Въпреки че е известен като вокалист на една от най-успешните български ъндърграунд групи – ТДК, Никола Николов се занимава с още куп неща, сред които музикалния фестивал Wrong Fest и радиопредаването „Град под града“. Скорошното пътуване в Канада и навършването на 10 години от създаването на ТДК са поводът да поканим Никола на разговор за дебрите на алтернативната сцена и всичко, което витае около нея.

Още ли сте млада банда?

Да, до известна степен. Ако един път има определена дължина и по дължината му може да се съди дали си юноша, дали си пораснал, дали си възрастен, дали вече си стар, може би по този път, ако е кратък, оставаш вечно млад в някакъв смисъл. Конкретно за пътя на развитие на бандата – тя се развива, но все едно е достигнала своя завършен вид и единственото, което можем да правим оттук нататък е само музика. Няма вече какво толкова друга странично да се направи.

Какъв е стереотипът днес за музикална банда от ъндърграунда?

Честно да ти кажа, нямам никаква идея хората отвън какво си мислят за ъндърграунд бандите. Аз си мисля, че просто не знаят за тях, нямат никаква представа, че има един отделен свят, в който съществува една цяла екосистема. Просто няма информация. Преди 10 години не бях по никакъв начин част от каквато и да е сцена, тоест аз нямах връзките с клубовете, не познавах абсолютно никого. Тогава бях първи курс „Право“ в Пловдивския университет и някак нормален човек, който иска да стане адвокат и да има семейство, къща, да има стабилна работа и следващото голямо събитие в живота му да е смъртта.

Обаче нещата се попромениха. Спомням си, че в първите ми сблъсъци с организатори, критиката към нас, освен че първоначално не можехме да свирим (бяхме много леви), беше „Вие как си мислите да правите музика на български и да станете популярни? Това никога няма да се случи“. Смешното е, че наскоро имах разговор с Насо Русков от Babyface Clan, който каза, че през 90-те години на 20. век, когато те са започнали, са им казали „Вие как смятате да станете популярни, като пеете на английски?“. Тоест има кръговрат и смятам, че скоро ще се затвори самоцелното пеене на български като признак на ъндърграунда и ще се премине може би най-накрая към съобразяване изцяло с музиката, защото в нашия свят музиката е Господ. Ти нищо не определяш. Ти я следваш, тя извира. 

ТДК пътува все по-често и навън. Какъв е поводът тогава да ви канят?

Занимавам се с много неща извън ТДК и далеч не съм само певец в групата. Всички връзки, които имам покрай фестивала Wrong Fest, в един момент реших да ги приложа за ТДК. Тези концерти, които правим извън страната, са практически кеширане на социален капитал. Исках да видя, да се убедя с очите си, за да съм напълно сигурен в усещането си, че бандата не би могла да има културно влияние, където и да е другаде в Европа. На теория това беше напълно ясно за мен, но исках да се убедя, че тези неща няма да станат и убеждението ми до момента е такова.

Отидохте и до Канада, за да проверите дали това е така?

За Канада беше друго. Просто не мисля, че контекстуално пасваме на това, което се случва в Европа. Това не е и голяма загуба, защото в крайна сметка е важно да създаваш музиката, която те кефи. Дали ще свириш пред 50, 500 или 1500 души във Франция за мен особено голямо значение няма. Финансово значение има, но за другите неща… Пак ще се прибера в Пловдив и ще искам да изпия една бира на Джумая. 

На какво се дължи контекстуалното несъответствие? 

Нашата музика едно, че е на български, второ, че е повлияна много от местния контекст. Например вокалната част, за която мога да говоря най-много, е силно повлияна от църковно-славянското пеене и българската естрада, която има тези фолк елементи, които са дълбоко в основата и впоследствие на сценичната музика,  типична за Франция и Германия. Но все пак е доста вклинена в българския културен контекст, защото човек вижда толкова, колкото знае, а ние много се доверяваме на публиката, когато става въпрос за разбиране на нещата, които правим, тъй като те не са праволинейни. Ние не пеем „Отидох до магазина, купих си еди-какво си, почувствах се еди-как си, после дойде нощта, бях с моята любов“ и приключваме.

Тук става въпрос за наистина малко по-екзистенциални неща и тревоги, и паники, които обаче пак са създадени чрез примерите в музиката, чрез звуците, макар да използваме страшно много изразни средства от западни и от източни групи, от групи извън България генерално. Те пак остават пречупени през българския културен контекст, тоест човек отново вижда, колкото знае, и това въздействие според мен точно заради това не може да се пренесе в Европа. Това е една от причините музиката ни да остава неразбираема, тя остава без контекст. 

Преди няколко години променихте състава. Как се отрази на ТДК?

