Кольо Карамфилов. Нищо извън тебе не е ти

Преслава Виденова
Преслава Виденова
18/04/2023
Румен Жеков
Необективно и ненавреме за Румен Жеков
24/04/2023
Преслава Виденова
Преслава Виденова
18/04/2023
Румен Жеков
Необективно и ненавреме за Румен Жеков
24/04/2023

Кольо Карамфилов. Нищо извън тебе не е ти

Кольо Карамфилов
Споделете

Създаденото от Кольо Карамфилов е толкова всеобхватно и неочаквано, колкото самия автор. Живопис, графика, скулптура, илюстрация, сценография – са само моментни аспекти от творческата вселена на Карамфилов, като всеки фрагмент от визуалното изкуство дава поредното парченце от кривия пъзел на авторовия свят.


Една от най-ранните ми „срещи“ с Кольо Карамфилов беше преди десетина години на страниците на „Канела“ на Елин Рахнев. Спомням си как илюстрациите не играеха единствено ролята на хубаво оформление на книгата, не заемаха и просто празните пространства между редовете. Те работеха наравно със стиховете, помагаха си в създаването на поетичния свят, блъскаха се едни в други и от това тогава още тийнейджърското ми съзнание настръхваше от нахлуващите значения, които не разбирах, но вече подозирах за големи.

Впоследствие познатите образи, понякога сякаш демонични и смразяващо апокалиптични, но друг път толкова обикновени и спокойни, изскачаха от неподозирани места из Пловдив. Шепнеха ми неща от миналото, разкриваха тайните на атомите, показваха ми обратната страна на сезоните, виждах тъмнината в огъня и небесносиньото във всяка буря. Ако пък забавех малко ход сред месеците и годините, дори можех да чуя ангели с големи очи как махат с криле и се смеят над битовата ни греховност.

Прозорец, през него – стълба, над нея – процеп, там – ключ и Бог. А отсреща – човек с уморено лице, една сълза на върха на пръстите и безброй пътеки. Крехък и всевъзможен свят, приказен в своята несигурност, божествен по замисъл, съвършен в непрекъснатото си движение.

Кольо Карамфилов, Без наименование, акрилни бои върху платно, частна собственост

Всички тези образи и внушения са само част от водовъртежа от смисли, който ни поднася досегът със създаденото от Кольо Карамфилов. А то е толкова всеобхватно и неочаквано, колкото самия автор. Живопис, графика, скулптура, илюстрация, сценография – са само моментни аспекти от творческата вселена на Карамфилов, като всеки фрагмент от визуалното изкуство дава поредното парченце от кривия пъзел на авторовия свят. Всяко произведение работи като троха, оставена по пътя обратно към себе си. И когато стигнеш, не вярваш, че си бил ти, затова и тръгваш пак нанякъде – много различен, а толкова същия. Пътят на промяната и движението, през който образите на Кольо Карамфилов преминават в търсене на своята устойчивост в света, и в търсене на свят в устойчивостта.

„Един ден всичко ще изчезне, слънцето ще спре. По-добре е да създадем една хубава морава, по която да тичаме, а не всичко да е в тръни и в буренаци.“

Кольо Карамфилов

Именно това криволичене из кръстовищата на изкуството създава някак митологичния образ на твореца – недостатъчен сам на себе си, незадоволен напълно от никоя картина, незавършен в никоя песен, необяснен в развръзката на никой разказ, възможен само в някакъв чудноват микс от бои, думи, кадри и музика. И толкова му отиват определенията на Румен Леонидов: „Не беше роден за художник, а най-вече за Голям Артист, който националната ни улица рядко разпознава. Пееше като негър, свиреше като бял, изригваше в сюжетни визии като хъшлак, мечтаеше на глас за малки роли, възпаляваше се като хъш, разказваше сладкодумно като площаден актьор, жонглираше с понятията като поет, и понеже беше милостиво мързелив, между другото рисуваше, защото го правеше с лекотата на ангел“.

