„Освен че имаше способността да вижда, Румен Жеков можеше и да рисува. Той можеше да рисува, но имаше и нещо повече – знаеше да рисува.“ Скулпторът Иван Тотев за своя близък приятел и за изкуството, от което можем да се учим.

---

Как да говоря за непрежалим приятел и художник, за когото имам убеждението, че е от малцината, дори от единиците, които би трябвало да са жалони за националната ни култура? Съзнавам невероятния мащаб на творчеството на Румен Жеков, но и че образът му с времето може да бъде схематизиран и сведен до, образно казано, видимата част на айсберга на сложната и противоречива негова личност. Опасявам се, че може да дойде време, когато произведенията му ще бъдат гледани просто като картини – да, с респект и възхищение, но без усещане за страстите и интелекта, вложени в тях. Мисля, че е рано и все още много сме хората „вътре“ в конфликтите и възторзите си с него, за да разравяме вулкана от страсти, който представляваше самият той, но в който, като изкусен и ловък манипулатор, умееше да въвлича и околните.

Давам си сметка и че за изясняване на помпозно звучащото „значение за нашата култура“ е нужна дистанция във времето, когато личната човешка харизма на твореца поизбледнява и художествените стойности на създаденото от него, а и самата му личност започнат да се преценяват с някаква по-спокойна обективност.

Но сме тук и сега и нека за начало кажа, че произведенията на Румен Жеков имат шанса да не са разпръснати по чейнджбюра, по офиси и холове, а да са собственост на сериозни и прецизни във вкусовете и разбиранията си колекционери, което – да, не го направи най-продавания пловдивски художник, но гарантира достоен живот на картините му във времето. И друго – той си позволяваше лукса да се държи с настъпателните парвенюта, които се навъртат около художниците, по начин, който му спечели в тяхно лице непримирими врагове. В някои от тези минивойни бяхме заедно и ви уверявам, че да кажеш на някой напорист артшарлатанин, че е хасковски селяндур, е невероятно удоволствие.

По-горе употребих израза „пловдивски художник“. Всъщност Румен при всеки повод държеше да заяви, че не е пловдивски художник и че така наречената „пловдивска школа“ е едно смешно и несъстоятелно явление в художествения живот. Че доколкото има някакви реални характеристики, тя е белязана от една охрово-сивкаво-кафеникава гама, която навремето минаваше за много интелектуална. Всичко това поднесено с чаровен артистизъм. Разбира се, Румен обичаше и уважаваше много Слона, беше респектиран от Бояджана, но кой би си и помислил да спомене Бояджана като представител на „пловдивската школа“. Тогава ми беше трудно да се съглася с тези негови крайни оценки. Приемах ги за бунт срещу тукашното статукво, а дори и като проява на нескромност. Но погледнете картините от черния му период с геометричните терени – къде в тях може да усетите лежерния артистизъм на пловдивската бохема! Късните му минималистични работи – някои искрят в невероятно розово, или потъват в дълбоко синьо…

Мисля тези картини като откровения, изживявам ги с цялата безмълвност, на която съм способен, и те не ми създават усещане за някаква мистична връзка със Стария град или прочутата ни Главна улица с нейната подкупваща бутафорност.

С времето все повече започвам да ценя изкуство, изложби и отделни картини, от които мога да се уча. И всяка картина, всички изложби на Румен, които съм гледал или в които сме участвали заедно, за мен са били мигове, в които съм се усещал и ученик. Да, ние бяхме приятели и колеги, имаме може би над десетина съвместни изложби, но признавам, че в някаква степен и в определени моменти съм имал ясното съзнание, че съм негов ученик. Искам да вярвам… Надявам се младите колеги, не само на неговите студенти, а всички, които гледат и виждат картините му, да усетят в някакъв момент контакт с него като на ученик с учител.

Споменах гледане и виждане. Румен Жеков умееше да гледа и имаше способността да вижда. Форма, движение, пространство, светлина, цвят… И имаше дарбата да говори и споделя видяното. За мен е било истинска магия да ми разкаже това, което гледаме и да установя, че той вижда, а аз започвам също да виждам, чак след като той ми го е посочил и обяснил. Но не само това – имал съм невероятния шанс да съм бил свидетел на магията на неговото творчество, да наблюдавам как изживява някакъв обект и го превръща в картина. Сега някои от тези му картини са в огромния каталог и като ги видя, честно – едва сдържам вълнението си.

Освен че имаше способността да вижда, Румен Жеков можеше и да рисува. Той можеше да рисува, но имаше и нещо повече – знаеше да рисува. За мен беше необяснимо как за неща, които са ми изглеждали направени едва ли не в транс, той говореше и ставаше ясно, че през целия процес на работа е имал тотален контрол върху процеса на рисуване и структуриране на творбата си.
Накрая не мога да не спомена и още един парадокс. Всички, които познаваха Румен Жеков, могат да потвърдят, че той беше център на внимание, душа на компаниите, че имаше невероятно чувство за хумор, че беше тънък ценител на женската красота, а и беше харесван и дори мечтан от жените. В същото време в картините му липсват шеги и закачки, намигвания, хумор и анекдотичност. И друго – никъде в тях няма еротика.

Нека завърша с нещо лично. Разлиствам каталога с репродукциите и имам ясното съзнание, че Румен и картините му вече са в историята, че са в друго измерение и с друг статут, виждам ги по различен начин и те придобиват нови значения. Но попадам на някои, които са едновременно в каталога и историята, а в същото време са пред мен или зад гърба ми и висят на стените около мен. Не мога да ви опиша странното усещане от тази двойственост на измеренията. Но в същото време си давам сметка, че моята заслуга, тези картини да са в моята къща, е почти никаква, че те са тук, само и единствено защото Румен Жеков е решил така.

---

Заглавно изображение: Румен Жеков, „Синева“, 2017 г., акрил, платно, Колекция галерия L'UNION