На мен ми е много трудно да кажа кога точно се случи промяната, но мога да кажа, че беше много естествена. Когато си приятел с някого, много по-лесно можеш да го разбереш, когато ти каже: „Просто това не е нещото, което искам да правя с живота си“. Първата промяна дойде още през 2015 г., когато сменихме барабаниста си. До ден днешен сме с втория си барабанист. Първият ни барабанист в момента свири с „Керана и космонавтите“ – Димитър Пенчев, страхотен човек. Вторият ни барабанист е Здравко Дочев. Следващата промяна беше в началото на 2016 г., когато Звездомир Михалев ни напусна. Тогава дойде Джей Дишлиев, с когото сме до ден днешен и вече след като издадохме първия си албум през 2017-а.

От там нататък нещата започнаха да се променят чисто житейски. Вече не бяхме пънк децата, които просто искат да вдигат шум и да крещят в лицето на колкото се може повече хора. Започнахме да мислим за малко по-плътни и малко по-разтеглени във времето неща. Тогава Марио и Весо, другите двама основатели на групата освен мен, казаха, че това вече става малко по-голямо и отнема малко повече време и не е нещото, което искат да правят. Тогава останахме аз, Джей и Здравко. Направихме абсолютно целия албум „Успех“ и към края на направата на албума дойде Росен Петров, който свири на бас. Записахме албума и през октомври 2019 г. дойде Васил Бракалов, който е вече втори китарист на групата и оттогава сме в този постоянен състав.

А самочувствието на пловдивска банда ли имате?

Пловдив е неизменна част от творчеството ни. Голяма част от звуците и нещата, които сме преживели, сме ги преживели тук. По принцип се самонаричаме банда от Сепаратистка република Добрина, тъй като принадлежността към определено физическо пространство ограничава възприятието, когато става въпрос за музика. Тоест има определени форми, които страдат от това да наречеш нещо „местно“. За самите нас е много по-адекватно да се въприемаме по този начин, да сме от едно място, което е по-скоро в сферата на въображението, отколкото в сферата на действителността.

Заради условностите, които дава и взима едно място?

Не, не, нас въобще не ни засяга какво се случва в Пловдив като някакъв тип негативизъм или позитивизъм. До голяма степен ние само живеем тук, приятелите ни са тук. Културната среда още в самото зачатие на групата малко или много ни отхвърли от своя естествен хабитат. Намерихме хората в Пловдив, с които искаме да работим и сме си приятели с тях и днес. Ние сме си в малко или много затворен кръг на някакво предпазване. Може би самоизолация до известна степен. 

Какво ви дава Пловдив като вдъхновение?

В Пловдив има едно специфично течение на времето и това е идея, за която Сашо Секулов ме светна преди шест или седем години – че тук времето тече много, много, много бавно и това ти дава възможност за разгръщане на какви ли не идеи до техния или reductio ad absurdum, или до някакъв много прекрасен свят, който можеш да изградиш, да си го помислиш.

Това е в опозиция на София, където нещата са толкова бързи, че не можеш да излезеш на спокойствие да се разходиш, без да стане някой социален катаклизъм или без да трябва да се озовеш спешно на някое място, за да видиш някой, който прави нещо. И в двете има и позитиви, и негативи. Такава скука, каквато съм изпитвал в Пловдив, не съм изпитвал никъде другаде, но знам, че всъщност това е обратната страна на свободата и възможността за креативно вдъхновение. Тук, макар и да е малък градът, мога да се разхождам с часове и да не видя никой познат и да не ми звънне телефонът. 

Преди 5 години написа един текст за Нула32, в който ставаше дума точно за ограничението на града, за отликата с прекаленото предлагане в София. Ще го цитирам: „Такава тенденция се наблюдава, но все още местните банди са запазили статута си на атракция, а клубовете в града подобаващо ги обгрижват, като редките видове, каквито всъщност са. Пловдив неусетно, посредством ограниченията на размера си, извлича най-доброто от това и се превръща в люлка на един автентичен ъндърграунд алтернатив“. Още ли смяташ така?

Има го това, да. Все още съм съгласен с него. За съжаление, не са се добавили много нови артисти в алтернативната рок сцена, защото в електронната музика има доста добри представители, които взимат превес. Когато пловдивска банда прави концерт на пловдивска земя, съвсем друго е отношението. Не че отношението към банди от други градове или държави е лошо, напротив, но има едно такова усещане, че е доста по-празнично. Все едно си се събрал с приятели години по-късно и празнувате това, че въобще се познавате. Но е много, много красиво. Последният пример е концертът на Gabana, на който бях. Бандата е вече на 20 години и там все още се е запазило това и е просто прекрасно. Местното обгрижване си го има и е много, много хубаво.

Още от рубриката „Все още млади“:

Образование с Марина Узунова

Кино с Ивелин Костадинов

Музика с Константин Добройков

Заглавна фотография: Никола Николов © личен архив