от другата страна на живота
От другата страна на душата
март 31, 2021
южнобългарските художници
Следите (не) се губят
април 13, 2021

Непрекъснатата 500-годишна нишка на пловдивски художници

Всеки от тези пловдивски художници се е вдъхновявал от тези преди него и се е опитал да надгради над творчеството на своите предшественици.

Българските художници излизат от анонимност през Възраждането. Едва тогава те започват да се възприемат като уникални творци, които подписват творбите си, да използват собствен стил и уникални мотиви, породени от личната им духовна и артистична нагласа.

Такива или подобни констатации вероятно всеки е чел, ако се е интересувал от българско изкуство. Те – донякъде верни – обаче не показват цялата истина. Докато на Запад творят Леонардо, Микеланджело, Бернини и прочее, тук не живеем в пълна изолация и без никакво творчество. Вярно, мащабите са различни, както и духът, но представата, че тук има 5 века тъмнина са погрешни.

Не, не искам да „отричам робството“. Това, което трябва да знаем е, че въпреки османското иго, у нас е имало хора, които са творили и са оставили едно богато наследство, и на техните рамене стъпват Захари Зограф и Станислав Доспевски, а по-късно Цанко Лавренов или Златю Бояджиев.

Тези хора, поне в по-тъмните османски векове, рядко са се самоопределяли (или поне рядко имаме информация) като българи, гърци или други – те са били православни християни. На този въпрос няма да се спирам. Целта е да се разходим сред тези векове творчество, непрекъсната нишка чак до днешните пловдивски художници, независимо дали рисуват икони, или абстрактно съвременно изкуство.

И така – да се върнем в 1500 г. Леонардо да Винчи скоро ще започне да рисува Мона Лиза. Микеланджело вае световноизвестната скулптура Давид. По същото време, по което по-богатите флорентинци са събрали средства да платят поръчката за Давид, по-богати пловдивчани са събрали средства да платят за нови икони в храма „Св. св. Константин и Елена“. Съществените разлики са в това, че в Пловдив през следващите около 300 години християните ще продължат да са второстепенни в империята и това е една от причините множество документи да изчезнат, да не се появят хора, които да записват историята и така много имена да останат анонимни. Затова и не знаем кой е нарисувал тези икони.

Но те не са сковани. Не са некачествено изкуство от самоук майстор. Художникът – или художниците, нарисували Исус Христос, Света Богородица и св. св. Константин и Елена са били умели майстори на четката, на бъркането на боите, на сковаването на дъските. Днешната ни представа, че по-старите икони са с грешна перспектива или пропорции пропуска целия смисъл на тези икони. Те не са създадени да са копие и перфектна репрезентация на реалния свят. Напротив, съвсем умишлено те странят от това. Финото изписване на дрехите на св. св. Константин и Елена не може да се направи от неумел майстор.

пловдивски художници
Пахомий Зограф, „Св. Георги, увенчан на трон“, края на XVI век, темпера на дърво, ГХГ – Пловдив

В края на XVI век, когато Караваджо рисува своите знаменити творби по библейски сюжети, друг художник в Пловдив рисува св. Георги на трон. За къде точно е била предназначена иконата не е ясно. Освен документите, за които стана дума, през вековете са унищожени или повредени и много произведения на изкуството. Свикнали сме да мислим, че това е поради враждебните властващи мюсюлмани, но често причина е и невъзможността да бъдат обгрижвани. Подчиненото и поради това бедно, населението не е имало икономическите възможности на западните християни и много творби са унищожени от влага, непочистване, изгниване или пък защото са обновени по най-евтиния възможен начин – някой просто е рисувал върху тях.

Така чак при скорошна реставрация под въпросната прекрасна икона на св. Георги се показва надписът на монах Пахомий – авторът на тази красива творба. „Анонимността“ на художниците още в края на XVI век не е била закон. За съжаление, не знаем нищо повече за въпросния Пахомий, освен че очевидно е бил превъзходен художник.

Тези примери може да изглеждат откъслечни, но действително изгубените икони, както и други художествени произведения, са много и неизвестни. По същото време, по което Пахомий рисува св. Георги на трон, през града ни преминава западният богослов Стефан Герлах. Той записва, че през 1578 г. в града има 8 християнски храма. Малки, схлупени и тъмни. Всички те все пак са имали иконостаси (най-вероятно все още обикновени дъсчени табла, без никаква дърворезба, но това е друга история), поне няколко икони, а част от тях и стенописи. Почти нищо не е оцеляло от всичко това, макар и Герлах вероятно да е видял – ако е влизал в храма – иконите в „Св. св. Константин и Елена“, рисувани 70-80 години по-рано.

