Палми Ранчев гостува на литературния салон Spirit&Spirit с книгата си с избрана поезия „Под шапката на скитника – подреждане на уличните безпокойства“ (Scribens, 2023) и романа „Хаосът в играта на джаги“ (Жанет 45, 2023) на 28 март 2023, вторник от 19:00 традиционно в Петното на Роршах.  По повода представяме разказ на писателя от книгата „Тази вечер нищо не е случайно” (Жанет 45, 2018).

---

Още не беше сигурен, че гримасата и възпиращия жест с дланта бяха достатъчни да откажат униформеният портиер. Дребен, къдрав, с червена униформа, опитваше с маймунски бързи движения да поеме огромния му куфар. Имам нужда от спокойствие, беше готов да му изкрещи. Най-накрая го остави на мира. Лесно довлече куфара от таксито до рецепцията и после пред асансьора. Наскоро беше сменил колелцата с по-стабилни. В асансьора, заобиколен от четири стени, за първи път от доста време се почувства на сигурно място. Издигаше се нагоре към още по-голямо спокойствие. Пристигна на седмия етаж и металната врата безшумно се отвори. Излезе в коридора като влачеше с една ръка куфара. Беше толкова лесно, отдаваше му се; благодарен на създалата се ситуация: нито някой друг, нито той самият създаваха пречки. Движеше се напълно нормално. Освен това случайно избра правилната посока, в която номерата се увеличаваха и скоро спря пред своята стая. Бръкна в джоба на дънките и от натиска дъното им увисна още повече. Беше доволен, че не бяха тесни, веднага напипа електронната карта и с едно движение я извади. Постави я в улея. Кафявата врата не помръдваше. Изпита паника: трябваше ли да се върне? Извади пластмасовата карта и чу познатият звук: тежката врата беше отворена. През огромния прозорец срещу нея се виждаше морето. Сребърно на цвят, като разтопен и застинал метал. Дори само тази гледка беше достатъчна да оправдае пътуването му.

      Не искаше да мисли за нея. Не искаше да мисли за никого. За известно време ще прекъсне всяка връзка с предишния живот. Завинаги нямаше да може. Жив ли си не съществува „завинаги”, каза си, колкото и тривиално да му звучеше. Погледна към дивана. Нямаше да бъде нито „неговия” , нито „нейния”. Щеше да изчака спокойна сериала си, криминалната драма, която тя не понасяше. Демонстративно преместваше възглавницата, бавеше се. Накрая се преместваше, а той отново изпускаше началото на филма. Всекидневните им заяждания бяха все на подобни теми.

-           Винаги намираш начин да ми развалиш настроението.

-           Господин Пеев, държа да ви обърна внимание, че сте доста дребнав.

-           Кой ми го казва!

-           Господине, въобразявате си, че вашето добро настроение е основна цел и

смисъла на съществуванието ми. Все още имам доста други интереси. И главно задължения. Дори и само защото още продължавам да работя.

-           Аз своето съм отработил.

Искаше му се да й каже, че скоро ще продължи да рисува. Тогава

значително по-рядко щяха да се пресичат пътищата им. Дори съвсем нямаше да се пресичат. Станеше ли десет и тридесет нямаше сила, която да я задържи далеко от леглото. Докато той обичаше нощите. Опитваше се в тишината им да проумее смисъла и безсмислието на идващите и отминаващите години. През деня той щеше да спи. Така ще избегне нейното постоянно чистене и подреждане. Заедно с натякванията, че все още се налага сутрин да ходи на работа. Лицето му и тогава, и сега, пламтеше. Скоро топлината се събра в горната част на черепа му. Напрежението за миг стана нетърпимо, масажира с върховете на пръстите слепоочията си, и болката премина.

-           Всяко същество има жизнени граници. Някои ги постигат по-рано, други…

-           Престани!... От забележките ти получавам болки в слепоочията!

-           Господин Пеев, и мен ме боли главата. Но по-рядко се оплаквам.

-           Не ме оставяш даже да кажа какво ме боли. Веднага и теб те заболява. Напоследък тя подготвяше документите си за пенсиониране, и все по-често

оставаха заедно. В разговорите им доминираше нейната заядливост и неговата непоносимост, каквото и да кажеше. Всичко помежду им, както и да го наричаха, някогашна любов, продължаващо съжителство, или системна досада, понасяна търпеливо, беше продължило прекалено дълго. Седна на кревата и вдигна поглед към огледалото.     

