За краткото си седемгодишно съществуване Източна Румелия изживява динамични социални и политически събития. Основното поле, на което се провеждат сблъсъците на идеи, манифестират се възгледи, водят се спорове, а понякога и директни нападки, е пловдивската преса.

Има нещо в онази незадълго осъществена мечта Пловдив да бъде столица. Дали ще е на кратко съществувалата Източна Румелия, на целокупните български земи, или просто столица на самите нас, на нашия дух и вечното ни стремление да носим единствено добродетелите на живелите тук преди нас? Тази мечта и до днес е важна част от самочувствието ни на „столичани“, разбира се, не във фалшивия административно-политически ракурс, а в полето на духа, словото, изкуството. Нещата, които с времето са се превърнали в първите асоциации за града ни.

Знаем, че когато Пловдив е столица на васалната на султана провинция Източна Румелия, градът достига разцвет в множество посоки. Причините за това са също всеобщо известни – „Докато Княжеството е заето в административно устройство и започва да събира жадните за облаги люде, поради незавършеността на победата, именно в Източна Румелия, се събират борците заедно с тях – поетите, които трябва да продължат делото на Възраждането“ – пише Светлозар Игов (1) и обобщава, че именно в Пловдив се случва първият разцвет на новата българска държава.

Този обясним феномен можем да проследим дори чрез няколко основополагащи институции в града, които начеват именно в първите години на „столичанстване“.

През 1879-а тук се открива Народната библиотека „Иван Вазов“, само две години по-късно в Пловдив се основава и първият професионален театър, а през 1882-а първият археологически музей започва дейността си. Списъкът лесно може да бъде продължен със значимости, сред които първият певчески хор, дело на Ангел Букорещлиев. Тук през 1887-а Мърквичка и Антон Митов откриват и първата си камерна изложба. А и различни периодични тематични издания също водят началото си от столицата на Източна Румелия, например първото българско юридическо списание „Законоведец“, издавано от Филип Перец. А само имената на работещите тук Христо Данов и Йоаким Груев са достатъчни, за да си представим благоприятната среда за създаването и развитието на книжовността.

Печатът в Източна Румелия наследява характерните особености и функции на възрожденската журналистика – напуска обичайната си ниша, устремява се към третата, втората, дори първата власт, стремежът на журналистиката
към властта не я деформира, а ѝ придава извънредни функции. Според Здравка Константинова още преди възстановяването на българската държавност, журналистиката започва да изземва функциите ѝ и да участва в нейното възстановяване и строителство (2).

И макар в Източна Румелия официални да са българският, гръцкият и турският и всеки един от тях да има своите медии и образователна книжнина, то гръцкият и турският така и не успяват да се наложат като водещи, въпреки известните предимства, които владеенето им дава в различни обществени или търговски сфери. Любопитна история разказва Маньо Стоянов в едноименната си книга, когато Стефан Богориди идва в Пловдив и става главен управител на областта, той бързо разбира, че по-голямата част от населението е българско и „с турците той приказва по турски, с гърците по гръцки, а с българите по френски, за да не ги обиди, ако им заговори турски или гръцки“ (3).

В контекста на съдбата на областта е разбираемо защо тя се превръща в притегателно място за редица интелектуалци и общественици. Тук те могат да изживеят борбата отново, да я раз- кажат, да я живеят напълно реално. Защото, както разбираме малко след Освобождението, по-голяма ценност от свободата е единствено стремежът към нея.

Неслучайно към Пловдив е привлечен и един от най-големите български вестникари и енциклопедисти. Иван Богоров, създателят на първия български вестник „Български орел“ (1846) и „Цариградски вестник“, пристига тук през 1859 година и малко след това започва да издава „Журнал за наука, занаят и търговия“ (1862). То остава в историята като първото българско икономическо списание. А Владимир Янев ни напомня, че то полага и началото на пловдивския периодичен печат, въпреки че от него излизат само три броя, но всеки от тях с многозначителния епиграф „Успех с разум, работа с наука“.

Страстен езиковед, Богоров продължава утвърждаването на разговорния български език в книжнината и вижда в многото нахлуващи чуждици заплаха за българската реч. Голяма част от възгледите си споделя и защитава в списания като „Чистобългарска наковалня за сладкодумство“ и „Българския язик и неговото пораждение“. Думата „вестник“ също произлиза от пуристките стремежи на Богоров, той нарича „Български орел“ – „граждански известник“, което само по себе си дава ключ към разбирането на мисията, която възрожденците ни виждат в журналистиката – стремеж към изграждане на общество от граждани, равноправни и творящи субекти на собствената си социална и политическа съдба.

Но въпреки тази модерна и прогресивна идея в съзнанията на българските общественици, те често се сблъскват и с действителността на народа, затънал блажено в ориенталското безвремие. Владимир Янев в „Литературният Пловдив“ ни напомня един закачлив и характеристичен портрет на пловдивското ежедневие, дело на Богоров: „Стани сутрена, пил-непил кахве у вас, иди си на дюкяня, стои там вес ден, на обед хапни малко сирение и хляб, вечер иди у дома си, пийни чаша мастика, навечеря щото намери сготвено, легни си да поспи и пак стани – това е всичкий пловдивски живот“ (4).

За краткото си 7-годишно съществуване Източна Румелия изживява динамични социално и политически събития, кръжащи около два центъра.

