Свикнали сме да акцентираме на археологическото наследство от Римската империя или запазените сгради на възрожденския Пловдив, но прецизната работа на археолози и допълненията от други изследователи рисуват въображаема картина на несъществуващия вече средновековен град, който е оставил по-малко материални следи, но е онова свързващо звено, което прави връзката между тези два, а и днешния, Пловдив – непрекъсната.

„Този голям и прекрасен храм (...) [е] огромен по размери и блестящ по красота. Неговата хубост се дължи на съотношението между дължината и ширината и на подходящата за двете височина, на семплия покрив, който с простотата си е достоен за възхищение. Ликовете на светците и самия Бог, въплътил се в човек заради нас, затъмняват прелестта на зората... Тяхната видима красота и прецизна изработка със своята достоверност надминават всяка хармония“

Никита Хониат, XII век.

 „На третия хълм има една стара гръцка църквица, на която са изрисувани (...) цяла гръцка процесия или шествие, един носи на главата си хляб, увит в платно, друг върви пред него с восъчни свещи, двама други носят два кръгли плоски подноса...“

Стефан Герлах, ок. 1578 г.

За въображаемата реконструкция на средновековния Филипополис можем да разчитаме единствено на археологията.

Разкопките през годините установяват, че градът – свил се на Трихълмието в други периоди – се разширява в низината и през XI-XII век достига поне до места, като например около днешните улици „Леонардо да Винчи“ и „Петър Парчевич“ в равната част, където дори е имало улична мрежа. Средновековието ни е дало и части от крепостната стена, водната щерна на върха на Небет тепе, долните части от няколко сгради и съвсем малко други артефакти. За съжаление, археологията работи само до останките на различни основи и някой друг движим артефакт, а от Средновековието тук не са останали много. 

Така можем да си представим Пловдив през XI-XII век – едни по-добри години, свързващи спадовете в развитието преди и непосредствено след това. Градът ни е бил важен и богат център, тук са резидирали високо образовани администратори и духовници. Но от материална гледна точка, уви – за разлика от Несебър, Солун или Атина – времето не ни е завещало нищо, до което можем физически да се докоснем.

За разходката ни назад във времето се опираме на историческите сведения.

И в духа на Средновековието, първо ще погледнем към най-представителната възможна сграда – централния градски християнски храм.  400 години делят цитираните две описания, които вероятно се отнасят до една и съща сграда – катедралния Богородичен храм на Пловдив. 

Освен различното време, двамата автори пишат от две много различни перспективи – на византийския Изток и на европейския Запад. Друга особеност, която също трябва да имаме предвид – византийското Средновековие, през чиято призма трябва да гледаме и средновековна България, не е търсило грандиозността на западните храмове с огромните им размери, а е виждало красотата по съвсем друг начин. Гледал през 1578 г., Герлах опитва, макар и също в спецификите на своето време, да представи една картина, която може би е по-близка до днешния ни светоглед. „Огромният по размери“ храм се превръща в „стара църквица“, а прекрасните стенописи – в не съвсем разбрано „шествие“.

Текстът на видния историк и администратор – Хониат е бил управител на Пловдив по това време – е възхвала на дейността на тогавашния митрополит Константин Пантехни и е писан в годините около 1185 г. Това е времето на въстанието на Петър и Асен, на Третия кръстоносен поход и куп други проблеми на Византийската империя.

А къде се е намирала въпросната църква?

Историците до голяма степен са единодушни, че в повечето случаите имената на топосите са изключително непроменливи и се запазват през вековете. Храмът може да бъде разрушен, издиган отново или ремонтиран, но името се запазва. Затова проучвателите са убедени, че Никита Хониат говори за предшественик на днешния храм „Успение Богородично“ на входа на Старинен Пловдив. 

Почти сигурно интересуващата ни пловдивска църква е била кръстокуполна – не особено голяма като размер, но с акцент върху голям купол в средата. Дали е строена от тухли, или камъни можем само да гадаем. Обобщавайки, можем да кажем, че тухлените църкви обикновено са белег за по-богат дарител. 

