Най-важната новина

DImitar Genchev, I Can Only Hide
Димитър Генчев между „Light and Dust“
22/07/2022
Петър Чиновски
02/08/2022

Най-важната новина

Попитахме трима журналисти с дългогодишен опит в занаята коя е най-важната новина, която са отразили за Пловдив.

Познаващи цената на думите, тежестта на всяка секунда ефир, неблагодарността на професията, но и способността ѝ да променя средата, отпечатваме историите им без редакторска намеса.

Веселина Божилова © личен архив
Веселина Божилова

В паметта остават емоциите

Гледката към Пловдив от терасата на бъдещата галерия „Червеното пони“ и усещането за топлина и уют от думите на Начо Културата на фона на цигулката на Минчо Минчев, който репетира на долния етаж за концерта си довечера.

На много места ме отведе пътят ми на новинар за 40 години. Много събития, вече история на града, съм видяла лично. Много забележителни хора, които вече не са сред нас. В паметта остават емоциите.

Удивителното откритие на Пловдив не къде да е, а в лондонския квартал Челси в къщата на Петър Увалиев. Това чувство на сладък шемет да потънеш изцяло в думите на този вълшебник и той да ти подари един забравен вече град от времето на неговото ученичество.

Искреният страх от надигналата се човешка тълпа в центъра на Столипиново, непосредствената близост до застрелян човек, осъзнаването за огромен риск.

Безпомощната мъка на бедно бездетно семейство, което изхвърлят от общинска къща заради реституция. Пронизващият вопъл, когато пред очите ни единствената им радост – малко кученце, заместило деца и внуци, попада под гумите на голям камион.

Стачки, блокади, митинги, радост, гняв, мъка, отчаяние, сълзи от щастие, мъдрост и скудоумие. Всичко това в един калейдоскоп на историята на деня. Защото това е журналистиката.

Виждала съм страшни неща. Много страшни неща.

„Това е най-страшното, което съм виждала“ – си помислих на 20 август 2016 година, когато пред очите ми огънят погълна методично и безмилостно тютюневия склад на Кудоглу. Стана така, че единствена забелязах малкия пламък в странично прозорче доста далеч от горящите складове на „Иван Вазов“. От него започна всичко и завърши с огнена стихия на всички етажи.

Бяхме двайсетина души наоколо. Мълчахме. Един баща носеше детето си на раменете. Едно момиче седна на тротоара и сви глава между краката си. Един мъж се молеше на глас през цялото време. Видях с очите си как изгаря една история. И нищо не можех да направя.

Марк Аврелий е казал, че ако си следил отблизо 40 години обществения живот, все едно си го следил 10 000 години.

Нери Терзиева © Иван Коджабашев
Нери Терзиева

18 ноември 1989 г.

Чак вчера, цели 33 години след първия свободен митинг в Пловдив, научих, че от сградата на Окръжния комитет на БКП на централния площад са ни наблюдавали и са се превивали от смях. Ами да, какво да ги притеснява? Гледката бяхме ние – двайсетина журналисти, децата ни, неколцина научни работници от Пловдивския университет, петдесетина ученици от руската гимназия, излезли от киното, няколко минувачи.

Първият митинг една седмица след падането на Тодор Живков! Невинни лозунги, като „Гласност“, „Да върнем смисъла на думите“, „Искаме свят без лъжи“ и „Демокрация“. Нарисуваха ги малките синове на Весето Божилова предишната вечер под диктовката на майка си, а в кухничката им в ж.к. „Тракия“ токът ту спираше за дълго, ту идваше за кратко. Национален режим на електричеството – един час има, три няма. Държава-дискотека.

Бях чула от приятели, че на 18 ноември в 18 часа в София се събира голям митинг. Бързахме да изпреварим столичани. И ето я съботата на „бунта“, 11 часа пловдивско време. Скръндзаво слънце осветяваше Главната, но за нас си беше жега. Крачехме към Военния клуб и викахме: „Хайде с нас, хайде с нас!“. Никой не се присъединяваше, само страхът се влачеше на каишка в късите ни сенки.