От една страна вътрешните въпроси на областта, а от друга – идеята за неизменния български характер на Източна Румелия, който трябва да се материализира с акта на Съединението. Основното поле, на което се провеждат сблъсъците на идеи, манифестират се възгледи, водят се спорове, а понякога и директни нападки, е пловдивската преса. Двете партии в управлението на областта – консервативната (народна) партия и либералната (казионна) ориентират своите идеологии около конкретни заглавия, излизащи през определени периоди в Пловдив. Народната партия изразява интересите на едрата буржоазия, тя е далеч по-малобройна като представителство сред населението, но пък се ползва с повече доверие. Позициите ѝ се споделят от „Марица“ и „Народния глас“, където редактират и публикуват Иван Вазов, Константин Величков, Стоян Михайловски.

Около т. нар. „аристократи“ и техните виждания за света се обособяват и други по-тематични издания.

Списание „Наука“ с главен редактор Иван Вазов е едно от най-значимите, издавани в Пловдив, но разпространявани и в Княжеството и дори извън страната. В него за пръв път Вазов публикува десетки стихотворения, разкази и пътеписи. Актуални статии, злободневни фейлетони, дори драми намират място сред страниците на „Наука“, а списанието има за цел да запознае българите с исторически, биографически, етнографски материали, статии по обществено въпроси, учебно дело и изобщо широк хуманитарен спектър. Излизало в тираж от 2000 копия, „Наука“ само̀ заявява задачата си – „да запълни празнотата от липсата на едно периодическо списание, в което би виждали свят всички сериозно-умствени произведения и поучителни статии на нашите книжовници“.

От тандема Вазов-Величков излиза и друго важно заглавие – „Зора“. Първото чисто литературно списание в България, което успява да издаде само шест книжки, но се смята като продължител на идеите на „Наука“. „Ние трябува да бързаме“ – пламенно пише Вазов в „Народний глас“ и така формулира голямата идея на работата си в Пловдив и не само. Да „издърпа“ хората от вековната задрямалост на умовете, да им покаже, да провокира, да създаде мислеща и ангажирана гражданственост, която да се вълнува, да се усъвършенства и да бъде основа в градежа на младата национална държава.

От другата страна на поляризирания политически живот в Източна Румелия стои Либералната партия.

Нейните идеи защитава вестник „Независимост“ (1881), списван от Петко Каравелов и П. Р. Славейков, дошли тук след суспендирането на Търновската конституция, а по-късно издаваният от Георги Бенев – „Южна България“ (1883-1885). Тук най-мащабно се разгръщат идеите и призивите за Съединението. На страниците на „Южна България“ намира пристан Захари Стоянов, който се впуска в яростни критики срещу всичките си политически и идеологически опоненти: „да живее острата критика, долу фалшивите хвалби и авторски гъделичкания, от които имат нужда само кърпачите книжевници и жалките бездарници“.

Самостоятелен орган на Съединението е издавания в месеците преди 6 септември вестник „Борба“. В него Захари Стоянов дръзко защитава националната кауза за обединението не само между Княжеството и Източна Румелия, но и с Македония. Там той вече критикува позициите и на либерали, и на консерватори, силно разклаща авторитета на Гаврил Кръстевич като управител на областта. „Свято и неокаляно ще държа знамето на вестникаря“ – пише Стоянов в първия си самостоятелен вестник.

В редакцията на „Марица“ се срещат двама от най-дейните вестникари по онова време.

Стефан Бобчев и Михаил Маджаров. „Българският Таймс“, както някои наричат тогава „Марица“, първият следосвобожденски вестник, става един от органите на буржоазията, която поема в ръцете си грижите за държавния и обществен живот. Често критикувана е антируската ориентация на либералите, както и на Богориди. Но един от постоянните проблеми пред вестника си остава Съединението.

Бобчев и Маджаров редактират и месечните издания „Юридически преглед“ (1893-1899) и „Българска сбирка“ (1894-1900). В „Българска сбирка“ можем да открием оригинална и преводна художествена литература, исторически текстове, обществено-политически статии. Самият Стефан Бобчев споделя за „Българска сбирка“, че това е „нито политическо, нито партизанско, нито класово издание, а арена истински свободна, в която за никого няма стеснение“. Михаил Маджаров, от своя страна, е директор на финансите в Източна Румелия, а по-късно става и депутат от новата Народна партия, формирана след падането от власт на Стефан Стамболов. В София Михаил Маджаров редактира вестник „Мир“ – един от най-разпространените български всекидневници.

В Пловдив по това време се създават много и различни тематични издания, които се занимават с проблеми на определени отрасли, професионални или обществени групи. Важна находка е хумористичният вестник „Кукуригу“, който е един от първите такива у нас и реагира чрез карикатурна сатира на актуалните политически събития и тяхното отражение върху обществото.

Учудващ е мащабът, с който се развива медийната среда в Пловдив само за няколко години след Освобождението.

Обикновено бихме предположили, че в една област, която политически все още не е получила своята независимост, би следвало тези процеси да са с по-висока степен на активност. В Пловдив обаче успоредно и дори сякаш с по-бързи темпове върви културното развитие. Медиите, колкото и да са ангажирани с политическите брожения, винаги отделят голяма част от страниците си за художествена литература, критика, размисли по естетически проблеми. Много неща имат да бъдат казани и направени от тази „нова“ нация. А много малко време има, за да се нареди наедно с европейските народи. И пловдивските медии в първите години след Освобождението показват как да си свободен на книга не значи нищо, ако духът и мисълта стоят заровени в робското безвремие.

(1) Игов, Светлозар. История на българската литература. София: Сиела, 2010

(2) Константинова, Здравка. Държавност преди държавата. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2010

(3) Стоянов, Маньо. Когато Пловдив беше столица. Пловдив: Хермес, 2008

(4) Цит. по: Янев, Владимир. Литературният Пловдив от XIX век до наши дни. Пловдив: Хермес, 2008

Заглавна фотография: Колаж с корици на периодични издания от времето на Източна Румелия © Рами Хамуд