Кристина Христова се занимава с писане. Предимно на преводи и искови молби срещу Топлофикация, а в добри дни – на разкази и сценарии. Понякога режисира разни неща.

Адриана мразеше тематичните 90-тарски партита. Всеки път едни и същи скапани парчета в една и съща поредност. Не че музиката имаше значение. През 2022 г. хората не танцуваха. Повечето идваха само за да попаднат в обектива на фотографа. Освен това предполагаше, че през 90-те не са си оставяли кожените якета на гардероб, а направо са ги мятали на пода.

Е, да си гардеробиерка имаше и плюсове. За няколко месеца Адриана изчете двайсетина книги. По време на акустичните вечери си пускаше стари тави на Black Flag на слушалки. Друго не ѝ трябваше.

Днес беше топла септемврийска вечер. Имаше само три тренчкота. (1) В джобовете нищо интересно. Тампон и червило. Едно обаче не можеше да си обясни: защо шефът ѝ настояваше чак толкова на тая тъпня.

Човекът, неприятен типаж с прякор Бингото, от днес не беше измежду живите. Инфаркт. В завещанието си беше помолил да вдигнат парти в негова чест. Фактът, че беше посочил точната дата, го правеше леко зловещо.

Самото завещание беше още по-интересно. Клубът отиваше при Калоян от охраната. Всички бяха изненадани, а най-изненадан беше самият Калоян. Той не беше близък с шефа, а и не разбираше от музика. Смяташе, че Skindred e кожен проблем, а „италодиско“ е вид пица. Говореше се, че имало някакво условие, за да получи клуба, но само той знаеше какво е.

Както и да е, към полунощ два от тренчовете се изнесоха заедно с подпийналите си притежателки. Адриана ги последва. Запроправя си път през тълпата, която се поклащаше мудно като гора от тополи. Hey Boy, Hey Girl, каква скука само.

Тя стигна до входа и се натъкна на Калоян. Охранителят я щипна по бузата:

– Ооо, Ади? Къде така?

Адриана не му отговори. Излезе до любимия си нонстоп. (2) Зад витрината продавачката, симпатична възрастна жена, четеше книжка с мускулест варварин на корицата.

– Любовно романче, а, адашке?

Жената вдигна глава и остави книгата.

– Здрасти, Ади! Всъщност е книга-игра.

Адриана ѝ хвърли още един поглед. Наистина беше книга-игра. (3)

– „Битка за бъдещето“? Не съм я чувала. Искам дъвки.

Взря се във витрината и метна пари на тезгяха:

– А, Love is… Не съм ги виждала от детските ми години! Дай двечки.

– Не са ли ти множко? – отвърна продавачката.

– Като малка хапвах по две накуп. Майка ми казваше, че ще ми излязат през носа.

– Била е права. – смръщи се жената. 

Подаде на Адриана три дъвки – две Love is… и една с марка Шок (4) и ѝ намигна:

– Тази върви в пакет с другите. Като им мине сладкото, а то бързо минава, Шокът ще те върне в реалността.

Адриана ги взе колебливо и помаха на продавачката. Обели първата Love is. Вътре имаше картинка – момче и момиче държаха календар. Отдолу пишеше „Love is… timeless“. Тя налапа дъвката, обърна се и се сбута с Калоян.

– Опа, ше черпиш! – каза охранителят, сграбчи другите две дъвки от ръката ѝ и се шмугна в клуба.

Копелдак, помисли си Адриана. Голяма работа, де. Дъвката беше сладка.

Тя бръкна в джоба си, но телефона ѝ го нямаше. Сети се, че го беше зарязала в гардероба. Напипа червилото, което беше свила от единия тренч. Начерви се и влезе в клуба. Заедно с нея се вмъкна някакъв пич с цигара в уста.

– Ей, махни я! – Адриана светкавично издърпа цигарата от устата му и я метна на земята.

Младежът я погледна изненадано. Окей, беше симпатяга, но си беше разделил косата на път. Какви усилия полагаха тия хора да имитират времена, в които са ходили прави под масата…

– Нещо си ми позната. Беше ли на стачката през януари?

– Само на летния протест – отговори Адриана.

– Какъв летен протест?

Той се наведе, взе фаса и опита да го запали повторно, но Адриана го спря.

– Виж, на мен не ми пука, но глобата после ни я прихващат от заплатите.