„Усещащ и изразяващ универсалния пулс на времето и в същото време надарен с генетична памет за балканския корен, Кольо Карамфилов се наложи като една от най-представителните фигури в актуалната българска художествена пpaктикa“ – така Ружа Маринска описва присъствието на Карамфилов през 1996 г., когато с името му вече се свързват авангардните групи Ръб и Диско-95. За Светлин Русев Кольо Карамфилов е „художник на пространствените пластични смислови и емоционални внушения“, който с творчеството си се сродява със „суровата първичност на древни послания, достигнали до нас катo култура и духовна памет, която неспокойното му въображение пробужда за нов живот“. А приятелят му Румен Жеков го определя като „истински импровизатор, ненадминат артист във всичките му проявления“.

Кольо Карамфилов, „Оризовата планина“, 2012 г., смесена техника върху платно

Завършил единствено гимназията за сценични изкуства в Пловдив, Карамфилов бързо след това решава, че не харесва никой от вече прокараните пътища в изкуството и решава да тръгне през тръните и мъглите на самия себе си и да прокарва свой. На обичайния журналистически въпрос кога е разбрал, че ще се занимава с изкуство Карамфилов често разказва историята за първата си творба – нарисуван клоун на 6-годишна възраст. Интересното е, че доста години по-късно – през 1987-а една от първите си престижни награди – на Международното биенале на графиката във Варна, Карамфилов печели именно със серия графики с клоуни. Детството винаги е присъствало в светогледа му като мечтателна изначална точка на чистота, към която човек трябва не просто непрекъснато да се връща, а може би никога да не се отделя напълно. „Ние трябва пак да бъдем „лапита“ – казва той във филма „Хеликоптер“ и неслучайно последната му страст – режисурата и киното нарича „третото ми детство“.

Осъзнаването му като артист е много рано, още след завършване на гимназия Кольо К. се утвърждава с фигуративни графики – цветни акватинти върху цинкови плочи. Впоследствие разгръща индивидуалния си стил във всевъзможни проявления. Карамфилов вижда място за експеримент навсякъде – в обикновеността на ежедневието, която непрекъснато провокират с груба Ръб, в старите и непотребни ученически чинове, които превръща в тела, глави и лица, в пясъка, от който тръгва всичко и с който ще свърши всичко. Гума, дърво (дори изхвърлени дървени надгробия), метал, салфетки – сякаш цялата физика на света се оказва създадена, за да бъде знаков материал, за да служи на изкуството и всъщност така да опита да се обезсмърти.

Ако обаче се впуснем в неистово събирателство на анализи, впечатления, очерци и анотации за Кольо Карамфилов, рискуваме да го поставим в контекст, да го ограничим в думи, които да говорят за творчески похвати, да обясняват композиции и форми, отчаяно да разгръщат образ след образ в стремежа си за изчерпателност, докато в един момент не стигнем до познанието, че конвенционалното говорене за Кольо Карамфилов някак не работи. То повече би ни отдалечило от същината на духовния му свят, отколкото да извлече някаква семпла формулировка, отговор на въпроса „Какво рисува Кольо К“. Затова и малко след срещата си със сътвореното от него, заучената естетика за визуалните изкуства избледнява, за да освободи място за една бездна от знаци и значения, в която понякога е тихо като след края на света, друг път звучи оглушителен рокендрол.

За да осмислим напълно всяка една творба на Карамфилов, то тя трябва да бъде мислена като фрагмент от голямо незавършено произведение, като прелюдия към следваща или като ехо от предишна. Като извънположен факт, който е част от непрекъснатото движение на авторовите впечатления, моментни настроения, случайни препратки и тихи вглъбявания. Като поглежда масивите от създадено във времето, Кольо споделя във филма „Хеликоптер“ (реж. Крум Филипов): „не мога да рисувам една картина заради картината, правя седем еднакви като формат неща, с една не мога да кажа всичко“. Изкуството тук картина по картина издига основите на цялостен разказ, но и същевременно с това работи като самостоятелно осмислен фрагмент.