      Нямаше какво толкова да види. Лицето му не го интересуваше. Не само защото прекалено добре познаваше чертите си. Струваше му се чуждо, дори непознато. Взирането в огледалото и търсенето на нещо безспорно негово, отличаващо го, точно в този момент му изглеждаше безсмислено. Отново сам си създаваше проблеми. Отбеляза: цял един живот не ми стигна да свикна със собственият си образ. Завъртя рязко глава и се взря в морския пейзаж до огледалото. Картината му изглеждаше позната: море, хоризонт, небето над тях. Банален сюжет, но отделни детайли и леката мъгла, в която слънцето беше като потънало, му придаваха допълнителен смисъл. Колкото повече се взираше мъглата се сгъстяваше, размазваше цветните мазки, и те се сливаха с рамката и предметите извън картината. Опиташе се да прочете името на художника, когато зад гърба си чу:

-           Не очаквах, че ще се срещнем отново на такова място.

-           Какво му е на мястото? Обикновена хотелска стая.

-           Луксозна е!...

-           Дрънкулките и другите лъскавости никога не са ме впечатляват.

-           Някога ходехме на Арапя. Спяхме в палатка, ако не си забравил.

-           Доста време мина оттогава.

Най-накрая се досети кой говори. Зад гърба му беше Чипса. Така я наричаше

през онова лято. Край кревата – два матрака, застлани с кафяво войнишко одеяло - винаги имаше отворен пакет чипс, основната им храна тогава. Не успя да си спомни името й. Прякорът носеше в достатъчна степен безгрижието и свободата на тогавашните дни и нощи. Сигурно заради това лицето й, мярнало се в ъгъла на огледалото, осветено от морското слънце, изглеждаше нереално.

-           Наистина доста години изминаха оттогава. И не бяхме на палатка, а в

каравана. Беше с едно колело, ако си спомняш. Май остана там завинаги.

-           Първо бяхме на палатка, твоята кафява алпийка. Чак след седмица, когато

момчето, с което се запознахме на стопа, си тръгна, се преместихме в неговата окуцяла при паркирането каравана.

-           Сега си спомням.

Лежеше по корем, с невероятно задниче, кръгло и изпъкнало, кадифено и

плюшено, и същевременно твърдо. Някога не се насищаше да го гали. Опираше длани около тънкия кръст и продължаваше да гали двете половини на гладкия и объл гръб. Изпита както тогава огромна възбуда. Всичко нейно му въздействаше като афродизиак. Дори тънките пръсти, червено-розови от чипса. Спомни си как отлагаше следващите етапи на близост. Доставяше му удоволствие. И още дълго я галеше.

-           Чипс, знаеш ли какво си спомних?

-           Не е трудно да се досетя. Мен ме интересува друго. През годините доста

често мислех дали още рисуваш?

-           Благодарение на рисуването дълго време оцелявах.

-           Значи са те приели в Академията? Колко пъти само се обаждахме.

Измисляхме какви ли не основателни причини, че не можеш сам да провериш.

-           Не ме приеха. Преживях го като истинска трагедия. И на следващата година

кандидатствах в икономическия. Но продължих да рисувам. Понякога по цели нощи. В продължение на доста години само рисуването ме спасяваше.

     Може би сега беше моментът да изяснят някогашните си отношения. Какво беше се случило, че се разминаха? Тогава достигнаха етап, след който трябваше да направят нещо съществено, да вземат решения, да начертаят планове, искаха ли да продължат усещането за несекваща и безгранична свобода, което с нея беше толкова естествено. Всичко можеше да продължи само ако останат заедно. Такова беше сега заключението му. През онова лято усещането, че с всеки ден и всяка нощ заедно, прекосяваха безкрайно поле, и никога нямаше да стигнат хоризонта, беше достатъчно.

-           Сигурно помниш, че имам солидна сбирка от твои картини. Иска ми се да

видя новите ти работи.

-           Последната си картина завърших преди повече от десет години. В мазето...

Само там можех да се скрия…

-           Имал си нужда от скривалище? Някога постоянно се нуждаеше от свобода и

светлина. Свободата не беше проблем. Заради светлината заедно чакахме да изгрее слънцето.

        В стаята настъпи тишина. Не беше сигурен дали Чипса още беше зад гърба му.   

       Успокои се, когато отново я чу:

-           Чувствам се доста необичайно. Сигурно защото отново сме заедно.

Изненадваща близост!... Особено след толкова години…

-           Ти беше единствената жена... С която привличането и силното желание…

Радостта, че сме заедно... Всичко изглеждаше толкова просто… И невероятно сложно…

-           По-късно никога не ме потърси. Точно така – никога. Дори не се обади по

телефона.

-           Бяха ми нужни прекалено много  години да го разбера. Дълго време

връщането назад ме плашеше. Но вчера изтеглих всичките си спестявания. И ще отидем където пожелаеш.

-           Скъпо мое любимо момче, по-важно е да се отпуснеш. Дори направо си

легни.

-           Толкова хубаво е, че отново сме заедно.

-           Не е нужно да напускаме стаята, за да отидем където и да било.

Той продължи да лежи с разперени настрани ръце. Въпреки силната болка в главата очакваше скоро да тръгнат. И да отидат някъде без да напускат стаята.

---

Заглавия фотография: Палми Ранчев © Владислав Христов