Застанахме на стълбите на Военния клуб. Притичаха колегите от подвижната репортажна станция на радио-телевизионния ни център и донесоха микрофон. Не помня какво съм говорила. Но на всички ни се говореше. Притича отнякъде тогавашния кмет Тодор Петков – и той говори. Жена грабна микрофона и се оплака от зет си…

Иван Желязков снимаше, Тодор Даскалов филмираше. Вечерта излъчихме.

След години прочетох, че се предписва роля на журналистиката в САЩ, заради атентатите от 11 септември – репортерът трябва да е съучастник в големите промени. Не просто да е наблюдател. Още не знам дали трябва да е така.

Ивайло Дернев © Pink Tsonk
Иво Дернев

За кожата на една награда

Тази награда беше ваша. На екипа на Нула32. Затова и този текст ще е малко различен. Започва странно. Ще е леко гневен. И ще е посветен на вас, Нула32, с кратко залитане към моята си професионална история.

Знаете. Имам предвид награда „Пловдив“ 2022 в раздел „Журналистика“, за която бяхте номинирани. Но не ви отредиха място до финала. Не знам доколко темата е болезнена за вас – вярвам, че сте над тази дребна призьорска суетня.

Но за мен е.

Аз съм обиден… Бе гадно ми е. Защото съм носител на наградата в тази категория и като такъв я уважавам. Уважавам я и заради невероятните колеги, които са я приемали с почести през годините. Е, чисто егоистично, ценя я и затова, че Под тепето има общо 3 статуетки от последните 13 години. Статуетки на изключителния, и също „недопуснат” като вас до градските прожектори, творец Димчо Павлов (Арката му от Цар-Симеоновата градина, изкоренена при управлението на Иван Тотев от парка, и до днес се намира някъде в „кочините“ на „Градини и паркове“).

Обиден съм, защото си вършите работата принципно, професионално и бих казал разкошно (дано не сметнете това определение за прекалено помпозно за вашия интелектуален стил на списване). Вие сте „журналистика“ и „култура“ в едно. А награда „Пловдив“ би следвало да се полага на хора, които завързват именно това съчетание в работата си. Като Владимир Балчев и Теодор Караколев за творчеството им за нашата медия. Или като и до днес най-важният разказ в професионалния ми път, заради който и аз имам копието на Димчо Павлов на бюрото си.

Разказът за подмяната на духа с винила – дългата ми поредица от публикации за това как пловдивският митрополит Николай превърна „Св. Марина“, паметник на културата, в комикс. Дано помните… Как върху безценните стенописи в храма залепи тапети от винил, каквито има в много кръчми в Гърция и Кипър, например.

Този мой разказ стигна навсякъде. Инициира подписки на интелектуалци. Предизвика протести. Доведе до някакви смешни административни наказания за всевластния духовник. Но винила в храма остана. Той си е там и днес. Фалшивее върху невероятната църковна стенопис. Винилът победи тогава. Кичът подмени духа през 2012 г. Подменя го и днес. Случи се с вас, Нула32.

Това е и поводът за това словоблудство – битката за този наш Пловдив. Кичът не може да доминира тук. 032 е телефонният код на Пловдив. Той е като ДНК. А ДНК-то на Пловдив е духовността. Малките загуби в схватката с винила нямат значение. Духът тук винаги е крайният победител, не тапетите.

Вечността на този град го доказва.

Продължавайте да дерзаете, пичове!


Битката на полето на съдържанието – за обществените медии с Десислава Шишманова и Марин Данев

„Ние трябува да бързаме“ – преглед на печата в Източна Румелия

Не е най-добрата, но друга вече няма“ – историята на ПОТВ


Заглавна фотография: © Веселина Божилова

gdpr-image
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.