Кольо Карамфилов, Без наименование, 2008 г., смесена техника върху платно

„Картината е лимит на преживяването“ – възкликва Карамфилов приживе, с което обяснява и своето „номадство“ в различните изкуства. Неспирният житейски опит да преведе изначалния си крясък на много езици в търсене на съвършения превод. Такъв, оказва се, няма. Защото несъвършенството също е важна част от автостилизацията на Карамфилов. „Не харесвам моя работа, ако съм сигурен, че е правилна. Трябва да ме изненада. Тогава значи, че ще изненада и другите.“ Именно тези „трески в дланта“ допълват авангардния образ на автора, за когото Галина Лардева използва думите „аутсайдер и модерен номад, спонтанен и нестроен глас от покрайнините, в който глас е трудно да се отличи песента от вика, възторгът от пpиcмexa, eкстазът от болката, еуфорията от меланхолията, представата за твореца пpopок от усещането за романтически ироник“.

Какво можем да си помислим за една картина, когато по средата ѝ има голяма зееща черна дупка, която сякаш отвлича цялото внимание от изображението? Асоциативната верига започва да работи така – дупка – дъно – бездна – небитие, някакъв неизбежен мрак, който безвъзвратно поглъща пространства, времена и души. И може би ще сме прави. Ако се заслушаме обаче в симфонията на Кольо Карамфилов, ще видим и нещо друго – в черната бездна ще познаем дупката от ръждивия пирон в ръката на Исус. Ще се вгледаме в зеещата вечна рана за опрощението на нашите грехове, като в „шпионка за бъдещето“, откъдето в крайна сметка може би ще разберем как този безкраен мрак по карамфиловски започва да свети в тъмното. Може би пък това е просто „последната дупка на кавала“, в която, според Карамфилов, е навряна културата в нашата страна.

И точно тази непредсказуема за хода на нашата мисъл знаковост, дори на наглед труднозабележими детайли, прави творчеството на Кольо Карамфилов толкова очарователно. В тези процепи в пространствата се раждат митичните му светове – на ръба, върху крехките сантиметри преди човекът да се превърне в нищо, мъкнещ древна памет, която като оризово зърно не ни дава покой, надживял суетата, но продължаващ да се бори с вятърните мелници на себе си. Защото „нищо извън тебе не е ти“ – божественото на човешката природа е в съвместяването на ангели и демони, на добро и зло, на смях и печал в една единствена глава – малко уморена и понякога приведена, но все още стърчаща, главата – знаме на паметта, „паспорт пред Бога“, място, където се случва всичко, което изобщо може да ни се случи.

Кольо Карамфилов, „В памет на Георги Божилов“, 2003 г., рисунка върху дърво, от цикъла „Песни в злато“

„Силата му беше в минималистичните реминисценции, както и в скритата асоциативност. Той, както бе опитал един известен френски модернист, сякаш искаше да изрисува „гласните“, звуковете, тоновете и полутоновете, нашепванията, тишината“ – разказва Димитър Грозданов на откриването на голямата изложба „Необозримо за Кольо К.“, курирана от проф. д-р Галина Лардева, в първите дни от пловдивската 2019-а година.

Необозримо е и всичко, което можем да кажем и премълчим за творчеството на Кольо Карамфилов. Загадка само̀ на себе си, изкуството му не разкрива тайните, на които така отчаяно понякога човекът търси отговор. То просто ни напомня, че си струва да не знаем и пак да не спираме да вървим и да създаваме. И да си спомняме с думите на Елин Рахнев, че „Кольо К. винаги ще бъде бъдеще. Ще се рее, ще танцува, ще пее някъде в пространството, ще римува есента със солта на усмивката, с пледоариите на птиците, с крилете на дърветата“.


Заглавна фотография: Кольо Карамфилов © Чавдар Калдиев

Илия Димитров
Илия Димитров
Роден в Пловдив в горещия юли на 1995 година. Завършва Българска филология в Пловдивския университет в търсене на една единствена дума. В Нула32 се опитва да докаже, че геният на мястото е по-силен от хората, че всичко може да бъде и друго, че нещата са най-хубави, когато не се говори много за тях.
Кольо Карамфилов. Нищо извън тебе не е ти
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.

Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Абонирайте се за месечния бюлетин на Нула32 и получавайте препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Вижте повече тук.

Marketing

Успешно записване! Благодарим!