Малко по-рано в Константинопол се строи все още съществуващият, макар и вече като джамия, императорски манастирски комплекс „Пантократор“ – между 1118 г. и 1136 г. Това са най-големите храмове по това време – дълги по 30-а метра, с куполи от не повече от 8 – 9 метра в диаметър. В другата „крайност“ можем да си представим малката църквица в Сапарева баня или малко по-големия храм в кюстендилския квартал „Колуша“ – също качествено градени тухлени постройки, но много по-скромни като размери с куполи от по 3 – 4 метра в диаметър. Трябва да си представяме, че пловдивският храм е бил някъде по средата. И все пак – ако археолозите не открият основите на тази средновековна църква, всичко това остава само една фантазия за несъществуващия централен храм на онзи Пловдив от 1185 г.

Подобна е ситуацията и със стенописите.

Какво точно е имало вътре можем да си представим с малко повече сигурност, тъй като схемата за изрисуване на един източноправославен храм е била малко по-строго установена. Никита Хониат говори за „Бог, въплътил се в човек“ – т.е. Исус Христос, както и за светци. Какви обаче са били сцените, в които участва Христос, и кои светци са отбелязани остава мистерия. 

През тези години по-богатите византийски храмове имат мраморни облицовки до сводовете, след което нагоре са започвали сцените – в мозайки, обичайно със златен фон. Но това е рядкост. Пловдивският храм ще да е спадал към групата на по-обикновените църкви, които са изцяло изписани – в най-долната си част със стенопис, имитация на мрамор, а нагоре със светци или сцени от живота на Христос, Богородица или някой конкретен светец. Може би 400 години по-късно Стефан Герлах е видял тъкмо поредица светци, които е решил, че са в „шествие“. 

Но може и да е видял съвсем различни стенописи. Само няколко години след построяването на тази Богородична църква, през Пловдив преминават рицарите от Третия кръстоносен поход, които нанасят сериозни поражения в целия град. Втори етап на унищожение идва 15-а години по-късно, когато българският цар Калоян срива града. 

Какви точно са били пораженията по съответния храм не е известно. Историческите сведения не са съдебна експертиза и преувеличените фрази на съвременниците може и да не отговарят на съдбата на всяка конкретна сграда. Така че дали храмът е пострадал и колко, дали стенописите са оцелели до времето на Стефан Герлах, или са прерисувани с нови в друг стил, е отново само поредното ни предположение.

Благодарение на по-късните векове можем да си представим още няколко пловдивски църкви от Средновековието.

Не е ясно кога, но със сигурност преди идването на Османската империя, е построена още една църква – „Св. Павел“, издигната на мястото на днешната „Св. Петка Стара“ над Понеделник пазара. Около 1665 г. пътешественикът Паул Тафернер вижда там стенописи, а през 1819 г. същият храм е видян и от иконом поп Константин, който пише, че той има и кубе.

Строителството на църкви с куполи по времето на Османското владичество у нас е изключителна рядкост. Не е напълно забранено, както се твърди по туристическите брошури, но е ограничено единствено до места с особен авторитет, по-отдалечени от Истанбул или намиращи се във важни манастири. Със сигурност малка квартална църква във важния и близък до столицата Филибе не би получила ферман за строителство с купол преди средата на XIX век, тъй че можем да сме сигурни, че също е от групата на средновековните храмове. 

Друг храм, който можем да си представим само от писмени сведения, е днешният арменски Сурп Кеворк, който по-рано е бил „Св. Георги“ в Латинския квартал, а някъде около него е погребан висш западен духовник, част от Втория кръстоносен поход. Това се случва през 1147 г., когато митрополит е високообразованият Михаил Италик. Самият той пристига в Пловдив от Константинопол, където е бил един от най-начетените хора, преподавател и администратор именно в съвсем наскоро построения манастирски комплекс „Пантократор“.

Макар строителството на църкви по време на османското владичество да не е забранено, то е силно ограничено по няколко критерия. Един от тях е, че трябва да се докаже, че на мястото на ново строителство е имало по-стар храм. Шансът да се даде позволение за строителство на нов храм е бил изключително малък, така че вероятно повечето са издигнати на мястото на съществуващи сгради. Тези сгради са били реновирани, ремонтирани или събаряни и строени наново и през османските векове. Затова бихме могли да твърдим, че на мястото на повечето пловдивски възрожденски църкви по Трихълмието е имало храмове и преди това – или поне тези, видени през XVI век от Стефан Герлах.

Между спасеното и разрушеното – археологическите открития, които променят облика на града

„Бил е красив мъж“ – кражбата на една от най-ценните находки в музея

„И откривате ли динозаври наистина?“ – истината зад най-често срещаните археологически митове

Заглавна фотография: © Илия Димитров