Момичето продължи навътре, където се танцуваше здраво. Бичеше Продиджи, а диджеят крещеше по микрофона: „Поздрав от Фристайлъра за Деси от Червена звезда“. Добре, тоя път колегите бяха се постарали. Като никога изглеждаше весело. (5)

Някой даже беше докарал машина за дим, която не успяваше да прикрие факта, че поне 30 души пушеха. Адриана нямаше да успее да спре толкова много нарушители, затова просто се насочи към гардероба. Да, обаче него го нямаше. Беше се изпарил заедно с телефона ѝ.

Тя затвори очи, вдиша дълбоко и ги отвори отново. Никога не си оставяше чашата без надзор от страх, че някой може да ѝ сипе нещо. А тоя път дори не беше пила. Объркана, гардеробиерката се върна на дансинга. Няколко човека бяха оформили кръгче. Трима брейкъри се въргаляха в центъра. Адриана отбеляза със задоволство, че независимо дали полудяваше, или се беше върнала назад във времето, през 90-те хората наистина си хвърляха якетата на пода.

Изведнъж музиката заглъхна и настъпи мрак. Мъжки глас се провикна: „Спрете ни тока“, друг му отговори с: „Не искаме вода“. Адриана усети как някой преметна ръка през рамото ѝ. Обърна се и видя усмивката на младежа със смешната прическа, осветена от огънчето на цигарата му.

– Какво става?

– Спря токът. Айде да те водя на по-яко място.

Няколко минути по-късно двамата вървяха по улицата. Беше тъмно като в рог, изпочупени нощни лампи се редуваха с огромни телефонни автомати, на които бяха разлепени ръкописни обяви за „курсове по манекенство“.

– Тая дискотека хич не беше зле – каза Адриана и се разсмя.

– Защо се смееш?

– Заради думата „дискотека“.

– Значи си от наш’те. И аз не си падам по дискотеки. В Хаоса е друга бира. Ще ти хареса.

Двамата стигнаха до някакви калища, сред които се мъдреше съмнителна постройка с решетки по прозорците. На входа ги посрещна висок пънкар с жива игуана на рамото. Вътре беше върховно. Слязоха на долния етаж, където дънеше хардкор. Пиха водка в пластмасови чашки и куфяха. По едно време токът пак спря. Младежът прошепна на Адриана:

– Искаш ли да те водя в един гараж играем на Кадилаци и динозаври? Не, чакай! Имам по-добра идея. Хайде на бинго!

Бингото беше във входа на някаква панелка, пред която мургава дама дишаше бронз в пликче. Адриана я зави с тренча, който беше свила от гардероба и който в тези обстоятелства минаваше за шлифер, и последва новия си приятел. Взеха си карти. Седнаха на плюшени зелени столове.

– Ако спечеля, ще те черпя ролца от раци (6) – каза той.

– Ако спечеля, ще купя дискотеката, в която се запознахме. Нямаш идея колко ще печели след 25 години.

Муден женски глас изреждаше букви и цифри. На Д17 в залата влезе Калоян. Тъпият охранител седна най-отзад, отбягвайки критичния поглед на Адриана.

– Познаваш ли го? – попита младежът.

– Колега ми е, пълен копелдак.

След малко Калоян събра смелост и доближи Адриана. Подаде ѝ дънковото си яке.

– Ади, тия ненормалници нямат тоалетна. Отивам навън да пикая.

– Е, мен какво ме интересува? – изрепчи му се тя.

– Ми нали си гардеробиерка. Пази го – нареди ѝ Калоян и излезе.

След малко Адриана зачерта цяло редче и изкрещя „Бинго“ с пълна сила. Двамата с младежа се целунаха и се наредиха да си получат печалбата, която се оказа огромна. (7) Точно прибираха плика с парите, когато Калоян се върна. Той грабна якето от ръцете на колежката си, потупа я по рамото, за да ѝ честити, а после изчезна. На Адриана ѝ отне минута да осъзнае, че парите ги няма. Копелдакът ги беше взел заедно с якето. 

Изведнъж всичко ѝ се изясни. Прякорът на шефа, приликата му с охранителя, дъвките, условието в завещанието… Калоян просто е трябвало да я последва в 90-те и да открадне парите. Тя хукна навън, докато младежът търсеше плика по земята.

