седмият хълм
Защо… Седмият хълм?
юли 5, 2020
Щрихи за поети
Щрихи за поети
юли 10, 2020

Не познавах този град, преди да позная поетите му

Но как т. нар. „пловдивска лирика“ успява да намери своето място в националната литература? Отговорът потърсихме от един изявените изследователи на българската лирика – Гергина Кръстева.

Не познавах този град, преди да позная поетите му. Единствено стиховете бяха онези медиатори, които – в почти детските ми години –  превеждаха и материализираха в слово първите необясними усещания от извисяването, от неразбирането на реката, от ступора пред миналото и времето изобщо. Усещах особената духовна атмосфера в Пловдив, без да знам нищо за нея, без дори да подозирам основанията ѝ, без да съм чувал имената, които създават града. Пребродих там, където дълги са дните, а животът е кратък, започнах да изграждам онова особено отношение към градския космос, за което пишем във всеки брой. Залъгвах се, че само аз гледам по различен начин на фасадите, на улиците, на отломките живот.

Може би някъде по този път се лутаме всички преди да открием стиховете на пловдивските поети. Тогава с лека горчивина разбираме, че и преди нас мястото е замисляло, вдъхновявало, плашело някого. Но и с една особена благодат вече осъзнаваме, че живеем в град, който ражда и възпитава характерна чувствителност към себе си, към времето и към света.

Като споделяме тезата за литературоцентризма на българската култура и съвсем без да пренебрегваме други изкуства, които заслужават (а и ще получат) свой отделен брой, можем да твърдим, че в края на 50-те и 60-те години на ХХ век в Пловдив започват да се оформят основите на това, което наричаме пловдивска лирика. Разбира се, оставяме отворена и вратата назад – бурният духовен и културен подем в града, когато Пловдив беше столица по времето на Източна Румелия и след това в годините от началото на ХХ век до края на Втората световна война. В книгата си „Литературният Пловдив“ Владимир Янев обаче ни припомня, че присъствието на художници, музиканти и театрални дейци по това време, е било по-осезаемо. „Местните автори са материално и духовно притеснени, липсват им стимули за изява, среда, разбиране. За учещите се тук и за по-изявените им учители Пловдив е преди всичко отправна точка към столицата“ – пише още той.

пловдивска лирика
Кадри от представянето на „Седмият хълм“ – брой № 20 на Нула32

Първото десетилетие след 9-ти септември 1944 година пренарежда литературните и културните пластове. В Народна република България се налага т.нар. социалистически реализъм. Парадоксален още в името си, той съвместява политическа и естетическа същност. Подобна е и неговата цел – чрез налагането на няколко всеобхватни принципа върху изкуството да „приюти“ културата под крилото на Партията, да „отгледа“ организирана писателска общност, която в съзвучие с властта да повтаря в творчеството си кухи лозунги и клиширани образи, да бъде удобна и може би най-важното – да не пречи. „Терминът „социалистически реализъм“ постепенно започва да се огъва от лекотата на собствената си празнота“ – пише Пламен Дойнов и разказва извадка от досието на пловдивския поет и дисидент Йордан Русков, който е осъден за разпространение на стихотворението „Зов за свобода“ в подкрепа на унгарското въстание от 1956-а. В досието агентът, водещ разработката, записва виц, който Русков е разказал: „Какво е това социалистически реализъм? – Половият орган на комара. Всички знаят и говорят за него, но никой не го е виждал.“

В края на 50-те и през 60-те години на ХХ век в литературата и по-осезаемо в поезията започват да се наблюдават някои пропуквания в „сградата“ на социалистическия реализъм. Отхвърлянето на властовата норма от авторите става по няколко различни начина: демонстративна стилова, езикова, алегорична атака по обществени теми („Сатири“ от 1960-а и „Стихове“ на Константин Павлов от 1965-а) или далеч по-камерния отказ от участие в света на социалистическия човек и вглъбяване в една все по-независима и универсална индивидуалност, което стои в основата на дебютната стихосбирка на пловдивчанина Иван Теофилов – „Небето и всички звезди“ от 1963-a. Очаквано, всеки един творчески жест, несъвпадащ с очакванията на социалистическия реализъм, получава своето „наказание“ – книгата може да бъде оплюта и отхвърлена от конюнктурната критика, на автора може би няма да му се отпечата ръкописът или ще изгние някъде из шкафовете на държавните издателства, като постави под въпрос оцеляването на твореца, който ще си помисли дали другия път си струва изобщо да напише онова, което няма да бъде отпечатано.