Повече или по-малко в този тъмен, схлупен вид, съществуват пловдивските храмове до Възраждането. И макар по туристически табели и флайери да четем за строителството им през това десетилетие – на „Св. Неделя“, „Св. св. Константин и Елена“, „Св. Николай“ и други – то тези храмове пазят много по-стара история.

Оставихме зад гърба си XVI век. Пред нас е XVII век, когато пак е имало пловдивски художници. Или поне такива, творили в Пловдив. В една такава възрожденска сграда се пази една по-стара скъпоценност – иконостасът в „Св. Николай“ на малкото площадче встрани от катедралния храм в Стария град.

Иконостасът – всъщност само царските му двери и апостолският ред – са изработени през втората половина на този XVII век. Този малък обект е интересен не само с това, че е на близо 400 години. Много негови характеристики сочат, че е силно повлиян от иконостаса на Бачковския манастир – богат и важен център. Главната църква „Успение Богородично“ е обновена около 1604 г. Новият иконостас вероятно е направен по-късно – около 1642 г. Изработен е от майстори, дошли специално за целта от Епир – днешна Северна Гърция. И малко по-късно друг, по-неук майстор, видял този, се е вдъхновил и почти е копирал монументалната внушителна творба в малката пловдивска църква „Св. Николай“. Когато през 30-те на 20 век е построена сегашната сграда, този стар иконостас е запазен и поставен в новата църква.

Друга е съдбата на иконостаса, който днес е в храма „Въведение Богородично“. Малък храм, често пропускан, тъй като е в сянката на голямата „Света Неделя“. Пак около 1830 г. започва строежът на днешната сграда в Стария град. Въпросният иконостас е преместен в малката „Въведение Богородично“, където е и до днес. Вероятно царските му двери са изработени още през XVI век, а останалата част – от 1766 г., според най-сериозния изследовател на темата Иванка Гергова.

И отново около 1830 г., когато започва строежът на храма „Св. Св. Константин и Елена“, вероятно са сменени и днешните най-впечатляващи образци от Иконната галерия в Стария град, за които стана дума по-горе. Заместени от други шедьоври, но вече на модерен майстор – Захари Зограф.

Но малко прескочихме във времето – след сравнително тъмния XVII век, следващото столетие след 1700 г. дава повече шанс за изява, макар и все още под тежкото османско иго. Появяват се още повече майстори, много по-образовани за европейските тенденции и идеи. 

Несвързани с Пловдив, но показателни за времето са например хора като Христофор Жефарович. Известен на повечето българи като автор на т.нар. „Стематография“, той пише и „Ерминия“ – наръчник за художници, вероятно първата подобна книга, чиито автор владее славянски език. По същото време твори негов колега Панайотис Доксарас, също автор на ерминия, но и добре запознат със западното изкуство. Може да е странно, но е факт – макар и източноправославен художник, живял около 1700-та година, той всъщност е отлично запознат със западното изкуство, достиженията на Ренесанса и барока, и дори прави преводи на гръцки език (който са владеели всички грамотни православни в Османската империя, в това число и пловдивчани) на трактати на Леонардо да Винчи, Леон Батиста Алберти и др.

В сферата на хипотезите е доколко и дали част от този умствен труд е достигал до Пловдив или е останал по покрайнините на империята, търгуваща по-активно със Запада. Сигурното е, че част от тези идеи с времето се отразяват на творчеството в региона. Така към края на въпросния XVIII век вече можем да отбележим не просто икона с името на даден художник, а много повече – представители на различни тенденции.

Откриваме ги основно не в Пловдив, а в близките покрайнини. Свързани със старите традиции на източноправославната икона, аскетични, както се изразява проф. Емануил Мутафов, са творбите на Теодосиос от около 1750 година и неговия ученик – Йоанис от Горни Воден, чиито произведения можем да открием все още в църквата на манастира „Св. Георги Метошки“ в Асеновград. В съвсем друг стил обаче твори Апостолис от Воден (но друг – в Гърция, известен и като Едеса). Той явно е повлиян от съвременните западни тенденции – иконите му от 70-те на XVIII век са с барокови украси, силно орнаментирани тронове, богати на цветове. 