На улицата нямаше и следа от тъпия охранител, обаче се случваше някакъв екшън. Пиян мъж с анцуг на ВИС-2 беше насочил пистолет към пънкаря с игуаната от Хаоса, обвинявайки го, че се изпикал върху колата му. Калоян прецакваше целия свят с глупостите си.

– Ей, остави го! – Извика Адриана – Друг беше, не той.

Мутрата насочи пистолета към нея.

– Млъквай, кучко.

Адриана си пое въздух. Спомни си думите на продавачката и бръкна в джоба си.

– Приятел, не закачай момичето – каза пънкарят, галейки опашката на игуаната, която беше впила нокти в рамото му, сякаш усещаше заплахата.

Адриана извади дъвка Шок. Естествено, беше преджобила якето на копелдака, за да си я вземе. Сега вместо билет за 2022-а, Калата щеше да намери тампон и да си остане тук. „Никога не се доверявай на гардеробиерката“, подсмихна се тя, докато белеше дъвката.

– Тебе ше те гръмна, а нея ше продам. – Мутрата завъртя дулото към пънкаря, който вдигна ръце.

Адриана се замисли. „Не може винаги да получаваш каквото искаш“. (8)

– Дръж – тя метна дъвката към пънкаря. – Изяж я.

Той я гепи и я налапа. Изчезна за миг. Добре, че не беше гнуслив. Вероятно сте го виждали из центъра с игуаната му тези дни. Мутрата се изплаши. Метна се на колата и избяга.

Младежът изтича при Адриана. Не беше намерил парите. Уличната лампа премигна и угасна.

– Все тая. – Тя махна с ръка - Пак режим на тока, а?

– Не, сутрин ги спират.

Развиделяваше се. Младежът я заведе в нонстопа, който принадлежал на покойните му родители. Отключи и я подкани навътре:

– Заповядайте, госпожице…?

– Адриана.

– Приятно ми е, Тодор. Разполагай се, отивам за закуски.

Тодор я целуна и отиде до хлебарницата. Влезе за кифли, но забеляза нещо интересно. Нещо от царски времена, за което баба му беше разказвала… 

Адриана го чака дълго. Има-няма 25 години. Сигурно и нея я чакаха там, в бъдещето. Майка ѝ се оказа права. Ако си взимаше само по една дъвка, това нямаше да се случи. Е, голям праз. С познанията си от 21. век можеше да стане пишман ясновидка. Или пък не. В магазинчето имаше кашон с дъвки Love is и още един с Шок. Срокът им изтичаше чак през 8035 г. Адриана мислеше да пробва някоя от киселите дъвки, но така и не го направи. 

През годините ги продаваше на хора, които изглеждаха сякаш се нуждаят от приключения. Кой знае, може би сте попадали на малкия нонстоп, в който кънти музиката от съседния клуб. Е, работата тук си има предимства. Можеш да четеш по цял ден, а по време на акустичните вечери да слушаш Black Flag на слушалки. Друго не ти трябва.

---

(1) Реално, шлифери (бел. а.)

(2) Познат още като „нагъзинчето“ (бел. а.)

(3) Адриана може и да е била малка през 90-те, както впрочем и авторката на този разказ, но добре знаеше какво представляват книгите-игри. Беше тествала всички маршрути в „Принцът на Алкирия“ по няколко пъти (бел. а.)

(4) Най-киселото лакомство на планетата според едно независимо проучване на Агенцията по храните (бел. а.)

(5) Правило № 1 на нощния живот: Излез за минута и ще завариш коренно различен купон, когато се върнеш (бел. а.)

(6) Съмнителен деликатес от 90-те, който всъщност не съдържа раци (бел. а.)

(7) Особено за 1997 г., когато дори буркан стерилизирани краставички е бил истинско съкровище (бел. а.)

(8) „Но ако пробваш, може да получиш онова, от което се нуждаеш…“, както пеят Ролинг Стоунс (бел. а.)

---

Разказът е изготвен с подкрепата на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески стипендии“.

---

Илюстрации: © Дона Джоглева

Още от художествената рубрика на Нула32:

„Един без двадесет“ от зорниа Каварджикова

„Наистина“ от Владислав Христов

„Камъчета“ от Ина Иванова

Краен срок за изпращане на кратки разкази за мартенския ни брой: 15 февруари. Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания.

Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен. Очакваме текстовете ви, придружени от ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg