагодарността на професията, но и способността ѝ да променя средата, отпечатваме историите им без редакторска намеса.

Веселина Божилова

В паметта остават емоциите

Гледката към Пловдив от терасата на бъдещата галерия „Червеното пони“ и усещането за топлина и уют от думите на Начо Културата на фона на цигулката на Минчо Минчев, който репетира на долния етаж за концерта си довечера.

На много места ме отведе пътят ми на новинар за 40 години. Много събития, вече история на града, съм видяла лично. Много забележителни хора, които вече не са сред нас. В паметта остават емоциите.

Удивителното откритие на Пловдив не къде да е, а в лондонския квартал Челси в къщата на Петър Увалиев. Това чувство на сладък шемет да потънеш изцяло в думите на този вълшебник и той да ти подари един забравен вече град от времето на неговото ученичество.

Искреният страх от надигналата се човешка тълпа в центъра на Столипиново, непосредствената близост до застрелян човек, осъзнаването за огромен риск.

Безпомощната мъка на бедно бездетно семейство, което изхвърлят от общинска къща заради реституция. Пронизващият вопъл, когато пред очите ни единствената им радост – малко кученце, заместило деца и внуци, попада под гумите на голям камион.

Стачки, блокади, митинги, радост, гняв, мъка, отчаяние, сълзи от щастие, мъдрост и скудоумие. Всичко това в един калейдоскоп на историята на деня. Защото това е журналистиката.

Виждала съм страшни неща. Много страшни неща.

„Това е най-страшното, което съм виждала“ – си помислих на 20 август 2016 година, когато пред очите ми огънят погълна методично и безмилостно тютюневия склад на Кудоглу. Стана така, че единствена забелязах малкия пламък в странично прозорче доста далеч от горящите складове на „Иван Вазов“. От него започна всичко и завърши с огнена стихия на всички етажи.

Бяхме двайсетина души наоколо. Мълчахме. Един баща носеше детето си на раменете. Едно момиче седна на тротоара и сви глава между краката си. Един мъж се молеше на глас през цялото време. Видях с очите си как изгаря една история. И нищо не можех да направя.

Марк Аврелий е казал, че ако си следил отблизо 40 години обществения живот, все едно си го следил 10 000 години.

Битката на полето на съдържанието – за обществените медии с Десислава Шишманова и Марин Данев

„Ние трябува да бързаме“ – преглед на печата в Източна Румелия“

Не е най-добрата, но друга вече няма“ – историята на ПОТВ

Заглавна фотография: © Веселина Божилова