Паметта на битката
юни 14, 2019
Поезията на запалянковщината
юни 14, 2019

Никой не може да ни отнеме любовта на хората

Хубав град си е Пловдив. Толкова хубав, че се чудиш откъде този късмет и ти да отмерваш дните си в него. Тръгнеш из Стария град, гледаш къщички като картини от сънища на вълшебници. Във всеки двор смокиня, ухае на чемшири и бръшлян, свят да ти се завие от аромати. Стъпваш по камъни, дето годините си не помнят, та ти се струва, че си прашинка във времето. И сред цялото това изобилие кипи живот – работилнички, ателиета, антиквариати, гостилници. Райско място. Пък каква гледка се разкрива от покрива на Трихълмието – ширнала се Тракийската низина, а от двете й страни Родопа и Стара планина я крепят да се не разлее. Зер, това богатство самата Природа си го пази. И току потънеш в безвремието, камбанен звън те сепва и те подсеща, че неслучайно си тук, в древния и вечен град, че и ти трябва да направиш нещо добро за него, следа да оставиш някаква. Дали да добавиш нещо красиво, дали да опазиш нещо от него, дали да го величаеш със слова или съзерцаваш безмълвно. И изведнъж нещо в теб започва да се надига, нещо голямо, нещо, което събира в себе си всичката тази любов, преплитайки минало, настояще и бъдеще. Нещо, което те кара да настръхнеш и с гордост да прошепнеш името му… „Ботев“ Пловдив!

Жълто-черната история помни своите възходи и падения и всички ние просто трябва да се учим от нея и да я пазим. Защото историята на един клуб не е просто статистика.

Тя е спомени, усещания, радост, тъга, еуфория, мъка…

„Локомотив“ Пловдив спечели заслужено Купата на България!

Да, няма съмнение, че загубата беше болезнена. Да, препълнилите своите сектори ботевисти си тръгнаха от националния стадион огорчени от играта на любимците си, тъй като очакванията на всички бяха за красива и резултатна победа. Победа, която да посветим на напусналия ни, но оставащ завинаги с нас Динко Дерменджиев – Чико!

Канарчетата не успяха да полетят, но и това го има във футбола. Имало го е и преди, със сигурност ще го има и в бъдеще. Точно така, както е сигурно, че радостта и щастието и удовлетворението ще се завърнат отново в сърцата ни.

Сълзите на децата и тежките въздишки на възрастните ботевисти след края на мача са мерилото за това колко е голям един клуб. Защото само чистата любов на хората е нещото, съхранило „Ботев“ през годините и гарантиращо неговото бъдеще.

А тя, любовта на хората, не може да бъде купена. Тя се предава от поколение на поколение. Така е било, така и ще бъде. И тук няма никакво значение съотношението по трибуните на Националния стадион във финалния мач. Това е просто статистика, която е била изненада само за онези, които не са наясно с историческите футболни пластове, натрупвани в хилядолетния ни град.

Няма как да не се обърнем към миналото, за да разберем генезиса на тази огромна любов. Любов, далеч надхвърляща както градските предели, така и разбирането за футбола просто като една игра. Още в зората на своето създаване „Ботев“ дава заявка, че ще бъде специален клуб. Момчетата, положили неговите основи, са ученици в двете най-елитни за времето си училища – Френския колеж „Свети Августин“ и Първа мъжка гимназия. Именно уважението към тези две духовни институции символизират повече от век и нашите клубни цветове – жълтото и черното.

Едва ли има пловдивчанин, който да не е чувал за големия писател и общественик Никола Алваджиев, наричан от съгражданите ни Пловдиволюбецът. Той е бил един от основателите на клуба и част от първото нападение на „жълто-черните“. Авторът на любимата на поколения пловдивчани „Пловдивска хроника“ и една от най-значимите фигури в културния живот на града описва по изключително романтичен начин в градския алманах как са започнали първите стъпки на легендарния футболен клуб.

Големият общественик Недко Каблешков, наричан от съгражданите ни „Съвестта на Пловдив“, също е бил съпричастен с любимия ни клуб. Като почетен член на СК „Ботев“ Каблешков неизменно присъства и участва на всички тържества и значими обществени прояви, организирани от ботевистите.

