Николай Христов е от онези млади таланти с които Пловдив може да се гордее. Започнал занимания с пиано още на 4 годишна възраст, днес вече пълнолетният Ники се чувства на сцената съвсем като у дома си. Със своята заразителна  усмивка и положително излъчване той бързо печели сърцата на публиката. Ники се чувства в свои води както в джаз, така и в поп музиката. Има и кой да го насърчава – по-големият му брат Константин Христов също е музикант и един от основателите на пловдивската група Two Hours Away. Упоритостта на Ники и желанието все повече да напредва му носят множество признания. Преди две години заедно с още няколко пловдивски таланти, младият пианист представи страната ни на „Kitee International Art and Music Festival“ във Финландия. 

Как започна твоя музикален път?

Всичко започна от много ранна възраст, бих казал, че през целия ми съзнателен живот съм се занимавал с музика. Сигурно съм бил 4 годишен когато започнах уроци по класическо пиано в Читалище „Христо Ботев”. Прекарах десет години там ежеседмични уроци при Росица Грозданова, която и до ден днешен продължава работата си с деца. Тя е човек, който дава старта, не претендира, че може да те направи световна класа музикант, но нейната голяма дарба е способността й да работи с деца. Тя улавя където има зрънце талант, защото в началото все пак някой трябва да ти нареди пръстите. Това е важно, защото после в джаза на никой учител не му се занимава с ученик, който няма изградени навици. Затова ранната музикална основа е определяща за доразвиването на способностите.

Какво ти даде „Aрт Войс Център”?

Искаше ми се началото ми там да не е толкова тривиално, но по стечение на щастливите обстоятелства, основателката на центъра – Румяна Иванова е моя кръстница. Така че съм имал музикален надзор още от малък. Родителите ми не са музиканти, но определено са хора, които държат в семейна среда да се слуша стойностна музика. Баща ми ни е пускал на мен с брат ми предимно рок и джаз. Майка ми също, тя е завършила филология, освен това е много артистичен човек, занимавала се е и с актьорско майсторство. Не съм израснал в някаква поп-фолк среда, и това е предопределило музикалните ми вкусове. Културата най-общо казано е била винаги много важно нещо в нашата къща.

В „Арт Войс Център” създадох много ценни контакти, там намерих подходяща среда – млади хора, които искат да се занимават с музика. Получи и възможност за изява, защото когато започваш от нищото, намирането на подходяща сцена е едно от най-сложните неща. Румяна просто ни даваше места за изява, едни от най-хубавите участие, които сме имали са били плод именно на нейните усилия. Посредством музиката с голяма част от хората от центъра си станахме приятели и извън музиката. Много от нас вече имат съвместни музикални проекти.

С Лидия Ганева например се познаваме от много малки, когато дойде поканата за норвежкия фестивал , с нея там се открихме като малко по-големи вече. Тя пее и джаз и поп. Дойде предложение за български представители на това събитие. Пламен Димов одобри кои ще са участниците на фестивала. Бяха проведени прослушвания в „Арт Войс Център”, две години подред имаше млади музиканти от „Арт Войс Център” на този голям форум. Мога да кажа, че много успешно представихме страната ни.

В каква музикална сфера искаш да се развиваш?

Всичко при мен е на периоди. Джазът ми беше голям мерак, защото ние с брат ми вървим по сходен път, аз се движа по стъпките му, облагодетелстван съм, че съм по-малък от него и се уча от грешките му. Брат ми първи започна да се занимава с джаз, и аз си казах: „Щом батко свири джаз и аз ще свиря джаз”. После започнах да ходя на уроци по джаз пиано при Мирослав Турийски. На Пловдивския джаз фестивал за младите набързо събрахме една група, освен мене се включиха Никола Панчев – китара, Живко Иванов – барабани, и Елена Илчева - бас. Определено участието ни беше добра възможност да се усетим като музиканти заедно, но и да бъде край професионалисти в сферата, които да седнат и да ти отделят едни три минути, да те изслушат и да ти пояснят някои неща.

Чувстваш ли се в Пловдив в добра музикантска среда?

Не ми е чужда средата в Пловдив, още повече, че имаше кой да ме представи сред музикантите в лицето на брат ми. Пловдив и София са градовете в които наистина има джаз сцена  както и за по-младите, така и за утвърдените имена. Да кажем Живко Петров е един много вдъхновяващ за мен творец.  В по-малките градове има единични много добри музиканти, но нямат сцена и среда за развитие.

Накъде продължаваш оттук натам?

На мен ми се занимава с музика, но не съм сигурен, че ми се учи музика. Това е дилемата ми в момента. Не съм сигурен, че искам да бъда обучаван в строги норми и точно определена програма. Познавам много хора с музикално образование, всички, които са го завършили и то в световни университети, казват че, единственото нещо, което ти дава едно такова образование, са всъщност контактите с хора имащи същите амбиции като твоите. И мен това единствено ме привлича. В Нидерландия например има музикални университети на много високо равнище. Въпросът е с какво излизаш от това образование? Ще имаш ли реализация, какво правиш с тази диплома? Връщаш ли се в България или не се връщаш? Музиката ти предоставя много възможности за пътуване, да видиш много места, в един момент тази възможност може да се превърне в задължение. Не е приятно да си установен някъде, да имаш дом и да трябва да те няма по шест месеца. Най-общо казано - не съм решил финално по кой път да поема.

Какво би посъветвал своите връстници, които тепърва ще излизат на сцената?

Моят начин да се чувствам добре на сцената, е да знам защо правя всичко това. Ти излизаш не да се харесаш пред някого, ти се харесваш на публиката, когато не се опитваш да й се харесаш. Бих ги посъветвал да не правят нещо защото е добре прието. Например – ето джазът е висша музика – свирете само джаз. Рокът е за бунтари - свирете само рок. С времето намираш своята музика, стил, инструмент и начин на изразяване. В крайна сметка всяко изкуство е начин на изразяване. Откриваш си твоя най-близък формат, който е правилен за тебе, и просто го правиш за да може ти да се чувстваш добре и удовлетворен. Тогава цялата сценична треска спира да има смисъл. С едно изречение – правете това, което ви харесва и ви е най-много на сърце.

Повече за "Арт Войс Център" може да прочетете ТУК.

Защо... Все още млади?