Някъде по това време ще са се появили и първите украси по пловдивските възрожденски къщи. Това също е тенденция, дошла от Запад – или по-скоро повлияна от културния контакт, но пречупена през нашата си призма. Нерелигиозното изкуство е нещо нетипично за нашите земи. Но по светските къщи в следващите десетилетия, най-вече през Възраждането, се появяват пейзажи, портрети на собствениците на къщите, обикновени флорални украси. Успоредно се развиват и подобни тенденции и в ислямското изкуство. Украсата на днешната Джумая джамия е изработена от пловдивски художници през 1785 г. Нито те, нито споменатите в предните редове са били „пловдивчани“ в истинския смисъл на думата, но те са останали тук месеци или дори години, поставили своя отпечатък както в материалното наследство на града, така и в нематериалното.

Така с тази активна смес от вековното източноправославно изкуство на божествените икони, и нахлуващите влияния от Запад на Ренсанса, барока и всички богатства на това време, логично стигаме до много по-известното ни Възраждане. Къщите по Трихълмието се украсяват с колони и флорални мотиви. Бурното строителство през 30-те години на XIX век на нови храмове попада точно в този период – тук рисуват много художници, сред които Димитър Зограф (по-консервативен) и брат му Захари Зограф (по-прогресивен в творчеството си), но всички по това време са повлияни от западното изкуство. 

Дали просто с композиции от сорта „Архангел Михаил вади душата на богатия“ на Димитър в храма „Св. Неделя“, или със смелите опити на Захари Зограф да модернизира православната живопис, включително и с уроците, които тъкмо в Пловдив той взима от „двама французки зографи“. Или с иконостаса в „Св. св. Константин и Елена“, за който изрично е записано, че ще бъде резбован по „виенски образец“ (макар че все още се дискутира какво изобщо значи това).

пловдивски художници
Цанко Лавренов, „Иконописец“, 1926 г. туш, гваш, бронз, молив, хартия, фондация „Цанко Лавренов“

Пътят на българското възрожденско изкуство е донякъде прекъснат след Освобождението. Макар и не съвсем. Традициите на православното изкуство е са прекъснати с идването на чужди академично школувани майстори – или с работата на български. Това е времето на Иван Мърквичка или Антон Митов, които също оставят своята следа в Пловдив – макар и също не „пловдивски“ художници по рождение.

Но това дълго наследство не е забравено. Всички тези имена и събития не са просто каталожно изреждане на събития от пловдивската художествена история. Те са вкоренени в нашата култура. Когато през 1930-а години Цанко Лавренов започва да рисува Стария Пловдив, той се вдъхновява от тези възрожденски къщи, рисуваните фасади, алафрангите. Той познава и църковното изкуство. 

Както епирски майстори са дошли да изработят иконостаса в Бачковския манастир и са повлияли на майстора, издялал този в „Св. Николай“, така и вероятно майстори от Крит, Света гора, Епир или другаде – или пък такива, повлияни от техните школи – са изработили икони, за които стана дума по-горе – старите в „Св. Св. Константин и Елена“, „Св. Георги“ на монаха Пахомий или други. Векове по-късно, през 1930-а година по обратния път ще тръгне Цанко Лавренов, който макар и модерен художник, ще стигне до Света Гора и ще се вдъхнови обратно от това свещено за християните място.

Всички тези имена можем да наречем също и пловдивски художници. Не едно и две от имената, останали в пловдивската художествена история, не са родени тук, дори не са прекарали и голяма част от живота си тук. Както можем да сме щастливи, от споделената история с брезовчанина Златю Бояджиев, прекарал голяма част от житейския си път в Пловдив, така и със Захари Зограф, сновал по пловдивските калдъръми около 10 години през XIX век, или пък с монаха Пахомий, сновал 200 години по-рано, вероятно по същите камъни, или още столетие по-рано анонимният майстор, изписал прекрасните икони на Христос, Богородица и Константин и Елена. Всеки от тези пловдивски художници се е вдъхновявал от тези преди него и се е опитал да надгради над творчеството на своите предшественици. Всички те представляват една непрекъсната нишка от поколения пловдивски художници, която днес можем да проследим поне 500 години назад. |32

Подкрепете списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!