Най-успешният пловдивски кмет Божидар Здравков, основателят на Пловдивския панаир Обрейко Обрейков, революционерът Иван Андонов, големият спомоществовател Ламбри Карабатаков и мнозина други влиятелни и обичани от съгражданите ни личности, допринесли в значителна степен за развитието на града ни, са били съпричастни и са подкрепяли пловдивския „Ботев“.

Сред удостоените със знака „Почетен член на клуба“ са били още големият благодетел Димитър Кудоглу, ветераните от Шипченската епопея, както и героите от Сливница.

В журито, участвало на доброволни начала при избора на скулптор за изграждане паметника на нашия патрон Христо Ботев, са били големите общественици Георги Атанасов – председател на „Дружеството на южнобългарските художници“, Стойко Стойков – най-изявеният за времето си пловдивски архитект, големият художник Цанко Лавренов и т.н.

Сред участниците в конкурса за същия този паметник, първият български паметник изобщо в Пловдив, са били големите скулптори Васил Вичев и Кирил Георгиев, създали както бюстовете на безсмъртния поет и революционер пред клубното игрище и в Цар-Симеоновата градина, така и този на Христо Ботев в двора на Националния музей в Калофер.

В годините, през които нашият клуб е изграждал своя облик, най-важни, както и сега, са били хората. Тази огромна любов, този неподправен патриотизъм и родолюбие, които предците ни са носили в сърцата си, са били и причината „Ботев“ да надскочи рамките на града и да се превърне в най-обичаната и уважавана спортна организация в Южна България, наричана неслучайно „гордостта на Тракия“.

А пловдивчани доказват безрезервната си любов към своя „Ботев“ при изграждането на първия клубен стадион, когато рамо до рамо членове и привърженици на клуба, със собствени сили и средства, успяват да превърнат градското сметище в красив стадион, на който повече от две десетилетия се провеждат както футболни срещи, така и значими спортни и обществени събития.

Инициативата за изграждането на паметника на Христо Ботев е още едно от знаковите в историята на клуба събития. По същото време в Пловдив все още няма изграден нито един български паметник. Решавайки да оставят за поколенията любовта си към патрона на клуба, ръководителите на „Ботев“ създават „Златна книга“, чиято цел е била големи общественици и заможни българи да оставят своето послание към ботевистите, дарявайки средства за изграждането на паметника.

Първи в „Златната книга“ слага своя подпис цар Борис ІІІ, който дарява две хиляди златни лева за каузата. След него това прави министър-председателят Андрей Ляпчев, последван от множество общественици и знакови фигури не само в Пловдив, но и в страната.

Така мечтата става реалност, а ботевистите доказват, че клубът им е не просто спортна, а истинска обществена и патриотична организация.

Благотворителните балове и вечеринки, коледните хорове и тържества, които клубът организира в подкрепа на своята обществена дейност, както и съпричастността му към всичко, случващо се в Пловдив, са още една причина „Ботев“ да става все по-популярен и обичан от гражданството.

Кулминацията на усилията на всички „жълто-черни“, които желаят да направят „Ботев“ клуб от национално значение, идва през далечната 1929 година. Тогава „четата на Старика“ успява да извоюва първата шампионска титла за клуба, при това в пряк двубой срещу своя най-голям исторически съперник – „Левски“ София.

Трофеят е от огромно значение за града, тъй като именно „Ботев“ донася за първи път футболната слава на Пловдив, а с нея той става неизменна част от значимите футболни центрове в страната.

Такива са корените на нашия клуб. Съвкупност от значими исторически събития, личности и спортни успехи, дали здравата основа за неговото бъдеще.

Подкрепян от своите верни привърженици, „Ботев“ успява да устои на превратностите на времето, а те не са малко.

През следващите десетилетия и особено в периода след смяната на политическата система клубът е бил „ударен“ право в сърцето. Последователно са били сменени името му, цветовете и емблемата му, а стадионът, изграден с толкова любов от пловдивчани, също му е отнет. Повече от десетилетие „Ботев“ няма свой дом, а военизирането му не позволява да се изгради добър отбор поради непрестанното текучество на футболисти, отбиващи военната си служба в Пловдив.

