Представяме ви новата художествена рубрика на Нула32! Автор на първия разказ в нея „Нежелано, чакано писмо“ е Иванка Могилска. Копирайтър по професия и разказвач на истории по сърце, в биографията си има две издадени стихосбирки ( „ДНК " и „Иначе казано"), два романа („Места за загубване" и „Внезапни улици") и сборник с кратки разкази „Тая земя, оная земя"), всички от които издадени под знака на ИК „ Жанет 45“. Нейни текстове са превеждани на английски, френски, унгарски, руски, фарси и бангла. Обича да пътува, да четe и да събира чужди истории. 

Антония Асенова смени няколко квартири от страх, че той все пак може да отговори на писмото ѝ. Нарочно избираше дръпнати и неуслужливи хазяи – да е сигурна, че никому няма да хрумне да ѝ препрати омачкан и омърлян плик, пропътувал хиляди километри.

Понякога си го представяше – нежелано и все пак чакано писмо, което потъва в чужда купчина реклами и известия за неплатени сметки и се озовава в кофата. А оттам, кой знае, може би в пункт за събиране на хартия или дори в завод за рециклиране. Забавно ѝ беше да си фантазира как след време някоя цветарка ще увива букет за първа среща в груба, рециклирана хартия – продукт на техните неизяснени отношения.

Друг път си мислеше, че настоящият обитател на някое от старите ѝ жилища все пак ще прояви любопитство, ще отвори чуждото писмо и ще го прочете. После може би щеше да попита хазяите за предишния наемател. Те щяха да измърморят нещо по адрес на способността ѝ да чисти и подрежда и с това опитите на един непознат да узнае нещо повече за нея и може би дори да ѝ предаде писмото, щяха да приключат.

Но!

Беше ѝ се случвало да се запознава с хора, които са живели по друго време в квартира, в която е живяла и тя – градът не беше голям, защо да не се случи отново? Тогава Антония ще е в правото си да насочи разговора към влошеното качество на пощенските услуги, да вметне колко обича да праща и получава писма и да подпита дали някой от нейните приятели не ѝ е пратил по погрешка писмо на стария адрес. „Казах на всички, че се местя, дадох новия си адрес, но все има някой неразбрал, нали знаеш.“

Ако случайността я събереше с настоящия обитател на бивша нейна квартира, това щеше да е знак и можеше да се възползва без угризения, че престъпва решението си – никога повече, никакво внимание за някой толкова безотговорен към сърцето и тялото ѝ.

Подобни приумици щъкаха из главата ѝ, докато мъкнеше по стълбите тежка пазарска торба или докато изпразваше настоящата си пощенска кутия. С времето те я навестяваха все по-рядко. Накрая съвсем забрави за нечаканото писмо. Ходеше на работа. Излизаше с приятели. Срещна добър мъж, който видя, че тя е добра жена. Не след дълго се ожениха.

Малко след сватбата, докато той сменяше табелката с имената им на вратата и пощенската кутия, я порази откритието, че сега вече писмото наистина никога няма да пристигне. Тя вече беше с друга фамилия. Онзи мъж, който изчезна така внезапно, не я знаеше. Бившите ѝ хазяи също. Сега трябваше да има много по-голям късмет, за да се навърже поредицата от случайности така, че тя да получи неговото обяснение. Ако след толкова години, той все пак решеше да ѝ го даде. Или поне да се извини. Откритието помрачи малко щастието от медения ѝ месец.

От една страна се успокои „Сега вече наистина, ама наистина няма никакъв шанс пътищата ни да се пресекат отново, дори на хартия. По-добре, аз имам нов живот. Щастлив живот.“

От друга – се разочарова. Беше възможно той все пак да си спомни за нея поне веднъж за всичките тези години и в пристъп на угризение и съжаление, да ѝ напише писмо, да признае, че е сгрешил. И тя никога нямаше да разбере за това, да тържествува и да не му отговори! Или да му отговори язвително! Но по-скоро да не му отговори!

От трета страна, добре че се сети почти веднага след сватбата. Защото разликата във фамилиите беше, все пак, само една буква – вече не беше Асенова, а Арсенова. Значи беше възможно писмото да я намери! Да дойде по някакъв начин на настоящия ѝ адрес и да попадне в ръцете на мъжа ѝ. Тогава вече щеше да стане страшно! Той щеше да се огорчи и да започне да ревнува, Антония нямаше да може да го убеди, че всичко това е минало – защото нали в писмото си онзи мъж ще пише, че е трябвало да остане с нея и че понякога мечтае да се намерят отново – и спокойната любов, която споделят Арсенови, щеше да напусне дома им.

За да предотврати този проблем, щом се върнаха от сватбено пътешествие, тя си взе пощенска кутия под наем. Погрижи се приятелите ѝ да узнаят за нея, разпрати учтиви уведомления до всички свои бивши хазяи и се върна спокойна към семейния си живот.

Дните ѝ бяха щастливи и тя може би щеше да забрави и писмото, и онзи мъж, чиито сурови черти не можеха вече да одраскат сърцето ѝ – толкова бяха размити и избледнели – ако не беше наемът на пощенската кутия. Всяка година, на една и съща дата, неизвестен пощенски служител се обаждаше по телефона и я подсещаше, че е време да поднови абонамента си. Тогава всичките ѝ терзания и страхове възкръсваха. Тя отиваше, отваряше кутията, виждаше, че е празна, но не се решаваше да се откаже от нея. На следващата година се повтаряше същото.

Двамата Арсенови остаряха, побеляха, децата им си тръгнаха по пътя. После Антония се разболя и не след дълго умря. Когато пощенският служител я потърси по телефона, господин Арсенов не разбра съвсем какво искат от него. Каква пощенска кутия? Та те си имаха! Двамата! С табелка с имената им на нея! Все пак се престраши да бръкне в нощното ѝ шкафче. Намери ключа и отиде в пощата.

Дълго време се мота във фоайето, между всичките кутии. Не се решаваше да отвори тази, която жена му беше държала в тайна от него през целия им съвместен живот. Малко преди пощенският клон да затвори, той пристъпи към нея и я отключи. Вътре лежеше омачкан и омърлян плик с непознато мъжко име на него. Господин Арсенов го взе, огледа го от всички страни – да го отвори ли? Нали не беше предназначено за него. От друга страна – Антония не можеше вече да го прочете. От трета – наистина никога нямаше да разбере, ако той отвори плика и узнае тайната ѝ.

Чувстваше се уморен, усещаше бодежи в лявото рамо и не знаеше дали болката в челюстта и врата е предупреждение за наближаващ инфаркт, или е от стискане на зъби. Искаше да се прибере и да си легне. Разгледа плика внимателно още веднъж. Почеркът на непознатия беше много нечетлив и не беше сигурно, наистина не беше, дали е написал шестица, или нула. Вероятно ставаше въпрос за грешка. Да! Точно така! Грешка беше! Колкото повече се взираше в номера на пощенската кутия, изписан на плика, толкова по-ясно го виждаше. Затова просто пъхна писмото в правилната кутия, побърза да закрие абонамента на жена си и се прибра у дома. След седмица, като отиде на гроба ѝ, занесе букет от свежи цветя, завити в рециклирана хартия.

Краен срок за изпращане на кратки разкази за декемврийския ни брой: 15 ноември. 

Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания. Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен.

Очакваме текстовете ви, придружени от ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg 

Илюстрация: Стефани Неделчева