През 60-те пловдивският литературен живот е облагодетелстван от някои процеси на децентрализация в културата. Десетилетието се свързва с откриването на Държавното издателство „Христо Г. Данов“, което изиграва огромна роля в развитието на пловдивските автори и редактори, през 70-те и 80-те е известно и с доста смели издателски практики. През 60-те излиза и литературният алманах, предшественик на авторитетното списание за култура, литература и публицистика – „Тракия“. Дружеството на пловдивските писатели, както и основаването на филологията в Пловдивския университет, са също важни фактори, които предпоставят оформянето на все по-ярка литературна общност под тепетата. Част от това оживление са и литературните клубове и кръжоци, през които минават много от имената, белязали 70-те, 80-те и 90-те години на ХХ век. Така на този фон през 60-те се оформя едно поколение от модерни пловдивски поети, сред които са Васил Урумов, Александър Бандеров, Киркор Папазян, Иван Вълев, Николай Заяков, Петър Анастасов, Николай Гюлев. Списъкът може да бъде продължен.

Кадри от представянето на „Седмият хълм“ – брой № 20 на Нула32

Попадаме и в списъчното изреждане на имена, което е една от клопките, в които този брой, а и почти всяко вглеждане в литературната история, попада. По-горе въведохме определението „пловдивска лирика“, което заслужава да бъде малко по-обстойно обмислено преди да продължим мислите си по темата. Като град, който създава особена творческа енергия, и с оглед на изредените вече културни фактори, Пловдив оформя през 60-те, 70-те, 80-те и 90-те на моменти застъпващи се, друг път напълно различни поетически генерации. Някои от поетите в тях са от един приятелски кръг, други работят заедно, трети пък са най-малко вписващи се в каквито и да е поколенчески модели. Ако погледнем задълбочено авторските почерци от тези години, ще видим много индивидуални светогледни системи, изразни средства, поетически форми. Правилно ли е тогава да събираме тези автори само защото са творили по едно и също време на едно и също място? Или това е оправдано, защото в някои от техните стихове Пловдив не е просто декор, а огромна тема, съдба, свят и екзистенциален дом? Тези въпроси зададохме на един от изявените изследователи на българската, а и плодвивска лирика – Гергина Кръстева – доцент в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.

„Всъщност и двата принципа са функционални. Но първият може да води към нещо като регионална статистика и тогава „пловдивска лирика“ би означавало и просто вид преброяване на пишещите лирика автори, трайно установени в Пловдив. Докато вторият предполага все пак някаква тематична устойчивост, някакво трайно и отстоявано във времето обвързване на творчеството с града. От друга страна пък, да си само роден тук поет, едва ли е алиби за това творчеството ти е да е част от т.нар. „пловдивска лирика“.  И оперният певец Борис Христов е роден в Пловдив, добре знаем това, но кой го посочва като „пловдивския оперен певец Борис Христов“? Разбира се, корелацията в примера ми не е съвсем коректна.

Но пък един по-внимателен поглед няма как да не установи, че в творчеството на родените тук поети – повече или по-малко, в една или в друга степен, Пловдив присъства. При някои от тях двете лица на принципа, който искате да изведете като определящ, съвпадат по един удивително пълноценен начин. Но пък от там насетне започва да се изгражда представата за тях, т.е. това, че са родени, свързани с града и са го превърнали в своя важна и голяма тема често се оказва нещо тясно, недостатъчно за мащаба, който изисква общуването с лириката им. Иван Теофилов е много адекватен пример за това. От друга страна, да не забравяме, че Христо Фотев е роден в Истанбул…  А Добромир Тонев – в Ямбол“ – сподели доц. Кръстева пред Нула32.

През 70-те години в Пловдив се утвърждават имена като Георги Райчевски, Иван Николов, който пише най-зрелите си стихосбирки тогава и Божана Апостолова, дебютирала в края на десетилетието. Там намираме и първата книга на Йордан Велчев – „Римски стадион“. От 1979-а е и получилата национална награда за дебют „Белег от подкова“ на Добромир Тонев. През 80-те в Пловдив са налични вече напълно налични всички условия за благоприятна литературна дейност: читалища, музеи, университет с водещи филологически специалности, активност в музиката, в живописта, в театъра, развита издателска дейност, медии. Веселин Сариев, София Несторова, Иван Странджев, Недялко Славов, Александър Секулов, Емил Стоянов и Антон Баев правят големите дебюти през 80-те. В десетилетието излизат и важни поетични книги на Тодор Чонов и Тоня Трайкова. Тогава все по-отчетливо започва да се чува и името Петър Манолов, обявил гладна стачка в знак на протест срещу отнемането на архива му от комунистическата власт.

