Какво се случва в главата на артаджиите? Как се въртят мислите им?

Предстои пътешествие през една артаджийска мисъл, но преди това нека да изясним, че имаме една и съща представа за арт. Дефиницията на това нарицателно се базира на едно и също при всички — интерпретация на света, изразяване на индивидуалността, неповторимостта, уникалността на всеки един. Само някои обаче виждат истинското изкуство, отвъд артаджийството.

От 2-3 години в Пловдив има една пост-културна сцена, чието мото е „Изкуство, а не арт“. Преди още 5-6 години един от съвестните граждани публикува своя „Трактат за инфантилното изкуство“. Според него артът е само имитация на изкуство, огледален образ на чалгата, победил комунизъм. Всъщност не е далеч от истината. Артът е само несполучлив опит за изкуство. Артаджиите са, както той казва, тежко лъгани, че е възможно изкуство без занаят. Артаджийството е запълнено с безвкусица възхищение пред изкуството.

Част от хората с разбъркано възприятие за света успяват да отсеят културата от халтурата. Изграждат собсвения си вкус, посещават културни евенти, както за изкуство, така и за арт, и понякога успяват да намерят разликата между двете. Те също се определят като арт, а да си арт означава да наблюдаваш, да анализираш, да задаваш въпроси, понякога без да разбираш, да обичаш това, което правиш, и да показваш любовта си, да я изживяваш на границата с лудостта. Да си арт е усещане – или го имаш, или не.

Всъщност „арт“ е просто тъп трибуквен етикет. Ако наистина си арт, нямаш нужда от дефиницията на думата. Тогава ти просто си. Целта е да си, да си, да си, да си до безкрай. Без да искаш да спираш. А ако спреш, то просто да е част от бъденето, след която пак се връщаш да си, да си, да си.

Тук намират своето щастие пловдивските артаджии. Впрочем артаджиите навсякъде са общо взето едни и същи, но друго исках да кажа. Цикличността на същестуването ги кара да изкривяват живота си, да си играят с него, да го въртят на малкия си пръст, или поне да си представят подобно нещо, защото повечето нямат пълен контрол над собствения си живот. Все пак някаква радост от живота има в тях, от това, че могат да се покажат, от това, че ги виждаме.

Ето го първото поколение артаджии. Вървят по Главната, сякаш я притежават, с леко надменен поглед, със самочувствието на псевдоевропейски тийнейджъри. Нашето поколение може би е избухването след дълго мълчание. Ние сме хората, минали през най-крехките години от детството в очакване на 2019-та, любопитство и нетърпение по детски, но с европейска насоченост. Ние се излюпихме с новината за европейска столица на културата, както се казва, на точното място в точното време. Ние сме завареното поколение.

Печелившите сме. Уцелихме мирно време, мотивираща обстановка, невероятни постижения в технологията, получихме възможността да покажем с какво сме по-различни, защо сме оригинални. Така започнахме да бързаме и доста бързо стигнахме на метри от финалната права, само на месеци от света на отговорностите, на няколко крачки от лабиринта на възрастните, от който излизане, уви, няма. Но сега на всички ни се ще да сме артаджиите, защото някак по артаджийски времето тече по-плавно, по-тежко е и сякаш мигът продължава повече, по-айляк е да си арт, защото уж си в безвремието.

Бях тръгнала да казвам, че артаджиите навсякъде са едни и същи. Факторите, оказващи влияние за формиране на арт-съзнание са основно хората, които ни заобикалят. И тъй като в наши дни се следват определени модели на подражание, разнообразието не е голямо. Нито стилът, нито музиката, нито интересите могат да те изолират. Сякаш сме свързани помежду си заради немейнстрийм музиката, която слушаме (тя постепенно става все по-мейнстрийм), заради fast fashion магазините, които ни превръщат малко по малко в имитации на самите нас. Остава само това, което имаш в главата, предполагам. Това, с което можеш да привлечеш свои и съответно да отблъснеш неприятелите. Трябва да си ярък.

От една страна, да, всички сме отделни индивиди и разглеждаме света от различен ъгъл, но пък сме потънали до гуша в технология, механизирали сме живота си и обръщаме гръб на същественото. И ето къде се обръщаме към изкуството! Когато искаме да кажем нещо без да го изричаме, да стигнем някъде без да минаваме целия път до там, да обичаме без да се отдаваме и да вярваме. Артът се явява като отдушник на оеднаквеното, лек пробив в системата, откъдето минава цялата душевност, цялата наситена енергия, цялата символика, желание, емоции, крайни и не чак толкова, за да се уравновесят. Може би за тази малка тайна си спомняме, когато се сблъскаме и с изкуството. Може би всеки го изживява по различен начин, но всички, всички мълчат пред него.

Защо това се появява сега?

Пред очите ни изкуството получи своята маркетингова стойност. Произвежда се в множество екземпляри, върху тениски, чанти, сапуни. Продава се по пазари, малки павилиони. Стана основната съставка на фестивали, панаири и подобни. По-нататък всяка част от тези артаджийски събития беше покрита с финия воал на изкуственото изкуство. Все пак под някаква форма изкуство.

Явно човечеството вече е готово за арт масовка. Имаме свободата, имаме средствата (социални мрежи), имаме нужда да ни видят и да кажат: „Еейй, виж го този колко е арт!“ Но само ти си знаеш какво ти е коствало да я направиш тая снимка през ноември и дори и зимната шапка и кубинките да създават усещането, че навън е студено, късата пола и тънкият чорапогащник, макар и с чорапи над коляното, ме навеждат на мисълта, че аутфитът ти е само за малката фотосесия в парка с есенни дървета. Важно е да се поддържа инстаграм фийда на всеки артаджия. Трябва да се внимава с описанията на снимките, с активността в мрежата, защото не бива да има голям времеви диапазон от публикация до публикация, и разбира се, с 24-часовите истории, защото те не бива да бъдат еднообразни.

Във връзка с това е неминуемо да споменем всекидневните гости на Капана. Важно! Не всеки, който бичи в Капана, е артаджия и не всеки артаджия бичи в Капана!

Артаджиите в Пловдив са общност, която се самоизолира и самоизключва. Подвидовете артаджии не винаги са толерантни към колегите си, понякога дори са враждебно настроени един спрямо друг. Но не е ли така с всяка сфера на живота? Ние сме просто умалено, локализирано в Пловдив, тепърва навършило пълнолетие или все още непълноетено, в някои случаи и малолетено отражение на общовалидната действителност. Няма значение дали ходи на Ядро (което, струва ми се, беше повече ядро, когато все още беше дървена сцена), на Джумая, в градската, в Цар-Симеоновата, на копчетата, или в някое кафене, в което цената на чая варира между 2,50 и 3,50 лв.

Артаджията си е артаджия и е най-добрата версия на себе си в Пловдив. Най-малкото, което ни даде Пловдив като ЕСК е чувството за принадлежност и гордостта, която изпитваме, че живеем тук. Както ми каза една артджийка веднъж: „Сякаш си част от нещо по-голямо и като остарееш ще можеш да отегчаваш внуците с истории как си бил в Пловдив баш в разцвета на арт-бум-а му.“.

И все пак най-голяма разлика между пловдивския и например софийския артаджия трябва да е жаргонът.

А, и цената на бирата.|32

Изчезналият град
Трубадурът и гениалната му улица
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.