Необходимият Иван Кирков

Русалия Кирова
Портрет на двама, които са един – Русалия и Димитър Кирови
10/05/2022
Йоан Левиев Ресторант „Пълдин“ – „Мевлеви Хане“
Музеят е навън – монументално-декоративното изкуство в Пловдив
23/05/2022

Необходимият Иван Кирков

Иван Кирков, „Вселена“, Галерия Джуркови

Защото не го разбира, Партията избира да не го вижда. Ала виждането на Иван Кирков работи по различен начин: той вижда само каквото му трябва, или иначе казано – каквото другите не виждат.

Приятелите му го описват като неразговорлив и неприятен за компания човек, с когото трудно може да се намери общ език, като инат – в личностен и творчески план, когото е страдание да обичаш1. Изследователите му го определят като виртуозен, като един от най-дискутираните през социализма автори, като необходим за развитието на българската живопис. Сам за себе си художникът казва, че е гражданин на света, защото му е омръзнало да е патриот. 

Иван Кирков рисува от 5-годишен и твърди, че може да прави само това.

Знае, че го прави добре, а който знае, че може, трябва да знае още повече, казва художникът, който никога не е имал собствено ателие. Работи винаги в дома си или където го свари нощта, в кухнята или върху четири куфара в банята, с палитра от стари вестници или картони, но това не му тежи. Работата за него е в главата, а не на стената. 

В главата му е и хоризонтът, който непрекъснато се разширява. Времето на творческия му дебют обаче има рамки и идеологията не намира смисъл в хоризонта на художника. Защото не го разбира, Партията избира да не го вижда. Ала виждането на Иван Кирков работи по различен начин: той вижда само каквото му трябва, или иначе казано – каквото другите не виждат. Случаят с картината му „До морето“ от 1961 г. е тъкмо такъв – вината на творбата е в това, че предлага по-голям хоризонт от позволения, че показва хора, които са обърнати към него. Че просторът на мисълта не е измислица. 

Иван Кирков, „До морето“, 1961 г., м. б. пл., Галерия 8
Иван Кирков, „До морето“, 1961 г., м. б. пл., Галерия 8

Но морето не е единственото прегрешение на Иван Кирков. Необичаен и разностилен, ако гледа картините му през годините, човек трудно би предположил, че са излезли изпод четката на един и същи автор. Еклектиката в творчеството му не се дели на периоди – рисува паралелно всичко, никога не е привлечен да рисува в един и същи маниер, за да бъде разпознат или предвидим. Прескача между жанрове, техники, области, работи в илюстрацията, изява се като сценограф и кинохудожник, създава и монументални творби. Най-интимното му убежище, мястото, което е само за негова лична употреба, обаче остава живописта. Тъкмо в нея се спасява в трудните моменти. 

Световете си художникът обединява в условно направление, което нарича имагинерен реализъм.

Посока, която използва действителността за основа, но е лишена от наподобителността, от точното ѝ претворяване на платното. Иван Кирков не рисува от натура и въпреки мощната си зрителна памет, обектите по картините му се появяват избирателно. Отново важи максимата: да виждаш невидимото за другите. После идва въображението. Формулата е проста, но от нея се ползват само великите майстори, само истински надарените.  

Иван Кирков, „Асеновград“, 1995 г., м. б. пл., Галерия УниАрт, НБУ
Иван Кирков, „Асеновград“, 1995 г., м. б. пл., Галерия УниАрт, НБУ

За да си обясним Иван Кирков на помощ идват и думите на Иля Еренбург, който описва безпогрешно картините му като реалистични, но с абстрактно въздействие. Комплимент, който добре обобщава естетическите търсения на художника и който може би още веднъж потвърждава творческото му верую, че „истината не е в буквалността на обективния свят“. 

„Кой ще обясни на нашата публика, че живописта има свой специфични закономерности, че качеството на един портрет не се определя от красотата или професията, или от заслугите на портретирания, а от живописните качества на самата творба? Живописта не е театър, нито литература! Оня е истински майстор, който успява да превърне действителността в художествено обобщение, ако щете, в символ2“ – пита оспорваният млад художник Иван Кирков още през 1962 г. на обсъждането на Окръжната изложба в Пловдив. Словото му е посветено на липсващите звена в професионалната култура на младия български художник и свидетелства за неконюнктурната нагласа на едно поколение, освободено от доктрините на „обновения“ социалистически реализъм, което е способно да мисли различно.

Иван Кирков, „Джаз“, 1978 г., акварел, хартия, Галерия УниАрт, НБУ
Иван Кирков, „Джаз“, 1978 г., акварел, хартия, Галерия УниАрт, НБУ
Иван Кирков продължава да е несъгласен и на старини.

Не изневерява на стила си (или по-точно на стиловете си) и на стремежа си към простор, които предава и на учениците си в Академията, сами по себе безкрайно различни, но само заедно – колективно потвърждение на учителя си.

Гледам разговорите с него в документалния филм на режисьора Андрей Киряков от 2009-а, малко преди художникът да напусне този свят завинаги, и се питам как успяваш да запазиш равновесие до края, да се раздаваш навсякъде, да си всичко наведнъж и същевременно да останеш автентичен, да опазиш чувствителността си, да си способен да се ядосваш и да противостоиш до края? Откъде извира възторгът, който подмладява художника, държи го вечно развълнуван, търсещ и в протест? Или тайната отново е в невидимия свят на Иван Кирков, достояние само на можещите, на длъжните да знаят още повече? Отговорът навярно разтяга хоризонта. Някой свободен човек само трябва отново да го дорисува. 

Дали човек има мигове на щастие? Не мога да определя, но мигове на неизказана радост има много. Радостта от това, което съм видял, е по-силна даже от мига на щастие. Щастието е вид чувство на нирвана, на себеосвобождаване от всичко, което е в теб, по някакъв приказен, чаровен начин. Докато радостта от това, което виждаш, е нещо много по-чувствено и преживяващо самата същност на събитието, в което участваш.

Иван Кирков

1. Стоянович, Петър. 50 интимни срещи. София: Св. Георги Победоносец, 1994.

2. Аврамов, Димитър. Летопис на едно драматично десетилетие. София: Стефан Добрев, 2015. 


Защо… „Град на художници, част втора“

Свежестта на погледа – разговор на Нула32 с проф. д-р Галина Лардева

Безкрайният разговор на (с) Енчо Пиронков


Заглавна фотография: Иван Кирков, „Вселена“, Галерия Джуркови

Панайот Стефанов
Панайот Стефанов
Завършва журналистика в Софийския университет и се интересува от всичко онова, което я изгражда. Създава Нула32 в плен на заблудата, че познава този град достатъчно добре, за да започне да го разказва. Вярва, че хартията е и ще си остане най-добрият източник на дълбочина, с който разполагаме.
gdpr-image
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.
Абонирайте се за бюлетина на Нула32 и Schneider Electric!

Абонирайте се за бюлетина на Нула32 и Schneider Electric!

Получавайте първи авторските материали на списанието и препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Успешно записване! Благодарим!