пловдивска лирика
Кадри от представянето на „Седмият хълм“ – брой № 20 на Нула32

Но как т. нар. „пловдивска лирика“ успява да намери своето място в националната литература? Като си позволяваме да я събираме в модела на регионалното, всъщност не правим ли една по-лоша услуга на поетите, които би трябвало освен местно, да имат и своето национално значение? Доц. Гергина Кръстева ни напомня, че „следите на тази склонност към регионални подредби водят назад, към епохата на социалистическия реализъм“. Тогава, за да изглежда един поет по-малко значим с творчеството си, особено ако е недостатъчно удобен за властта, той или бива заточен към други творчески полета – телевизия, кино, театър, или бива „подложен на хербаризиране“ и някак минимизиран с определения като „пловдивски“, „бургаски“, „кюстендилски“, „търновски“ и т.н. поет. 

„При постепенно свръхцентрализиращата се българска култура принудата към трайно засядане в някаква родна провинция е жест, продиктуван от тайното и нагло очакване неудобният поет да се примири с регионалната си „значимост“ и отсъствайки все повече и повече сред присъстващите, в крайна сметка да се провали във всичките си намерения за творческа кариера, а защо не и съвсем да изчезне… Този процес обаче, оказва се, не е толкова еднозначно обезпечен с успех. Успех за онази власт, имам предвид.

Защото тъкмо изтласкването на поетите, които са не съвсем изрядни, от литературния център прави възможни такива културни, заредени с алтернативност, феномени като Бургаския театър от десетилетието на 60-те години, (където по това време живеят и работят Христо Фотев и Иван Теофилов), като небеизвестните „Литературни петъци“ в Пловдив от началото на 80-те години, родени по хрумване на Веселин Сариев, а защо не и смелите издателски инициативи на издателство „Христо Г. Данов“ през 70-те  и 80-те години…“ – добавя още доц. Кръстева.

Като обмислим проблема за националното значение и градската идентификация на един поет, се оказва, че може би има още една страна – особената мазохистична зазиданост в мястото, за която доц. Кръстева обяснява: „Тя, за жалост, простира ръце и върху работливата памет за поетите – емблеми и митове, за „поетите на…“, според формулата, която всички познаваме. Допускам, че думите ми ще прозвучат горчиво, но провиждам една такава, ще я нарека – регионална пловдивска ревнивост към „поета на Пловдив“ – Добромир Тонев. Парадоксално за мен е това хем да имаш съзнанието, че той е творец от национална величина, хем някак си да не го пускаш от пловдивската си прегръдка. Защото Пловдив все още дължи много на популяризирането на паметта за този поет…“.

През 90-те години Пловдив не остава по-назад от динамичните промени в българската литература, продиктувани от политическото и социално преустройство в Европа. Много от дебютиралите през предходните десетилетия автори продължават да са творчески активни. С разпадането на държавното книгоиздаване, „Христо Г. Данов“ – издателството, отворило път за голяма част от първите книги на поетите от Пловдив, остава в историята. През 21. век Пловдив има редица литературни постижения, появяват се интересни книги на стари и някои нови имена, които си струва да се търсят, четат и събират. За жалост, в най-ново време може би го няма онзи творчески заряд на отминалите десетилетия, липсват студентските кръжоци и клубове, почти нямаме нито един силен млад поетичен глас, който да заяви себе си на литературната сцена. Защо – може би ще е тема на друг някогашен брой, а навярно и на друго списание.

Но този брой далеч няма за цел да прави някакъв антологичен преглед, да бъде списък или представителна извадка за поетите, творили и живели в Пловдив през годините. Със сигурност много имена и подробности около контекста на т.нар. пловдвиска лирика липсват в този текст и в двадесетото издание на Нула32 и вярваме, че те ще открият своя път към специализираната и неспециализираната публика. В този брой се опитваме да прокараме пътищата на евентуалния отговор защо едно от тепетата ни е в каменни стихове, защо безкрайно се завръщаме там, където вече всичко е минало, защо никога няма да разберем този град поетите ли го измислиха, или града измисли поетите си – за да се забавлява в играта на времето от трона на хилядолетията.

пловдивска лирика
Кадри от представянето на „Седмият хълм“ – брой № 20 на Нула32

Използвана литература:
„Литературният Пловдив от XIX век до наши дни“ – Владимир Янев
„Живея с Пловдив“ – Владимир Янев
„Българският соцреализъм – 1956, 1968, 1989: норма и криза в литературата на НРБ“ – Пламен Дойнов


Заглавна фотография: Атанас Хранов

Подкрепи списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!