В началото на 60-те слънцето отново изгрява за „жълто-черните“. Първо е спечелена  Купата на България през 1962 година, а през 1967 година „Ботев“ отново успява да стане шампион! В онези времена поколението на великия Динко Дерменджиев играе най-красивия и атрактивен футбол в страната и титлата е закономерният завършек на един славен период.

В този времеви отрязък големият градски съперник на канарчетата е бил отборът на „Спартак“ Пловдив. Четири години преди втората „жълто-черна“ титла „гладиаторите“ са станали шампиони на страната в единственото първенство в историята на „А група“, в което два извънстолични клуба от един град са спорили за титлата. *

И тук няма как да не направим паралел с отминалия финал за Купата на България. Едва ли мъката на ботевистите през 1963 година е била по-малка, тъй като тогава борбата е за шампионската титла, а „жълто-черните“ са имали реалния шанс да я спечелят, но през втората половина на първенството губят директния мач със съгражданите си, с който са можели да ги изпреварят в класирането, и накрая остават на почетното  второ място. И все пак – четири години по-късно съдбата се е усмихнала на „Ботев“ и „канарчетата“ отново стъпват на футболния връх.

Последва безумното обединение на двата големи градски съперника под името „Тракия“, с което на практика е бил унищожен отборът на „Спартак“, а на картата, като единствен градски съперник на „Ботев“ в „А“ група , остава единствено „Локомотив“.

Истината е, че „Ботев“ винаги е бил в градския мач. Без значение кой от множеството местни клубове е бил негов съперник през годините. И това се е дължало както на спортните успехи на „жълто-черните“, така и на несекващата любов на пловдивчани към него.

През следващите десетилетия „Ботев“ печели Балканската клубна купа, нова Купа на страната, а „златното поколение“ на Зико и компания е носело на пловдивчани както футболна гордост, така и наслада за сетивата. Спечелената „Златна обувка“ на незабравимия Георги Славков, паметните победи над „Барселона“ и „Байерн“ Мюнхен, както и неспирната борба за призовите места в родния шампионат срещу софийските „Левски“ и ЦСКА  са изградили на „жълто-черните“ ореол на футболни романтици, с което печелят симпатиите на неутралните привърженици в цялата страна.

Дори през черното десетилетие в началото на 21 век нищо не е било в състояние да накара пловдивчани да спрат да обичат своите любимци. Това се доказва с футболните срещи на „Ботев“ във „В“ група, когато поваленият гигант, който се опитва отново да си стъпи на краката, е подкрепян от многохилядните си привърженици из всички краища на страната.

През последното десетилетие „Ботев“ възвръща реномето си на един от големите български клубове, записвайки незабравими европейски мачове, подкрепян фанатично от пловдивчаните, превърнали иначе спокойния Бургас в бушуващо жълто-черно море.

Така се стига до 2017 година, когато „жълто-черните“ печелят Купата на България за трети път в своята история, побеждавайки на финала шампиона на страната – разградския „Лудогорец“.

И всичко това се случва във времето, когато клубът не е бил в своя дом. Стадион „Христо Ботев“ все още очаква дострояването си, за да приюти в обятията си своите „жълто-черни“ деца.

15 май 2019 година ще остане в историята на нашия клуб като поредния труден момент, който всички заедно трябва да превъзмогнем.

Да, купата стана черно-бяла, но любовта на хората завинаги ще остане жълто-черна.

Същата онзи неизмерима любов в сърцата, с която повече от 107 години подкрепяме неистово своя любим „Ботев“ Пловдив!

И ще продължаваме да го правим, защото това не е въпрос на избор, а на ДНК! |32


* При отпечатването на текста в юнския брой на „Нула32“ в изречението е допусната фактологична неточност, която, въпреки желанието на автора, бе невъзможно да бъде поправена навреме. В онлайн версията на текста грешката е отстранена. Авторът и редколегията на списанието поднасят извиненията си.